Определение № 219 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4077/2019 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението си от 22.07.2019 год. по гр. д. № 276/2019 год. Благоевградският окръжен съд, като въззивна инстанция е потвърдил първоинстанционното решение от 6.12.2018 год. по гр. д. № 302/2018 год. на Благоевградския районен съд в частите му, с които ответникът Х. К. С. е осъден да преустанови неоснователните действия, с които пречи на М. З. Д. да упражнява правото си на собственост върху 1/2 ид. ч. от тавана - от западната страна, в двуетажната жилищна сграда, изградена в УПИ **, кв. 1 по плана на [населено място] и част от южната половина на дворното място, като: премахне преградната тухлена стена в тавана, посочена в зелен цвят на приложение № 2 към експертизата, премахне преградната тухлена стена на стълбището, както и монтираните дървена каса и врата, с които стълбището е преградено от нивото на площадката на втория етаж и освободи достъпа до тавана, както е посочено с червен цвят на приложение № 3 от експертизата, да премахне и монтираната ограда в съсобствения поземлен имот, с която е преградил незастроената част от южната страна на дворното място, посочена с червен цвят на приложение № 1 към заключението на вещото лице, както и същият е осъден да заплати на ищеца сума в размер на 66.53 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползване на общите части на сградата – таванското помещение в периода от връчване на нотариалната показа на 5.12.2017 год. до предявяване на исковете на 14.02.2018 год., ведно със законната лихва до окончателното плащане. В тази част въззивното решение е обжалвано с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Х. К. С.. Същият поддържа оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му, като вместо това исковете по чл. 109 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС бъдат отхвърлени. В останалата отхвърлителна част на исковите претенции решението е влязло в сила, като необжалвано. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК, позовавайки се на противоречие с ТР № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС относно липсата на преценка от съда за наличието на предпоставките за уважаване на негаторния иск - неоснователност на действията на ответник, с които се създават пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. С липсата на неоснователни действия от негова страна касаторът обосновава и очевидната неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба М. Д. оспорва наличието на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по съображенията в представения отговор. Претендира присъждане на разноските за платеното адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, като обсъди доводите на страните въз основа данните по делото, намира следното: Въззивният съд е приел в обжалваната част от решението му, че в случая са налице неоснователни действия от страна на ответника, собственик на втория етаж от жилищната сграда, с които действия пречи на ищеца, собственик на първия етаж в сградата, да упражнява правото си на собственост върху таванското помещение на сградата, представляващо обща част по предназначение. Преграждането на стълбището с тухлена стена, поставяне на врата, както и преграждането на таванското помещение с тухлена стена пречат на достъпа на ищеца до него, същите са извън предвижданията на проекта и са установени от събраните свидетелски показания и заключението на техническа експертиза. Прието е, че тези действия на ответника пречат на ищеца да ползва таванското помещение, като обща част в сградата, съгласно притежаваното от него право на собственост върху един от обектите в нея, каквото е и това по поставянето на метална преграждаща ограда в съсобственото дворно място, пречещо на ищеца да ползва същото с оглед местонахождението й пред жилищната сграда, на място, където се намират общите отклонения на ВиК и канализационна мрежа. С предявяването на исковете по чл. 109 ЗС се цели получаване на защита срещу тези неоснователни действия на ответника, и същите са уважени, като въззивният съд се е позовал на разясненията в ТР № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС относно дължимата конкретна преценка на съда за това кои въздействия върху имота са по-големи от обикновените такива, поради които и са недопустими и обосновават основателност на иска по чл. 109 ЗС. Произнасянето на съда относно същността на неоснователното действие по смисъла на чл. 109 ЗС не противоречи на цитираната задължителна съдебна практика, в която е прието, че неоснователното въздействие или посегателство може да се изразява в действие или бездействие, които пречат на ищеца да упражнява неговото право на собственост, т. е. следва да е налице неправомерно въздействие върху имуществената сфера на ищеца, за да е адекватна и търсената защита с иска по чл. 109 ЗС защита срещу въздействия, надхвърлящи законните ограничения на собствеността. Именно такива неоснователни въздействия върху притежаваното от ищеца вещно право на собственост върху етаж от сградата и половината от дворното място, е прието да са налице от въззивният съд, въз основа на събраните доказателства, поради което и произнасянето в този смисъл не противоречи на приетото в ТР № 4/2015 год. на ОСГК на ВКС. Поради това, дори и да се приеме, че е поставен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК относно предпоставките за уважаване на иска по чл. 109 ЗС в контекста на необходимата конкретна преценка на съда за характера на въздействията върху имота, обосноваващи извод за наличие на пречки за собственика, по-големи от обикновените, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице – противоречие с разясненията по тълкувателното решение не се констатират. Доводите на касатора всъщност представляват оплаквания за неправилност на изводите на съда поради релевираната липса на направена такава преценка, което представлява въпрос по същество на спора и не е предмет на обсъждане в настоящето производство. Обжалваното решение е валидно и допустимо, като не се констатират нарушения на възприети и утвърдени в законодателството и съдебната практика на ВКС основни принципи при решаването на спорове по чл. 109 ЗС, които да обосновават неговата очевидна неправилност, поради което и не е налице нито една от предпоставките за служебно допускане на касационното обжалване. Доводите за неоснователност на предявения иск по чл. 109 ЗС са обосновани от касатора с липса на ангажирани доказателства и необоснованост на направения извод, което не може да обоснове очевидната му неправилност като основание за допускане на касационен контрол. Поради тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответника част, а с оглед на този изход същият следва да заплати на другата страна направените в настоящето производство разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в установения с представените доказателства размер от 500 лв. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение