Определение № 2861 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3686/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу въззивно решение № 179/26.05.2023 г. по в.гр.д. № 196/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което са уважени искове на Г. Д. А. срещу жалбоподателя с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 71 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от деня на предявяване на писмената претенция – 21.10.2020 г., с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за законната лихва върху сумата 55 000 лева от деня на предявяване на писмената претенция – 21.10.2020 г. до 12.07.2022 г. и в частта, с която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъден да заплати на Г. Д. А. разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба Г. Д. А. не е подала писмен отговор..

Касационната жалба е процесуално допустима, подадена е срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, от надлежна страна, в установения срок и е редовна.

За мотивите на въззивния съд:

Въззивният съд е постановил решението си по въззивна жалба на Г. Д. А. срещу частта от първоинстанционното решение, с което са отхвърлени части от исковете и и по насрещна жалба на застрахователя „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу останалата осъдителна част.

Страните не са поискали събиране на доказателства във въззивното производство.

Въпросите относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на другия водач – И. Ж. П. за причинена в резултат на ПТП на 13.092020 г. по непредпазливост смърт на Й. И. А. - участник в ПТП като водач на мотоциклет са разрешени със задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК присъда. Застрахователят не оспорва правото на ищцата, която е съпруга на починалия Й. И. А., да получи застрахователно обезщетение и е заплатил в хода на процеса сумата 55 000 лева., което не се оспорва от ищцата.

Следователно основателността на прекия иск по чл.432, ал.1 КЗ не се оспорва от страните и е установена със събраните по делото доказателства.

По доводите на жалбоподателката Г. Д. А. въззивният съд е приел следното:

Първият спорен въпрос (първата група доводи за неправилност) е за размерите на застрахователното обезщетение.

Въззивният съд е обсъдил дадените с ППВС 4/1968 г. по приложението на чл.52 ЗЗД указания относно общите критерии за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, допълнени с практиката на ВКС, в това число обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално-икономическото развитие на страната, лимитите на застрахователни обезщетения и обичайната съдебна практика при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет на вредите.

Въззивният съд е обсъдил и конкретните обстоятелства, които имат значение за вида, интензитета и характера на претърпените от ищцата неимуществени вреди.

Така въззивният съд е определил размера на обезщетението на 180 000 лева (увеличил го е с 20 000 лева).

Втората група доводи на увреденото лице е за необоснованост на правния извод на първоинстанционния съд във връзка с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД (за определената степен на съпричиняване).

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е определил механизма на ПТП въз основа на правилна задълбочена съвкупна преценка на доказателства, включително заключение на съдебно-автотехническа експертиза и други посочени доказателства.

Приел е за установено, че скоростта на движение на автомобила марка „Д.“ модел „Д.“, който неправилно е предприел ляв завой без спиране на стоп линията при червен към жълт сигнал на светофара е 27 км/ч, а скоростта на управлявания от Й. И. А. мотоциклет марка „С.“ модел „В“, който е навлязъл от срещуположната страна в кръстовището при жълт към червен сигнал е била според експертизата около 75 км/ч, над установената в мотивите на присъдата по н.о.х.д. 66.35 км/ч и над разрешената – 50 км/ч.

Въззивният съд е възприел даденото от вещото лице становище, че при движение на мотоциклета с разрешената скорост от 50 км/ч водачът е имал възможност да спре аварийно преди точката на ПТП, в случай, че реагира в момента на преминаване на стоп линията преди навлизане в кръстовището.

Според експерта процесното ПТП е било предотвратимо при няколко възможни действия на водачите на двете участвали в ПТП превозни средства, като за водача на мотоциклета това са: при движение с 50 км/ч да е започнал аварийно спиране при пресичане на стоп линията, да е предприел аварийно спиране при светване на жълт сигнал на светофарната уредба.

Въззивният съд е приел, че поведението на пострадалия водач на мотоциклета е в причинна връзка с настъпването на ПТП и вредоносният резултат е основание за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД.

Доказани са в процеса двата от посочените от застрахователя три фактически състава на съпричиняващо поведение на пострадалото лице (противоправно поведение на водача на мотоциклета Й. И. А.) – навлизането в кръстовището на червен сигнал на светофара за движение в неговата посока – нарушения на чл.6, чл.12 от ЗДвП и чл.31, ал.7, т.2 от ППЗДвП, и шофиране със скорост над разрешената - нарушение на чл.21 от ЗДвП.

При извода, че поведението на пострадалия е в обективна връзка с настъпване на злополуката и се установява основание за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, въззивният съд е приел, че следва да съобрази степента на приноса за настъпване на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и .отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат.

Поведението на делинквента е предизвикало в по-голяма степен настъпването на ПТП.

Допуснатите нарушения на застрахования водач са установени с влязлата в сила присъда – навлизане в кръстовището на червен и жълт сигнал на светофарната уредба, с което е нарушил правилата за движение - чл.6, т.1, чл.12, ал.1 от ЗДвП и чл.31, ал.7, т.2 от ППЗДвП – едновременно светещи червена и жълта светлина означава „преминаването е забранено“.

Като е отчел всички конкретни обстоятелства, при които е настъпил процесният пътен инцидент и тежестта на допуснатите от двамата участници в ПТП нарушения, въззивният съд е приел, че следва да определи квота на съпричиняване на вредите на пострадалото лице - 30 %

Поведението на делинквента, което се субсумира от посочените извършени нарушения, е предизвикало в по-голяма степен настъпването на ПТП.

Същевременно съпричиняването от страна на пострадалото лице (Й. И. А.) е осъществено посредством две независими форми на съпричиняващо поведение.

Въпреки че формално приносът на пострадалия изглежда не толкова различен като квота от този на водача, липсва основание за определяне на процент на съпричиняване повече от 30 %, тъй като вменената от ЗДвП отговорност на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението, е значително по-голяма от тази на останалите, уязвимите участници в движението, каквито са водачите на двуколесни превозни средства.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Във връзка с доводи за неправилно определен размер на обезщетението и процент на съпричиняване жалбоподателят поставя правни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя? Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий при определяне на неговия размер?

2. До колко и до каква степен съдът при определяне на размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити на застрахователните компании по застраховка „гражданска отговорност“, социално-икономическите условия в страната и статистическите данни?

По тези два въпроса се твърди противоречие с приетото в т.11 от ППВС 4/1968 г. и решение по т.д. № 518/2018 - I т.о. на ВКС.

Настоящият състав намира, че тези два въпроса са обуславящи, но видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, те не са разрешени в противоречие, а в съответствие с приетото в посочената т.11 от ППВС 4/1968 г. и в посоченото решение по т.д. № 518/2018 - I т.о. на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд се е произнесъл по доводите и възраженията на страните, изследвал е наличието и е обсъдил всички обстоятелства, които са обусловили претърпените от ищцата неимуществени вреди и е определил значението им за размера на неимуществените вреди.

Настоящият съдебен състав намира, че следва да допусне касационно обжалване по поставените от жалбоподателя трети и четвърти въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с приетото в т.7 от посоченото ППВС 17/18.11.1963 г. и с посоченото решение по т.д. № 2503/2017- II т.о.:

3. Въз основа на какви критерии се определя процентът на съпричиняване от пострадалия от непозволено увреждане?

4. Следва ли съдът, приемайки съпричиняване на вредоносния резултат, да мотивира съответната съпричинителна квота, съразмерно на конкретния принос на пострадалия и делинквента?

Въпросите са за предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в настъпилото пътнотранспортно произшествие.

Видно от посоченото за мотивите на въззивния съд въпросите са обуславящи. Въззивният съд е установил, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите и при определяне на степента на съпричиняване въззивният съд е изследвал наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат.

Настоящият съдебен състав намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по тези въпроси за проверка на съответствие на разрешението с приетото в ППВС № 17/18.11.1963г., т. 7. и посоченото решение № 301/21.12.2018 г. по т.д. № 2503/2017г. на II т.о. на ВКС: дали е съобразено съответствието на конкретния принос на увреденото лице, който се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия, с които е създало предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснило механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.

Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение - основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него).

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). И по-конкретно: при запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281,т.3 ГПК, свързани с приложението на правилата на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД.

Поради това настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение.

Поради изложеното дотук настоящият съдебен състав приема крайния извод, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта му по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.

Жалбоподателят следва да заплати държавна такса по сметка на ВКС в размер на 1 611.28 лева – сбора от сумите 1 420 лева по иска по чл.432 ТЗ (за 71 000 лева) и 191.28 лева по иска за изтекли лихви (за 9563.89 лева) (по 2 на сто върху всяка една от двете суми).

Воден от изложеното съдът