Определение № 60501 от 17.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 133/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Ф. Л. И., С. В. С. – в лично качество и като настойник на малолетните Б. Д. С. и Б. Д. С. – всички с адрес в [населено място], обл. С., представлявани от адв. П. К., против решение № 36 от 8 юли 2020 г., постановено по в.гр.д. № 78/2020 г. по описа на апелативния съд в гр. Бургас, с което се потвърждава решение № 91 от 16 декември 2019 г., постановено по гр.д. № 355/2018 г. по описа на окръжния съд в гр. Сливен, за отхвърляне на исковете на И. и С. в лично качество и като наследник на малолетните лица за осъждането на Многопрофилна болница за активно лечение „Хаджи Димитър“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. Сливен, да заплати на всеки от ищците сумата от по 50000 лева частично от цялата сума от 200000 лева, дължимо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, извършено от лица, на които е възложено лечението на Д. С. В., починала на 13.03.2013 г., ведно със законната лихва за забава от същата дата. В касационната жалба се заявява, че въззивното решение страда от всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че на родилката не е проведено лечение, въпреки постоянните оплаквания за усложнения, довели до смъртта й, това усложнение изобщо не е диагностицирано преди смъртта, а са проведени само профилактични мерки – общи с антибиотици и хепарин, а разлика между лечение и профилактика, както и между лечебни и профилактични дози има. Твърди се, че по делото са допуснати изключително груби нарушения при връчване на призовка и при призоваване по делото, като било направено „редовно“ призоваване по телефона на 15.05.2020 г., което е датата след отпадане на извънредното положение, а на адреса, посочен за призоваване, винаги е имало лице за получаване на призовки и съобщения, и така не е било налице изключението, предвидено в чл. 42, ал. 3 ГПК, поради което се твърди, че процесуалният представител на касаторите не е била уведомена за насроченото открито съдебно заседание на 17.06.2020 г. и да защити пред съда направените обосновани доказателствени искания; съдът, въпреки подробно обоснованите оплаквания за процесуални нарушения при допускане на доказателствата и доказателствените искания с въззивната жалба, и въпреки задължението на съда да се произнесе по тях, е постановил решение, все едно голяма част от въззивната жалба липсва; съдът не е изпълнил задължението си да обсъди в съвкупност и логическа обоснованост всички доказателства по делото, а формално приема заключението на вещите лица, без да изпълни задължението си при очевидно противоречиви и неясни отговори да назначи служебно експертиза. При допусната от съда експертиза само от съдов хирург, вещото лице не се е ръководило от приетата от тричленната експертиза причина за смъртта, а е работило изцяло върху експертизата по наказателното дело – за заключението са използвани негодни доказателства, като по наказателното дело няма нито една годна експертиза и то е висящо от 2013 г. Подчертава се, че заключението е явно необосновано, необективно и вероятно обслужващо интереси, защото се изключва наличието на дълбока венозна тромбоза поради липса на оток, но е доказано, че преглед на крайниците не е правен, не е търсен съдов проблем и точно от това неизпълнение на задължения е изведена липсата на проблем; двете заключения си противоречат относно причините за смъртта, а съдът, като не допуснал направените пред първата инстанция и във въззивната жалба искания за експертиза, е допуснал съществено процесуално нарушение, възпрепятстващо установяване на факти от предмета на делото въз основа на годни доказателства. Налице е явна необоснованост чрез едностранно, извадково и тенденциозно сочене и ценене на доказателства – комплексната експертиза сочи като причина за смъртта белодробна тромбоемболия, в резултат на дълбока венозна тромбоза на долните крайници и проявлението на симптомите е от 08:30 ч. на 11.03.2013 г., обективно е можело и медицинският екип е бил длъжен да диагностицира това заболяване, направеното в 05:55 ч. на 13.03.2013 г. доплерово изследване е твърде късно и не е направено флебографско изследване, но няма никакви прегледи и диагностика на съдов проблем, лечение не е провеждано, нито е правена консултация със съдов хирург, и то при изричното сигнализиране за проблем от страна на разпитана по делото свидетелка, и при установено оплакване на родилката за затруднено движение на долните крайници едно денонощие след раждането, поради което е налице бездействие, водещо до отговорност на болницата. Изтъкнато е, че противотромбообразуващото лечение е сторено с профилактична цел, а критичното състояние е било с давност часове преди настъпване на смъртта, като тромбозата и тромбоемболията при родилки са очаквана последица. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се твърди очевидна неправилност на решението. Ответникът „Многопрофилна болница за активно лечение Хаджи Димитър“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр. Сливен, представлявано от управителя д-р П. П., чрез адв. П. Ш., в отговор на касационната жалба поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, а оплакванията в касационната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения счита за неоснователни. Въззивният съд приема първоинстанционното решение за постановено при задълбочено и всестранно изследване на доказателствата по делото, изследвани поотделно и в съвкупност. За установени са приети следните факти: на 11.03.2013 г., ден след нормално раждане по естествен път, родилката по време на визитация споделя, че изпитва болка в двата големи седалищни мускула, в областта на корема и болка при движение на двата долни крайника; осъществен е гинекологичен преглед, при който не са констатирани отклонения, а долните крайници са описани като симетрични, без отоци; ултразвукът на малък таз също не показал отклонения; назначена е антибиотична терапия заради повишени левкоцити; консултацията с невролог не установява патологични рефлекси, има болка при опит за флексия в бедрата, а заключението е, че към момента липсва засягане на централната и периферна нервна система; предвид болката в симфизата и в големите седалищни мускули е назначен в 19 ч. нискомолекулярен хепарин с цел профилактика на венозна периферна дълбока тромбоза; след консултация с ортопед и рентгенография е поставена диагноза „диастаза на симфизата“ с указания да се постави колан, какъвто бил донесен и поставен; на 12.03. лечението с антибиотик, обезболяващи и хепарин е продължено; в 02:30 ч. на 13.03.2013 г. дежурната акушерка е уведомена, че болките на пациентката се засилват и движението на крайниците й е затруднено, като е констатирано, че кожата на краката е мраморирана, без оток и зачервяване, дишането е повърхностно, затруднено, без температура; поради бързо влошаващото се състояние на пациентката в 03:50 ч. е преместена в отделението по реанимация; поставена е диагноза HELLP синдром и ДИК синдром, назначени са кръвни изследвания, долните крайници са студени, кожата е ливидна, на петна, няма пулсация в съдовете на крайниците, а пулсация в двете феморални артерии, пациентката движи краката си с голямо усилие и съобщава за болка в краката и корема, има ускорена сърдечна дейност и затруднено дишане; подаден й е кислород, назначени са кръвни изследвания, вливания и хепарин; направено е изследване с доплер на артериалните съдове на крайниците и на венозните съдове; в 08:50 ч. е осъществена консултация с републикански консултанти по акушерство и гинекология и по реанимация, като е взето решение пациентката да бъде преведена за лечение в специализирана клиника в [населено място]; в 09:30 ч. е организиран транспорт със специализиран автомобил и малко преди пристигането в [населено място], пациентката е изпаднала в клинична смърт, и въпреки проведените реанимационни мероприятия, е починала в 10:55 ч. Проверката от Агенция „Медицински одит“ дава заключение за правилна диагностика и проведено правилно лечение, съобразени с тежкото състояние на пациентката, а действията на медицинските лица, имащи отношение към лечебния процес, отговарят на изискванията на Наредба 32/30.12.2008 г. на МЗ за утвърждаване на медицински стандарт „Акушерство и гинекология“ и на правилата за добра медицинска практика. От разпита на свидетели се установява възприето от тях влошено състояние на пострадалата. За фактическата обстановка е препратено към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК. Предвид установените основни принципи на правото на медицинска помощ според чл. 81, ал. 2 от Закона за здравето – своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, че противоправно е всяко поведение на лекар, което се намира в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с медицинските стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина, с основните принципи на правото на медицинска помощ. По твърденията за неправилна диагностика, несвоевременно и неправилно проведено лечение на усложненото състояние на родилката, вследствие на което тя е починала, са събрани доказателства, поискани и от двете страни по спора, водещо значение от които имат медицинската документация, водена при ответника за болничния престой на пациентката, писмените доказателства от проверката на медицинския надзор, както и заключенията на тройната медицинска експертиза и експертизата, извършена от вещо лице съдов хирург; свидетелските показания не разкриват противоречие между субективно възприетото от тях състояние на пострадалата и отразеното за нея в медицинската документация. В писмените заключения и в отговорите пред съда вещите лица са категорични, че състоянието на пациентката може да се определи като „светкавично“ развило се послеродово усложнение и смъртта е станала неизбежна в момента на последната фаза на полиорганната недостатъчност; безпротиворечиво се приема своевременността на предприетите действия от страна на лекуващите лекари - системно наблюдение, диагностични методи, адекватна терапия според установената симптоматика и резултатите от направените изследвания, бърза реакция при влошаване на състоянието и консултация с републикански консултанти, превеждане в реанимация, транспортиране до лечебно заведение от по- висок клас; смъртта е станала неизбежна при настъпилата тромбоемболия, въпреки прилагания хепарин, а терапевтичната доза на лекарството е била адекватно определена предвид рисковото състояние на всяка родилка, предразположена към кървене; приложени са в достатъчен обем медицинските действия и няма нарушение на медицинските стандарти и добри практики. Не е споделено виждането на ищците, че съдът безкритично се е доверил на заключението на вещите лица – те са специалисти с практически и научен опит в областите на своите специалности, специалностите им са пряко свързани с медицинската проблематика спорна по делото, заключенията им са обстойни и мотивирани, както с препратки към конкретните писмени доказателства, така и с примери от практиката и данни от научните статистически показатели. Отречено е да е налице противоречие в заключенията на тройната и на единичната експертизи относно причината за настъпилата смърт на пациентката, като е посочено, че вещото лице д-р Ц. по-скоро отрича възприетото от лекуващите лекари състояние на родилката да е налагало консултация със съдов хирург, поради отсъствие на основен симптом – оток на крайниците, а предприетата като профилактика терапия с нискомолекулярен хепарин е правилна; тройната експертиза също не твърди с категоричност наличието на дълбока венозна тромбоза, а я възприемат само като предположение – конкретната причина за смъртта според вещите лица е белодробен инфаркт, вследствие на навлизане на тромб в белодробните кръвоносни съдове, а от медицинска гледна точка етиологията на тромбозата е неизяснена, и при това състояние на неизясненост значение има отсъствието на данни за здравословния статус на пациентката преди раждането ( тя не е посещавала редовни консултации, бременността не е проследявана и е постъпила в здравното заведение без придружаваща медицинска документация); за да се отговори на въпроса има ли медицинска грешка, от значение е и предразположението на увредения пациент, което не може да се установи, тъй като пострадалата при постъпване в болницата не е съобщила за предишни заболявания, и заради непровеждани редовни прегледи не е събрана относима информация за здравния й статус преди постъпването в болницата. Отречено е вследствие на неправилно поставена диагноза на родилката да е приложено хаотично лечение – според експертите лечение по изявената симптоматика е започнато веднага; независимо от тромбогенезата – в долните крайници, в съдовете около матката или най-общо под пъпа, терапията винаги включва хепарин, като се продължават изследванията, което е направено, а включването на широкоспектърен антибиотик е било обосновано от налични данни от кръвните изследвания за възпаление. Отречено е и наличието на несвоевременно реагиране на непрекъснато влошаващото се положение на родилката, тъй като надлежно документирано е, че при всяко изменение в нейното състояние са правени консултации и са взети най-добрите от възможните решения с оглед цялостното й състояние и наличния ресурс на болницата. След като не е установено вредата да е в резултат на противоправно поведение, е заключено, че имуществената отговорност на ответника като работодател на лекарите, осъществили медицинските грижи, не може да бъде ангажирана. Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Не се установява и поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. В мотивите на настоящото определение няма да бъдат коментирани сочените от касаторите актове на ВКС, постановени в процедурата по чл. 288 ГПК, доколкото те не обективират произнасяне на съда по материалноправен спор и така не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не могат да станат причина за допускане на касационното обжалване и съдебни актове, постановени по административни спорове, аргументи за което са изложени в т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. По първата група въпроси: за да се връчи призовка за участие в дело, респ. съобщение за насрочване за разглеждане на делото в открито съдебно заседание по телефона, съгласно чл. 42, ал. 3 ГПК трябва ли съобщението да не е връчено по друг начин – длъжен ли е съдът да разпореди първо връчване на съобщения на посочения адрес за призоваване, след което да разпореди по изключение връчването да стане от служител по телефона, ако съобщението не е връчено на посочения адрес; при неспазване на изискването за връчване на призовка за участие на страната по делото на посочения адрес, а връчването е извършено единствено по предвидения като изключение начин, по телефона, налице ли е редовно призоваване за участие в делото; при нарушаване правото на страната за участие в делото в резултат на неспазване на предвидения в чл. 42 ГПК ред – изцяло неизпълнено връчване на съобщение от служител на съда на посочения адрес за призоваване и при отбелязване на призоваване единствено по телефона, т.е. изпълнено само предвиденото такова по изключение, какви са последиците и трябва ли да се даде възможност на страната за участие в делото с повтаряне на порочните процесуални действия, се твърди допуснато от въззивния съд противоречие с практиката на ВКС според определение № 1080 по ч.т.д. № 881/2012 г., II т.о. В соченото от касаторите определение на ВКС се приема, че, за да се съобщят по телефона указания на съда за внасяне на дължима държавна такса, съгласно чл. 42, ал. 3 ГПК трябва съобщението да не е връчено по друг начин и съдът да разпореди по изключение връчването да стане от служител по телефона. В практиката си по чл. 290 ГПК – решение № 407 по гр.д. № 1138/2010 г., IV г.о., ВКС приема, че връчването по телефон, уредено в чл. 44, ал. 2 ГПК, е допустимо в изключителни случаи, когато то не може да бъде осъществено чрез друг способ, а страната следва да бъде уведомена за извършено или предстоящо съдопроизводствено действие - насрочено съдебно заседание, извършване на изпълнително действие, указания за отстраняване на нередовности или за внасяне на депозити и такси; ако връчителят е съобщил за призоваването по телефона (датата на съдебното заседание или на действието по принудително изпълнение) и това изявление е достигнало до адресата, то е извършено редовно връчване на съобщението. С определение от 9 април 2020 г. въззивният съд е насрочил делото за открито съдебно заседание на 17 юни 2020 г. в съответствие с разпореждане на заместник на административния ръководител на въззивния съд от 09.04.2020 г., с което е отменено насрочването в открито съдебно заседание на делата в гражданско отделение за м. април и май и са насрочени делата за открито съдебно заседание след 29.05.2020 г. От съдебния деловодител Н. Т. е удостоверено, че адв. П. К. е уведомена на 15.05.2020 г. за съдебното заседание с посочване на съответния телефонен номер. Призоваването е счетено за редовно от състава на въззивния съд и ход на делото е даден; съдебното дирене е приключило в същото съдебно заседание. Необходимостта от процедиране в хипотезата на соченото изключение за призоваване по телефона, се обосновава с взетото решение на Съдийската колегия на ВСС с протокол № 12/07.04.2020 г., т. 1.6. – по висящите дела и новообразуваните дела следва да се предприемат възможните действия за пренасрочване и насрочване при спазване на ограниченията по т.т. 10, 11, 12, 13 от решението на Съдийската колегия по Протокол № 9/15.03.2020 г. В случая следва да се вземе предвид, че с решение от 03.04.2020 г. Народното събрание удължава срока на извънредното положение върху цялата територия на Република България до 13.05.2020 г., а с решение № 325 от 14.05.2020 г. на Министерския съвет е обявена извънредна епидемична обстановка на територията на Република България, свързана с епидемичното разпространение на COVID-19 и съществуващата непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите, считано от 14.05.2020 г. до 14.06.2020 г. При тази конкретна ситуация стореното уведомяване на процесуалния представител на касаторите за насроченото открито съдебно заседание по телефона в деня след обявяването на извънредна епидемична обстановка не е в нарушение на процесуалните правила. По втората група въпроси – може ли както по молба на страните, така и по своя преценка съдът да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, и длъжен ли е въззивният съд да допусне своевременно направено, относимо и допустимо доказателствено искане, което поради процесуални нарушения не е допуснато от първоинстанционния съд, се твърди, че от въззивния съд е допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 118 по гр.д. № 588/2011 г., III г.о., и решение № 108 по гр.д. № 1814/2009 г., IV г.о. В сочените решения се сочи, че по молба на страните, така и по своя преценка, съдът може да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, които съдът няма. Съдът обяснява тази възможност с необходимостта от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението – вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. По въпросите е налице и задължителна съдебна практика – така в т. 3 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС приема, че доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт. Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Искането за допускане на доказателства пред въззивния съд и позоваването на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение по събирането на доказателствата, обаче не е възприемано в съдебната практика като абсолютно достатъчно условие, налагащо на въззивния съд да събере доказателства или да назначи експертиза – посочено е в цитираното ТР, че когато възникне необходимост да бъде установен даден факт и при необходимост от използване на други доказателствени средства във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и/или допуска съответните доказателствени средства. В процесния случай въпросите не водят до допускане на касационното обжалване, доколкото самостоятелно, без да е установена необходимост от изследване на съответния факт, не може да се приеме допуснато противоречие с практиката на ВКС. Именно в тази връзка е и поставеният следващ въпрос: при неизяснени съществени обстоятелства от предмета на делото с поставяне на съответните задачи към вещите лица, когато обстоятелствата са относими към изясняване въпроса от предмета на делото – за възможността за спасяване живота на родилката при констатиране на причината за смъртта дълбока венозна тромбоза (посочено от тройната експертиза и проявила се два дни преди настъпване на смъртта и невъзприето от медицинската експертиза от съдов хирург и отречена от последния и като налична и като възможна за констатиране) при проявлението й предвид обективните оплаквания и отбелязване в медицинските документи и предприемане на лечение на точно тази диагноза, а не профилактика, без изобщо да е констатиран проблема, налице ли са съществени нарушения на съдопроизводствените правила за напълно разясняване на делото и преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните и предпоставка ли е това за отмяна на въззивното решение и даване възможност за изясняване на делото. Твърдяното противоречие с практиката на ВКС според касаторите се разкрива в решение № 393 по гр.д. № 4703/2008 г., II г.о., в което се възприема константната практика на ВКС, че съдът преценява доказателствата, както и когато е налице необходимост от специални знания изисква заключение на експертиза, което не е длъжен да възприема, а го обсъжда заедно с другите доказателства. В същия смисъл е и посочената практика по предходната група въпроси – заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото; съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори и когато страната не е направила възражение срещу, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо обаче дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В разглеждания случай съдът е постъпил именно в съответствие с цитираното тълкуване, като е разглеждал двете експертизи и другите представени документи от страна на лечебното заведение, и е обосновал защо приема, че липсва твърдяното от касаторите противоречие в заключенията на вещите лица, а след това е посочил и на какво основание не може да се приеме, че е налице противоправно поведение на лекарите, осъществили медицинската помощ за пациентката. Ето защо не се обосновава допускането на касационното обжалване и по въпросите: длъжен ли е съдът да възприеме безусловно експертното заключение или заключението следва да се съпостави с всички доказателства по делото; следва ли съдът да подложи заключението на внимателен и обоснован анализ; длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице дори и когато страната не е направила възражение срещу него или е длъжен да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той длъжен ли е да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата, по които се поддържа противоречие с решение № 324 по гр.д. № 378/2009 г., I г.о, решение № 118 по гр.д. № 588/2011 г., III г.о., решение № 393 по гр.д. № 4703/2008 г., II г.о., всички на ВКС. Поставят се въпросите: при наличие на необоснованост и съмнения за правилност на назначена по делото експертиза, изложени подробно от страната и направено мотивирано искане за назначаване на друга експертиза по делото с посочване на конкретни възражения срещу представеното заключение, длъжен ли е съдът (и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано) и след като е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, да назначи повторна за проверка на заключението; ако внимателният прочит на заключението на вещото лице дава основание да се приеме, че същото е работило върху негодни доказателства – конкретно съдовият хирург е приел причина за смъртта от експертиза от друго дело, напълно различна от сочената от тройната експертиза по това дело – работи въз основа на негодни материали, а тройната експертиза сочи своевременност и достатъчност на медицинската помощ и „светкавично“ протичане на усложнението, а в същото време сочи проява и разпознаване на симптоми на дълбока венозна тромбоза почти два дни преди настъпване на тежкото състояние на проведена профилактика, а не лечение за усложнението, довело до смъртта, това дава основание и от процесуалния представител на ищеца са оспорени заключенията поради съмнение в правилността им, трябва ли съдът да осигури възможност за преодоляване на това съмнение чрез назначаване на повторна или допълнителна експертиза, каквато първоинстанционният и въззивният съд неоснователно отказват да допуснат – трябва ли своевременното и обосновано искане да бъде уважено, за да се даде възможност за изясняване на делото и преодоляване на противоречията. Въпросите, освен, че налагат проверка на фактите по делото, което не е предмет на производството по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване, са израз на несъгласието на касатора с изводите на съда по съвкупната преценка на доказателствата по спора, и по-специално на преценката на експертните заключения. Както вече е посочено, съмненията на страната и наличието на обосновка за тях, съответно за отправяне на мотивирани доказателствени искания, не води автоматично до допускане на съответните доказателства, тъй като прерогатив на съда е да възприеме дали искането е основателно на базата на съответния доказателствен материал. Явно е, че не се разкрива поддържаното от касаторите противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с тълкуването на ВКС според решение № 267 по гр.д. № 30/2013 г., I г.о. В това решение по приложението на чл. 201 ГПК ВКС приема, че право на съда е да прецени дали искането за възлагане повторна или допълнителна експертиза е основателно, но тази преценка не следва да е формална, а да се основава на установените в закона критерии; след като съдът е приел, че за изясняване на някои въпроси от предмета на делото са необходими специални знания, за които се налага назначаване на вещо лице, е длъжен и сам да следи дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и дали отговаря на поставената от съда задача. Следващата група въпроси е относима към задължението на съда да мотивира решението си. Пита се: длъжна ли е въззивната инстанция да изложи собствени мотиви във въззивното решение, предвид факта, че е инстанция по същество и длъжен ли е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивните жалби предели на въззивното производство; длъжен ли е да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК; длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор със самостоятелна преценка и установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателства и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; длъжен ли е въззивният съд да обсъди въз основа на въведените с въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателствени възражения и доводи на страните, за да установи самостоятелно фактическата обстановка. По тези въпроси се поддържа допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 55 по т.д. № 1245/2013 г., I т.о., решение № 63 по т.д. № 674/2014 г., II т.о., решени № 263 по т.д. № 3734/2013 г., I т.о., решение № 111 по т.д. № 1544/2014 г., II т.о. Както е разяснено в цитираното ТР, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. ВКС последователно в практиката си сочи, че при направени във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и заявени своевременно доказателства и доводи на страните, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. До извод за наличие на поддържаното от касаторите противоречие, заради стореното от въззивния съд препращане към мотивите на първата инстанция за изложената фактическа обстановка, може да се достигне само в случай, че формално изводите се концентрират единствено върху това препращане. Такава констатация обаче е невярна, тъй като съдът ясно е посочил кои доказателства и защо кредитира, и заключенията му по спорните според касаторите факти се съдържат именно в съответните изводи. Ето защо касационното обжалване не се обосновава и по тази група въпроси. По същата причина не се разкрива необходимост от допускане на касационното обжалване и по следващия въпрос – липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото, и не се налага допускането на касационното обжалване поради допуснато противоречие с практиката на ВС и ВКС според т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, т. 19 на ТР № 1/2001 г., ОСГТК, решение № 42 по гр.д. 5488/2013 г., IV г.о., решение № 87 по гр.д. № 55/1958 г. ОСГК, както и по въпроса може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, по който се поддържа допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 24 по гр.д. № 4744/2008 г., I г.о, решение № 221 по гр.д. № 677/2001 г., I г.о. Наличието на изобилна и последователна практика на ВКС по поставените въпроси, включително на настоящия съдебен състав, и липсата на обосновка за необходимостта тази практика да бъде изменяна или изоставяна, за което и съдебният състав не вижда причина, не води до допускане на касационното обжалване в поддържаната от касаторите хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По част от тази група въпроси се поддържа още, че решението е и очевидно неправилно, но твърдението не се обосновава. Очевидната неправилност е такъв тежък порок на съдебния акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия – т.е. порокът следва да е установим пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, без последното да съставлява особено тежък случай, каквито на практика са твърдения на касаторите, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда – своевременност, достатъчност и качество на оказаната медицинска помощ, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение; следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не са в съответствие с всички събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност биха довели до други фактически и правни изводи, е заявено противоречие с практиката на ВКС според решение № 149 по гр.д. № 1084/2011 г., III г.о. Отговорът на правния въпрос е без съмнение положителен, както е прието и в посоченото решение на ВКС – при постановяване на своето решение съдът е длъжен да обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти, като посочва кои факти намира за установени и кои за недоказани; неизпълнението на това задължение съставлява нарушение на правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК и има характер на процесуално нарушение. Този отговор обаче би обосновал наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване в случай, че действително съдът е ограничил преценката си само до част от доказателствения материал по делото, какъвто разглежданият случай не е. Въззивният съд е изложил преценката си на относимите по спора доказателства, а невъзприемането на тезата на страна по спора, основано на нейно тълкуване на установените обстоятелства, не води до заключение за допуснато съществено процесуално нарушение, в каквато насока са доводите на касаторите. При същите съображения следва да се счете, че не води до допускане на касационното обжалване и въпросът несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата, по който се поддържа противоречие с т. 12 на ТР № 1/2001 г. и явна необоснованост. Ако последното изявление е твърдение за допусната очевидна неправилност, то важат изложените в това отношение мотиви по-горе. Ответното дружество е направило искане за присъждане на разноски за касационното производство, но доказателство за действително сторени такива не се представя, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,