Определение № 489 от 05.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1527/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ТПК „Д. Б.”- [населено място] срещу Решение № 53/ 08.01.2018 г. по гр. дело № 175/2016 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното Решение № 7127/ 22.10.2015 г. по гр.д. № 16942/ 2012 г. на Софийския градски съд, с което са уважени предявените от касатора против [фирма] /с предишно наименование [фирма]/- [населено място] обективно кумулативно съединени искове, както следва: осъдителен иск с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да му предаде владението на административно-производствена сграда на шест етажа с площ на всеки етаж от 730 кв.м., както и гараж от 110 кв.м., построени в УПИ ХІХ-21 в кв.142, м.”Зона Б-2” с площ от 2 780 кв.м. заедно със земята, в която са построени; отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за установяване, че ответникът не е собственик на терена, представляващ УПИ ХІХ-21 в кв.142, м.”Зона Б-2” с площ от 2 780 кв.м., вместо което е постановено отхвърляне на така предявените искове. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат уважени със законните последици, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са развити доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение като постановено срещу ненадлежен ответник /предвид липсата на идентичност с първоначалния ответник [фирма]/, както и за неговата очевидна неправилност, обоснована с липсата на мотиви, а също с твърдението, че при напълно идентична фактическа обстановка решението е постановено в обратен смисъл на влязло в сила решение по предходен спор между същите страни. Заедно с това се поддържа наличието на предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, като се твърди, че решението на въззивния съд обективира произнасяне по процесуалноправни въпроси в отклонение от практиката на ВКС, както следва:

1. Допустимо ли е въззивният съд да игнорира напълно дейността на първоинстанционния съд?

2. Налице ли е липса на мотиви в решение, в което не е посочен приложимият закон, подлежащите на доказване факти, липсва разпределение на доказателствената тежест, не са обсъдени събраните по делото доказателства, не са формулирани правни изводи, а искът е отхвърлен като недоказан?

Касаторът е формулирал и материалноправни въпроси, за които поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, свързани с необходимостта да се извършва ново вписване на възстановена кооперация по смисъла на П..27 от ПЗР на ЗИД от 2007 г. на ЗК от 1999 г. във връзка с П..1 от ЗК от 1991 г. /отм./, както и относно необходимостта в полза на кооперацията да е учредено право на строеж върху държавна земя като предпоставка за придобиване на собствеността върху построената от кооперацията до 13.07.1991 г. сграда.

Изложени са и аргументи за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се поддържа, че въззивното решение на САС противоречи на практиката на С. и на КС относно равенството пред закона и недопустимостта ищцовата кооперация да бъде изключвана от кръга на кооперациите, в полза на които законът е признал правото на възстановяване на собствеността.

Ответникът по касация- [фирма]- [населено място] /в несъстоятелност/ е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд да не бъде допускано поради липса на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, намира следното:

Производството по делото е образувано по предявени в обективно кумулативно съединение ревандикационен и отрицателен установителен иск за собственост. Ищецът- ТПК „Д. Б.”- [населено място] излага твърдения, според които е правоприемник на шивашка трудово производителна кооперация „Д. Б.”, вписана в Търговския регистър под № 287/ 1947 г. въз основа на определение на С. областен съд № 2319/ 04.08.1947 г. по ф.д.№ 287/ 1947 г., обнародвано в ДВ, бр.181/ 1947 г. Тази кооперация възникнала чрез сливане на трудово шивашка кооперация „Д.”, Обединена трудово шивашка производителна кооперация „Освобождение”, Трудово шивашка производителна кооперация „Девети септември”, Трудово шивашка производителна кооперация „Колективен труд”. Процесните сгради били изградени в периода 1958 г.- 1959 г. със средства на кооперацията в размер на 2 287 576 лв. и банков заем в размер на 1 104 000 лв., върху терен- държавна собственост /одържавен от физическа лица на основание ЗОЕГПНС/, отреден за нуждите на ТПК „Д. Б.” със Заповед № 2533/ 18.05.1956 г., като строителството на административно- производствената сграда било извършено въз основа на позволителен билет № 329/ 24.07.1957 г., а на гаража- въз основа на позволителен билет № 433/ 03.08.1959 г. Завършеният обект бил приет с протокол от 02.10.1959 г. Въз основа на ПМС № 16/ 08.02.1962 г. за специализиране и уедряване на шивашките предприятия, изработващи готови облекла, имуществото на ТПК „Д. Б.” е преминало към ДИП „В.”, с което процесните имоти по същество са били отнети от държавата. В последващия период кооперацията продължила да съществува под същото наименование и със същия членски състав, като били осъществени поредица от сливания и вливания в други кооперации. Така през 1971 г. било осъществено обединяване на ТПК „Д. Б.” и ТПК „М.” под името ТПК „Д. Б.”, като ТПК „М.” била заличена с определение № 37/ 19.03.1971 г. През 1975 г. били обединени ТПК „Д. Б.”, ТПК „Родина” и ТПК „В. Я.” под името ТПК „Д. Б.”, като последната била вписана с определение от 22.12.1976 г. по ф.д.№ 45/ 76 г. на VІ Районен съд- [населено място]. С Решение № 5/ 12.03.1979 г. на ИК на СНС, считано от 01.04.1979 г. била образувана ТПК „Д. Б.” на базата на ТПК „Д. Б.” и ПУ „Модно облекло”, като според ищеца новообразуваната кооперация се явява универсален правоприемник на посочените образувания, които от своя страна се явяват правоприемници на 4 бр. шивашки предприятия и кооперации, обединени през 1976 г. в ТПК „Д. Б.” и ПУ „Модно облекло”. Ищецът бил пререгистриран по реда на ЗК от 1991 г. /отм./, като с решение от 01.11.1996 г. по ф.д.№ 3414/1990 г. на СГС били вписани промени в устава, управителния и контролния съвет на ТПК „Д. Б.”, приети от общото събрание на 05.03.1996 г. Въз основа на тези твърдения се поддържа, че ищецът, като универсален правоприемник на кооперацията, изградила процесните сгради, има качеството на „възстановена кооперация” по смисъла на П..1 от ДР на ЗК, чиято собственост върху имотите е възстановена по силата на закона, считано от влизане в сила на ЗК /отм./ през 1991 г. Излагат се твърдения, според които в случая е изпълнена предвидената в П..1, ал.3 и ал.4 от ДР на ЗК от 1991 г. /отм./ и ПМС № 192/ 01.10.1991 г. административна процедура, като на 07.11.1991 г. ищецът е депозирал на 12.11.1991 г. искане за възстановяване на собствеността му пред Министерство на индустрията, търговията и услугите, което искане било отказано със Заповед № РД-25-02/ 20.02.1992 г., стабилизирана с влязло в сила Решение № 1125/ 19.01.1993 г. по адм.дело № 365/ 92 г. на ВС, ІІІ гражданско отделение. Предвид така изложените фактически твърдения, ищецът заявява, че се легитимира като собственик на процесните имоти- построени със собствени средства сгради ведно с обслужващия ги терен, считано от влизане в сила на ЗК /отм./ на 07.08.1991 г., поради което всички последващи разпоредителни действия на държавата, на които се основават собственическите претенции на ответното дружество, не са били в състояние да произведат транслативен ефект. Моли се да бъде постановено решение, с което се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на процесните постройки- административно-производствена сграда и гараж, заедно със земята, върху която са построени, като на основание чл.108 ЗС ответникът бъде осъден да му предаде владението им, както и да се признае за установено спрямо ответника, че последният не е собственик на терена.

В производството пред въззивния съд, в изпълнение на дадени му указания за отстраняване на нередовността в обстоятелствената част на исковата молба, с молба от 30.05.2016 г. ищецът е посочил имената на седем член- кооператори, членували в ТПК „Д. Б.” към датата на одържавяване на процесните сгради, чието членство е съществувало и към датата на твърдяното възстановяване /П..27, ал.1 от ПЗР на ЗК във връзка с П..1 от ДР на ЗК от 1991 г.-отм./. В останалата си част молбата не променя по никакъв начин фактическите твърдения, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба, които са в достатъчна степен конкретизирани.

В исковата молба са изложени аргументи, според които производството по повдигнатия правен спор не е недопустимо поради формирана сила на пресъдено нещо. Посочено е, че на 04.04.1996 г. ТПК „Д. Б.” е предявила срещу ответника /с първоначално наименование [фирма]/ и други юридически лица- частни правоприемници на държавата, иск за собственост на процесния терен и построените в него сгради, за което било образувано гр.д.№ 3049/ 1996 г. на СРС, 41 състав. С решение от 29.03.2003 г., оставено в сила с решение от 06.04.2011 г. по гр.д.№ 5412/ 2003 г. на СГС, ІІ-В състав, недопуснато до касационно обжалване с определение № 1179/ 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1028/ 2011 г. на ВКС, ІІ г.о., така предявеният иск бил отхвърлен. Ищецът поддържа, че влязлото в сила отхвърлително съдебно решение не обуславя наличието на отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на предявените искове по смисъла на чл.299, ал.2 ГПК, тъй като както основанието, така и предметът им са различни. В тази връзка заявява, че докато по предходното дело се е позовал на качеството „съществуваща кооперация” по смисъла на П..1 от ДР на ЗК от 1991 г. /отм./, то по настоящото дело легитимацията му произтича от твърдението да е „възстановена кооперация”; по приключилото производство претендирал собственост върху терена на основание „регулационно отреждане с твърдението, че сградите са придобити по приращение”, докато по настоящото дело твърдял, че е придобил собствеността върху сградите чрез построяване със собствени средства, а прилежащите части от терена били принадлежност.

С определение № 4197/ 05.03.2013 г. първоинстанционният съд в лицето на СГС е прекратил производството по делото на основание чл.299, ал.2 ГПК, като е приел, че предявеният спор за собственост между страните е разрешен със сила на пресъдено нещо. С определение № 1550 от 09.07.2013 г. по ч.гр.д.№ 1436/2013 г. Софийският апелативен съд е отменил прекратителното определение и е върнал делото с указания за разглеждане на спора по същество, като е приел, че предявените в настоящото производство искове имат ново основание, което не е обхванато от обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо- претенцията на ищеца, че има качеството не на съществуваща, а на възстановена кооперация, което предполага установяване на различни правнорелевантни факти.

Доколкото така постановеното определение на апелативния съд не е задължително за настоящата касационна инстанция /арг.чл.278, ал.3 ГПК/, която е длъжна на самостоятелно основание служебно да осигури приложението на процесуалноправните норми, обезпечаващи допусимостта на производството, Върховният касационен съд намира, че са налице предпоставките на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на Софийския апелативен съд поради вероятната му недопустимост. Според чл.299, ал.1 и ал.2 ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да се пререшава, като повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда, а постановеното по него решение или решения подлежат на обезсилване /чл.270, ал.3, пр.1 ГПК, която намира приложение и при касационното обжалване съгласно чл.293, ал.4 ГПК/. Видно от съдържанието на решението на СРС, 41 състав от 29.05.2003 г. по гр.д.№ 3049/96 г., основанието, на което ищецът е претендирал собствеността върху процесните сгради, е било построяването им със собствени средства /каквото е основанието и по настоящото дело/, а мястото било придобито по силата на отреждането в регулационния план за негови нужди. Същевременно качеството „съществуваща” или „възстановена кооперация” представлява по съществото си правна квалификация, която се извежда от изложените в исковата молба фактически твърдения. Силата на пресъдено нещо се формира за спорното материално право, въведено с основанието и петитума на исковата молба, а основанието на иска са посочените от ищеца факти, които съдът подвежда под приложимата правна норма и обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо /т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/ 2000 г. на ОСГК/. Не се въвежда ново основание, когато в един последващ процес ищецът не се позовава на различни факти, от които произтича спорното право, а само на правна норма, от която извежда изгодни за себе си правни последици. Затова и практиката на ВКС приема, че съдебно решение по иск за собственост, в което неправилно е квалифицирано основанието, на което се твърди да е придобито правото, на това основание не е недопустимо като постановено по непредявен иск, а само неправилно поради нарушаване на материалния закон /Решение № 139 от 16.06.2016 г. по гр.д.№ 3400/ 2014 г. на І г.о./. В контекста на изложеното, самото използване на понятието „възстановена кооперация” не обуславя извод за релевиране на ново и различно основание за придобиване на правото на собственост от ищеца, ако такова не може да се изведе от фактическите твърдения в обстоятелствената част на исковата молба. В този смисъл и като се има предвид гореизложеното, налице е вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо поради формирана сила на пресъдено нещо между страните за спорния предмет, но формирането на обоснован и решаващ краен извод в този смисъл предполага установяване на основанието, на което е бил предявен иска за собственост по приключилия правен спор.

С оглед горното, касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, като с оглед необходимостта от извършване на служебна проверка на допустимостта на производството ще следва да се изиска гр.д.№ 3049/1996 г. на СРС, 41 състав ведно с приложените към него въззивно и касационно дело, като същевременно на страните се укаже възможността да представят копия от исковата молба /и евентуалните молби за изменение или уточнение на иска/, по които е образувано делото.

Същевременно не е налице твърдяната от касатора вероятна недопустимост поради постановяване на въззивното решение срещу ненадлежен ответник, доколкото допуснатата от въззивния съд промяна в наименованието на ответника въз основа на представено удостоверение от Търговския регистър няма никакво отношение към правосубектността на страната, като се има предвид, че в случая не се твърди първоначалната страна да е преобразувана по смисъла на чл.261 ТЗ.

С оглед допускането на касационното обжалване, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 4 242,67 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/.

Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение