Определение № 14 от 11.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1607/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата А. И. Г., чрез адв. И. И. срещу решение № 260116/27.01.2021 г. по гр.дело № 2660/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2600583/25.09.2020 г. по гр.дело № 15173/2019 г. на Пловдивския районен съд, с което е прогласен за недействителен като сключен във вреда на представлявания на основание чл.40 ЗЗД договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 128/2019 г., сключен между ищеца К. Д. А., чрез неговия пълномощник ответницата А. И. Г. по силата на който ищецът, чрез неговия пълномощник – ответницата, последната договаряща сама със себе си е прехвърлил на ответницата недвижим имот – в кв. по регулационния план на обл.П., ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда, ведно с всички подобрения и приращения на имота за сумата от 9700 лв. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли. В изложението са формулирани въпросите:1. Длъжен ли е при подписване на окончателния договор за покупко-продажба на недвижим имот пълномощникът на продавача да договори възможно най-добрата цена в полза на своя упълномощител, когато последния е договорил значително по-ниска цена от реалната пазарна такава в сключения по-рано лично от него предварителен договор за покупко-продажба на този имот? 2. Действа ли във вреда на представлявания пълномощник, който е упълномощен да договаря лично със себе си и си продаде имота на своя упълномощител на цена значително по-ниска от реалната пазарна такава, когато тази цена е била договорена лично от двамата в сключен по-рано между тях предварителен договор за покупко-продажба на имота? 3. Наличието на предварителен договор, в който представляваният е договорил лично продажната цена представлява ли обстоятелство, свързано с интереса на представлявания, въз основа на което съда трябва да извърши преценка дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя по смисъла на чл.40 ЗЗД? Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4. Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като всичките решения на ВКС, които са посочени в мотивите на обжалваното такова касаят увреждане на представляван от представител, в случаи при които последния е договарял насрещната престация по договора, докато в настоящия случай насрещната престация по окончателния договор е била договорена лично от представлявания в сключен по-рано лично от него предварителен договор. Поддържа се, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба К. Д. А., чрез адв.И. С. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.40 ЗЗД. Съдът е посочил в обжалваното решение, че Районен съд Пловдив е приел за безспорно доказано от приложеното нотариално заверено пълномощно рег. № за заверка на подпис и рег. № за заверка на съдържание от 05.08.2019г. на нотариус с район на действие – Районен съд Асеновград, че ищецът К. А. е упълномощил ответницата А. Г. да го представлява пред нотариус, включително и с правото да договаря сама със себе си, да дарява и продава на когото прецени, включително и на себе си, при условията, които прецени, както и да сключва договор за ипотека за процесния имот. Приел е за установено от нотариален акт №, том., рег.№, дело / г. на нотариус с район на действие – Районен съд Пловдив, вписан в Агенция по вписванията, служба по вписванията по вх. рег. № / г., акт, том, дело № /г., че на 16.09.2019г. ответницата в качеството и на пълномощник на ищеца е сключила договор за покупко-продажба на недвижим имот със себе си, по силата на който ищецът – чрез неговия пълномощник, прехвърля на ответницата процесния имот за сумата от 9700 лева. Посочено е, че по делото е представен и предварителен договор за покупко – продажба на процесния имот, сключен на 05.09.2019г. между страните, по силата на който същите договорили процесния имот да бъде прехвърлен за сумата от 10 000 лева. Според приетата от първоинстанционния съд съдебно техническа експертиза пазарната стойност на процесния недвижим имот възлиза на 35 000 лева. Въззивният съд е приел, че съществени процесуални нарушения по делото не са допускани, тъй като всички правнозначими за казуса факти са безспорно разяснени и от фактическа страна спор по делото няма. Приел е още за неправилно да се събират доказателства по делото за твърдения като наличие на сговор между ответницата и бившата приятелка на ищеца за имуществено увреждане на последния, които не са направени нито с исковата молба, нито с отговора на исковата молба, на база съмнение у някоя от страните по делото, че можело да има такива твърдени факти, че такива твърдения по делото няма, поради което не трябва да се събират доказателства за такива нетвърдени факти. Преценено е за неоснователно възражението на ответницата А. Г., че по делото не е доказано на ищеца К. А. да е причинена значителна вреда от сключения окончателен договор за продажба на недвижим имот, каквато трябва да има, за да се приложи чл. 40 от ЗЗД, тъй като А. изрично е искал сума, която е по-малка от реалната, а именно 10 000 лв., /доказващо се предварителния договор/ за своя имот, чиято пазарна стойност е 35 000 лв. Преценен е за правилен извода на районния съд, че представляващият винаги трябва да действа в интерес на представлявания и ако същият е овластен да продаде недвижимо имущество без други указания, да действа с грижа на добър стопанин при договоране на цената. Приет е за правилен извода на районния съд, че при договаряне на цена, която е драстично по-ниска от действителната пазарна цена на имота, е налице увреждане интересите на представлявания. Приел е, че продажната цена не е единственият критерий за увреждане, както посочва жалбоподателката, че когато тази цена прави договора сключен при явно неизгодни за представлявания условия, то се налага извод, че договорът е сключен във вреда на представлявания по смисъла на чл.40 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че правните изводи на първата инстанция са напълно в синхрон със съдебната практика и най-вече с решение №140/15.10.2015г. по т.д. № 2092/2014г. на ВКС, І т.о., в което е прието, че трайната съдебна практика на ВКС застъпва становището, че задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя си е принцип в института на доброволното представителство. Нарушението на този принцип влече различни правни последици, които са в зависимост от конкретните обстоятелства, обусловили неспазването му. При договоряне от представителя на ищеца на цена на процесния имот от три пъти и половина по-ниска от пазарната, това води до последиците установени в чл.40 от ЗЗД, а именно договорът не произвежда действие за представлявания. Прието е, че от горния принцип за действие в интерес на упълномощителя не може да се извлече изключение в казуса, тъй като в предварителен договор между представителя и представлявания е уговорена тази много по-ниска цена от пазарната. Според въззивния съд именно този принцип за добросъвестно представляване на упълномощителя е задължавало упълномощеното лице да не сключва този договор за продажба на тази ниска цена, за да не ощети лицето, което представлява. Още повече, че лицето, което се облагодетелства от това е именно пълномощника. Посочено е, че от представителя се очаква обективно да оцени интереса на представляваното лице и да сключва правни сделки, в които интересите на последния са обективно защитени, а не да се ръководи от субективните преценки на упълномощителя, който не познава пазарните условия и не може сам да прецени дали сделката е в негов интерес или го уврежда. При тези съображения първоинстанционното решение, с което искът е уважен е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд. Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение на Пловдивския окръжен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК първи, втори и трети въпроси от изложението. Въпросите касаят приложение разпоредбата на чл.40 ЗЗД. Съгласно т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Като взема предвид тази практика на ВКС съдът преценява, че разпоредбата на чл.40 ЗЗД е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите правни изводи по предмета на спора. Не следва да се допусне касационно обжалване по въпросите по т.4 от изложението/обозначена като поредна т.3 от жалбоподателката/. В посочената част се съдържат твърдения за противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, цитирана от въззивния съд, без да е формулиран ясно и точно правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно жалбоподателката не е формулирала правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличие на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на сумата 1200 лв. адвокатско възнаграждение. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение