Определение № 218 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3952/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на срещупоставените страни по делото А. Г. Н. и Е. А. Н., последната чрез законния си представител А. Г. Н. (ищци) и „УМБАЛСМ Н. И. П.“ ЕАД, [населено място] (ответник) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1475/ 07.07.2020 г. по гр.д.№ 5520/ 2019 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 233/ 2017 г. и по този начин „УМБАЛСМ Н. И. П.“ е осъдено да заплати на А. Г. Н. 100 000 лв и на Е. А. Н. 110 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди, търпени от смъртта на тяхната съпруга и майка Г. А. Н. – Н., настъпила на 29.02.2012 г., ведно със законната лихва върху главниците от посочената дата до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от 250 000 лв и 350 000 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото. Решението е постановено при участието на трети лица помагачи на „УМБАЛСМ Н. И. П.“ ЕАД – В. Р. П. и ЗК „Лев инс“ АД. Ищците А. Г. Н. и Е. А. Н. обжалват въззивното решение в частта, в която исковете са отхвърлени за разликата над уважените до предявените размери. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК тези жалбоподатели повдигат като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 129.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат прецизирани както следва: за критериите, въз основа на които се определя по справедливост размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от смъртта на родител и съпруг; и кой е релевантният момент, към който се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от смърт на съпруг. Касаторите - ищци считат, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Освен това поддържат, че това решение е очевидно неправилно поради явната му необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика при преценката на понесените от ищците неимуществени вреди и при определяне на размера на заместващото обезщетение. „УМБАЛСМ Н. И. П.“ ЕАД не взема становище по жалбата на ищците. То е обжалвало въззивното решение в частта, в която предявените срещу него искове са уважени. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят - ответник повдига като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси /също уточнени при посочените по-горе условия/ за задължението на въззивния съд да отговори на всички въведени с въззивната жалба оплаквания и доводи относно правилността, допустимостта и валидността на първоинстанционното решение; за задължението на въззивния съд да формира решаващите си изводи след съвкупна преценка в тяхната взаимна връзка на всички доказателства по делото, като отрази същата в мотивите към решението си, включително като изложи съображения по фактите, имащи отношение към определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; за съдържанието на понятието „справедливост“ изведено като принцип при определяне на размера на неимуществените вреди в чл.52 ЗЗД и за задължението на съда да обсъди всички обективно съществуващи обстоятелства, които са релевантни при определянето му. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Ищците не вземат становище по касационната жалба на ответника. Не взема становище по касационните жалби и третото лице В. П.. Третото лице „ЗК Лев инс“ АД не взема становище по жалбата на ответника „УМБАЛСМ Н. И. П.“ ЕАД, но оспорва жалбата на ищците. Според него по тази жалба няма основания за допускане на касационното обжалване, защото първият поставен от ищците въпрос е разрешен в съответствие с установената практика, а вторият е необуславящ, доколкото съдът не е определил размера на обезщетението на ищеца към момента на постановяване на решението. Оспорва и наличието на предпоставката по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, като излага съображения за правилност на обжалвания акт. Съдът намира жалбите за допустими, но исканията на всички страни за допускане на касационно обжалване са неоснователни. За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че третото лице – помагач В. П. е бил служител при ответното търговско дружество, заемал длъжността лекар хирург-оператор. С влязла в сила на 29.10.2018 г. присъда по НОХД № 598/ 2014 г. по описа на Софийски градски съд той бил признат за виновен, че при изпълнение на тази си длъжност на 27.02.2012 г. причинил по непредпазливост смъртта на наследодателката на ищците Г. Н. - Н. поради немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност (ендоскопска хирургия), представляваща източник на повишена опасност. Въззивният съд приел, че тази присъда е задължителна за него като следващ съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Ищците били съответно съпруг и дъщеря на починалата и като такива били легитимирани да претендират обезщетение за неимуществените вреди от смъртта й. Такива вреди се установявали от доказателствата по делото, според които съпрузите били заедно още от своите юношески години, поддържали емоционална и духовна връзка, били сплотена двойка. След смъртта на своята съпруга ищецът изпаднал в шок и много трудно преодолял загубата й, нямал нов интимен и духовен партньор и понастоящем. Не потърсил психиатрична или психологическа помощ, тъй като считал, че може да се справи сам. Смъртта на съпругата му причинила на ищеца трайно нарушаване на качеството на живот, без да е довела до развитие на психопатологични симптоми. Детето на починалата също изживявало тежко липсата на своята майка, макар да няма спомен за нея /било е на 11 месеца към момента на смъртта й/. При тези фактически констатации от правна страна съдът приел, че отговорността на ответника да обезщети вредите, причинени с противоправно и виновно поведение на лице при извършване на възложена от ответника работа, е ангажирана. Посочил, че страните не спорят по елементите на фактическия състав, а само за размера на дължимото обезщетение. Като релевантни за този спор обстоятелства приел, че загубата на близък родственик на ищците ще ги съпътства през целия им живот. Ищецът и неговата съпруга били изградили силна духовна връзка, тя му била морална опора. Нямало данни обаче за превишаващи интензитета на естествената скръб, горест и непрежалимост обстоятелства. Първоначалното тежко депресивно състояние при ищеца било преодоляно и той изградил добра социална адаптация и успешна професионална реализация, не бил поставен в непреодолимо потиснато състояние. Като съобразил обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното непредотвратимо увреждащо събитие – 2012 г. и наложените морални норми в обществото, съдът намерил, че справедливо обезщетение за ищеца би било в размер 100 000 лв. По отношение на ищцата този размер бил определен 110 000 лв, при съобразяване наред с горепосоченото, че детето до края на живота си ще бъде лишено от майчина грижа, ласка и основен житейски образ на подражание. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от касаторите въпроси са обуславящи, но те не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд не е дал на тези въпроси противоположни отговори в сравнение с тези, дадени в съдебните актове, на които срещупоставените страни се позовават в изложенията си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Напротив, съдът е съобразил задължителното тълкуване в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, т.3 от мотивите, че понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно някои обстоятелства, които са релевантни за този размер, но изброяването не е изчерпателно. Изрично в Постановлението е посочено, че от значение могат да са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В доразвитие на това тълкуване актуалната съдебна практика, на която обжалваният акт съответства, /срв. решение № 204/ 07.11.2016 г. по т.д.№ 3568/ 2015 г., І т.о./, определя критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при причинена от непозволено увреждане смърт като обективно проявили се и установени в процеса обстоятелства, които са специфични за всяко дело, но справедливата материална обезвреда следва да отчита във всички случаи момента на настъпването на смъртта, степента на родство и действителното съдържание на житейските отношения, както и обществено-икономическата конюнктура в страната и общественото разбиране за справедливост, преценявани към момента на деликта. Въззивният съд изрично е посочил в ата си, че съобразява релевантните обстоятелства към 2012 г., а преценката за състоянието на ищците към настоящия момент той е длъжен да направи като факт от значение за спорното право. Съобразена е и практиката, обективирана в решение № 153/ 02.06.2015 г. по гр.д.№ 6735/ 2014 г., ІV г.о., според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя към различен момент в зависимост от вида и характера на вредите и от това, как е предявен искът. Първият момент, към който размерът на обезщетението може да бъде определен е моментът на извършване на увреждащото въздействие, тъй като от него се отключват всички причинно-следствени процеси. Уврежданията, които са в пряка причинна връзка с осъщественото въздействие, възникват по-късно във времето, но деецът дължи обезщетение за всички вреди, които ще настъпят. Според обстоятелствата по делото съдът може да определи размера на обезщетението към момента на извършването на увреждащото въздействие, но може да го определи и към по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. Когато се претендира пълно обезщетение за всички вреди (в т.ч. бъдещите), съдът взема предвид и новонастъпилите факти в хода на производството по делото и може да определи размера на обезщетението към по-късен момент до приключването на устните състезания. Обжалваният акт е съобразен и с установената съдебна практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество и трябва да изготви собствени мотиви. Той е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото (решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него). И въззивната инстанция, както първата, трябва да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението й трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства (решение № 15/ 30.01.2015 г. по гр.д.N 4604/ 2014 г., ІV г.о.). Поради това по поставените въпроси не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Такива основания не са налице и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява действително съществуващите пороци на въззивното решение, той може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност изхождайки от самия акт въз основа на доводите на касатора. В случая жалбоподателите-ищци обосновават довода за очевидна неправилност с твърдения за необоснованост на акта, каквато не следва от обикновения му прочит, поради което постановеното решение не може да се окачестви като очевидно неправилно. По изложените съображения Върховният касационен съд