Определение № 673 от 09.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1429/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №61 от 04.03.2025г. по в.т.д.№407/2024г. на Варненски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение №260106 от 01.11.2021г. по т.д. №254/2019г. на Добрички окръжен съд, в частта, с която [община] е осъдена да заплати на „Тим технолоджи“ ЕООД, „Реставрация“ ЕАД и „Евробилд България“ ЕООД, всички заедно участници и съдружници в Обединение „БРЕГОВЕ“ ДЗЗД, сумата от 100 060,90 лв., представляваща част от дължимото плащане от 171 533 лв. за изпълнение по Договор №BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01 от 07.10.2013г. и фактура №[ЕГН]/11.12.2014г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 12.12.2019г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е обсъдил чл.40 от Раздел X. „Непреодолима сила“ и/или „непредвидени обстоятелства“ на Договор № BG161P0001/3.1-03/2010002-S-01 от 07.10.2013 г., сключен между страните. Счита, че количеството на валежите, скоростта на вятъра над 15 м./сек. и дните с мъгла за периода от 01.10.2013 г. до 31.01.2014 г. в района на археологичен резерват „Яйлата“, [населено място] бряг, Общ. Каварна, установени от представената по делото справка от НИМХ, филиал – Варна, не покриват хипотезата на непреодолима сила по смисъла на договора за обществена поръчка. Навежда доводи, че влошените атмосферни условия за даден период от време, удостоверени със справка от НИМХ при БАН, не са достатъчни, за да обусловят спиране на строителството. Жалбоподателят твърди, че не е спазен чл.40 от Договора, тъй като изпълнителят не се е снабдил със съответния сертификат от БТПП за наличието на форсмажорно обстоятелство и не е спазил десетдневния срок, в който е следвало да уведоми [община] за настъпилите обстоятелства. Счита, че приетата по т.д.№254/2019г. на Добрички окръжен съд съдебно- техническа експертиза, не установява наличието на непреодолима сила, поради обстоятелството, че в нея само са посочени дните с лоши метеорологични условия и периода за изпълнение на СМР. По отношение на Констативен Протокол с вх.№62/10.03.2014г. за удължаване срока на Договор №BG161P0001/3.1-03/2010/002-S-01 от 07.10.2013г. счита, че има декларативен характер и не доказва наличието на непреодолима сила, а при настъпване на непредвидени обстоятелства отношенията следва да се преуредят с допълнително споразумение, при спазване на чл.43, ал.1 от ЗОП /отм./. Навежда доводи за нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с направено възражение от жалбоподателя за нищожност, поради противоречие със закона. Счита, че апелативният съд е следвало сам да установи основанията за нищожност на сделката, тъй като по делото има надлежно въведени факти и обстоятелства, от които тя произтича. Излага аргументи за неправилно дадена квалификация от първоинстанционния съд, вследствие на която не е била разпределена правилно доказателствената тежест. Смята, че искът следва да бъде квалифициран по чл.59-61 от ЗЗД, а не по чл.266, ал.1 от ЗЗД, тъй като процесният договор е бил прекратен с изтичане на неговия срок - от 13.03.2014г. и след тази дата [община] не дължи възнаграждение на основание договор за обществена поръчка. Твърди също, че въззивният съд не се е произнесъл и по направеното от касатора възражение за изтекла погасителна давност. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи свои собствени мотиви, формирали фактическите и правните му изводи по съществото на правния спор, от които да се установи обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към спора доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните? 2.Удължаването срока на договор за СМР, сключен по реда на ЗОП, или неговото изменение при отсъствие на подписано допълнително споразумение между страните и в нарушение на чл.43, ал.2 от ЗОП (сега отм., в редакцията му, обнародвана в ДВ, бр.37/2006г.) основание ли е за прогласяване нищожността на договора или на отделни негови клаузи от въззивния съд? 3.Допустимо ли е удължаване срока на договор за СМР, сключен по реда на ЗОП, или неговото изменение, при отсъствието на подписано допълнително споразумение между страните в нарушение на чл.43, ал.2 от ЗОП (сега отм.,в редакцията му, обнародвана в ДВ, бр.37/2006г.), след сключването на договора и изтичане на срока му за изпълнение, поради „непреодолима сила и/или непредвидени обстоятелства“? Това удължаване на срока на договора за СМР или неговото изменение, може ли да бъде разглеждано като заобикаляне на ЗОП? 4. При направено възражение за нищожност на договор за СМР, сключен по реда на ЗОП, или неговото изменение и при отсъствието на подписано допълнително споразумение между страните в нарушение на чл.43, ал.2 от ЗОП (сега отм., в редакцията му, обнародвана в ДВ, бр.37/2006г.), длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в мотивите на решението си по него, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните доказателства по делото? 5. Допуснал ли е въззивният съд неправилно приложение на материалния закон: - чл.306, ал.2 и ал.3 от ТЗ при формиране на правните изводи относно наличие на „непреодолима сила“ и/или „непредвидени обстоятелства“, без да е осъществено надлежно уведомяване от изпълнителя в договорения от страните срок и без да е представен сертификат от БТПП, с който да го удостовери? 6. Допуснал ли е въззивният съд смесването на институтите на договорната и извъндоговорната отговорност при формиране на изводите си относно основателността на иска и правната му квалификация, при наличието на договор за СМР, сключен по реда на ЗОП, чийто срок е изтекъл, като за допълнителните строително-монтажни работи няма писмено допълнително споразумение (анекс) и липсва надлежно възлагане, което да обоснове наличието на облигационни отношения между страните? 7. По силата на коя правна норма, въззивният съд е приел, че е налице трансформация от договор сключен по реда на ЗОП за изпълнение на СМР, чийто срок е изтекъл - в договор за изработка по смисъла на чл.266, ал.1 от ЗЗД за изпълнение на СМР, след като за допълнителните СМР, няма писмено допълнително споразумение (анекс), липсва надлежно възлагане и очевидно е нищожен, тъй като е „удължен“ в нарушение на императивната норма на чл.43, ал.2 от ЗОП /отм./? Твърди, че въпросите са решени в противоречие с постановеното в Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г., ОСГК на ВКС, ППВС №1/1985г., Тълкувателно решение №1 от 27.04.2022г. по тълк. д. №1/2020г., ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение №55 от 03.04.2014г. по т.д. №1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение №263 от 24.06.2015г. по т.д. №3734/2013г. на ВКС, I т.о., решение №111 от 03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на ВКС, II т.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение №202 от 21.12.2013г. по т.д. №866/2012 г. на ВКС, I т.о., решение №180 от 11.01.2016г. по т.д. №1618/2014г. на ВКС, II т.о., решение №136 от 06.11.2015г. по т.д. №2483/2014г. на ВКС, II т.о., решение №76 от 12.06.2012г. по т.д.№377/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, III г.о. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответниците по касация „Тим технолоджи “ ЕООД, „Реставрация“ ЕАД и „Евробилд България“ ЕООД, всички заедно участници и съдружници в Обединение „БРЕГОВЕ“ ДЗЗД, оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излагат в писмен отговор. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: С решение № 134 от 06.08.2024г. по т.д. № 2202/2022г. на ВКС, II т.о. е отменено решение №112 от 12.04.2024г. по в.т.д. № 52/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 260106 от 01.11.2021г. по т.д.№254/2019г. на Добрички окръжен съд, в частта, с която [община] е осъдена да заплати на „Тим технолоджи “ ЕООД, „Реставрация“ ЕАД и „Евробилд България“ ЕООД, всички заедно участници и съдружници в Обединение „БРЕГОВЕ“ ДЗЗД, на основание чл.79, ал.1, предл.1 във вр. чл.266, ал.1 от ЗЗД, сумата от 130 009,25 лв., представляваща част от дължимото възнаграждение от 171 533 лв. в изпълнение по Договор №BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01 от 07.10.2013г., по фактура №[ЕГН] от 11.12.2014г., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 10.12.2019г., до окончателното погасяване на задължението и е прекратено производството по осъдителните искове, предявени от участниците в Обединение „БРЕГОВЕ“ срещу Община Каварна, с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 във вр. с чл.266, ал.1, чл.55, ал.1, предл.1 и чл.86 от ЗЗД, поради недопустимост на същите. С решението на ВКС делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че между същите страни е водено и приключило с влязло в сила решение друго дело, инициирано с искова молба, подадена от „Тим технолоджи “ ЕООД, „Реставрация“ ЕАД и „Евробилд България“ ЕООД, всички заедно участници и съдружници в Обединение „БРЕГОВЕ“ ДЗЗД, по която е било образувано т.д. № 239/2017г. на Добрички окръжен съд. С решение №122/25.06.2018г. по т.д. №239/2017г. на Добрички окръжен съд са били отхвърлени частични осъдителни искове срещу [община] за присъждане на следните суми: сумата 41 523,75 лв., на основание чл.79, ал.1, предл.1 във вр. чл.266, ал.1 от ЗЗД, представляваща част от незаплатено възнаграждение, цялото в размер на 171 533 лв., претендирано като дължимо за реално изпълнение на СМР по сключен между страните Договор №BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01 от 07.10.2013г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане и сумата от 14 295 лв., представляваща част от дължима неустойка за забава в размер на 142 944,17 лв. за периода от 11.01.2015г. до датата на подаване на исковата молба. В приключилото производство е предявен като евентуален спрямо главния иск по чл.266, ал.1 от ЗЗД и кондикционен иск за присъждане на главница от 41 523,75 лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателно погасяване на задължението, на основание чл.55, ал.1, предл.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД. С решение №1 от 02.01.2019г. по в.т.д. №502/2018г. на Варненския апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване и влязло в сила на 18.02.2020г., първоинстанционното решение е потвърдено като краен резултат, но с различни мотиви от тези на първоинстанционния съд. В това решение е прието, че за ищците е възникнало вземане за неизплатен остатък в размер на 171 533 лева по фактура №[ЕГН] от 11.12.2014г., съставляващи възнаграждение за изпълнени СМР по Договор №BG161РО001/3.1-03/2010002-S-01 от 07.10.2013г., но това вземане е погасено чрез прихващане с насрещно вземане на [община] за неустойка в размер на 71 472,10 лева за забава на изпълнителя за 10 дни просрочие. Варненски апелативен съд е установил, че претенцията на ищците за заплащане на извършените от тях СМР произтича от същото правоотношение с Община Каварна, което е било предмет на частично предявения иск, по който е влязло в сила решение №1 от 02.01.2019г. по в.т.д.№502/2018г. на Варненския апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване, а настоящото производство е за присъждане на разликите над предявените части до пълния размер на задълженията. Съдът е приел, че следва да зачете формираната сила на пресъдено нещо, като приеме за доказани правнорелевантните факти за възникването на двете насрещни и компенсируеми вземания на страните – за заплащане на извършените СМР и на неустойката за забавено изпълнение и въз основа на това да изчисли техните остатъчни размери, съобразно установеното по делото плащане или прихващане между тях. Посочил е, че [община] не е оспорила задължението си по процесната фактура №[ЕГН]/11.12.2014г. в размер на незаплатения по нея остатък от 171 533 лв., от които 41523,75 лв., погасени чрез прихващане по т.д. №239/2017г. на Добрички окръжен съд, но се е позовала на извършено от нея прихващане с вземане за неустойка за забавено изпълнение, вследствие на което остатъкът от стойността по фактурата в размер на 130 009,25 лв., също следвало да се счита за погасен чрез извънсъдебно прихващане през 2014г. Въззивният съд е констатирал, че в мотивите на решението по в.т.д.№502/2018г. на Варненски апелативен съд е прието, че неустойка за един ден просрочие е в размер на 7 147,21 лв., поради което със СПН е установен правопораждащият вземането факт и този въпрос не може да бъде пререшаван. Решаващият съд е изложил аргументи, че при уважено възражение за прихващане в случаите, на предявен частичен иск, е допустимо в следващ процес ответникът да заяви непогасения остатък от своето вземане, а по новия иск съдът е длъжен да зачете задължителното действие на влязлото в сила решение относно фактите, които са породили вземането. Навел е доводи, че с решението по в.т.д.№502/2018г. на Варненски апелативен съд е установена забава в изпълнението на СМР от 10 дни и че за [община] е възникнало вземане за неустойка в размер на 71 472,10 лв., като е приел, че този въпрос не може да бъде пререшаван в настоящото производство. Съобразявайки, че с част от тази сума в размер на 41 523,75 лв. е погасено вземането, предмет на производството по в.т.д.№502/2018г. на Варненски апелативен съд, съдът е приел, че по разглежданото пред него дело трябва да зачете остатъка от 29 948,35 лв. С оглед на гореизложеното, апелативният съд е уважил исковата претенция за сумата от 100 060,90 лв., представляваща разликата между претендираната от ищците сума 130009,25 лв. и остатъка от насрещното вземане за неустойка 29 948,35лв., ведно със законната лихва от подаването на исковата молба – 12.12.2019г. до окончателното изплащане на задължението. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставеният от касатора процесуален въпрос относно правомощията на въззивната инстанция не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС, съответно по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно цитираната от касатора практика на ВКС, задължение на въззивния съд е да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички допустими и относими доказателства, ангажирани по делото, при съобразяване въведената с чл.154 ал.1 от ГПК доказателствена тежест и допустимите според ГПК доказателствени средства, както и да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, формирайки свои правни изводи по съществото на спора и по приложението на закона. В случая неоснователно се явява оплакването на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното от него възражение за погасителна давност. Такова възражение е направено своевременно от [община] само по отношение на предявения от изпълнителите иск по чл.92 от ЗЗД. Този иск е отхвърлен с първоинстанционното решение на Добрички окръжен съд, което не е било обжалвано в тази му част и не е било предмет на въззивното производство. Неоснователни са и оплакванията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил наведените с въззивната жалба възражения: че облигационните правоотношения между страните произтичат от специалните разпоредби на ЗОП, а не на ЗЗД; че неправилно е приложена разпоредбата на чл.306 от ТЗ, като са формирани изводи относно наличието на „непреодолима сила“, без да е било осъществено надлежно уведомяване от изпълнителя в договорения между страните десетдневен срок; че констативен протокол с вх.№62 от 10.03.2014г. не съставлява основание за продължаване на срока на договора за обществена поръчка; за нищожност на договора поради нарушение на чл.43 ал.2 т.1 б.„а“ от ЗОП /отм./. Липсата на мотиви относно валидността на договора между страните и наличието на предпоставки за продължаване на срока за изпълнението на задължението на Обединение „БРЕГОВЕ“ ДЗЗД по този договор се дължи не на процесуален пропуск, допуснат в противоречие с практиката на ВКС, а на изрично обоснованото от съда становище, че по тези въпроси е формирана СПН с решение №1 от 02.01.2019г. по в.т.д. №502/2018г. на Варненския апелативен съд и същите не следва да бъдат преразглеждани в настоящото производство. Въпросите по т.2, т.3 и т.5 от изложението не отговарят на общата предпоставка за достъп до касация, доколкото не са обсъждани от въззивния съд. Съставът на Варненски апелативен съд е приел, че с решението по в.т.д.№502/2018г. на Варненски апелативен съд е установена забава в изпълнението на СМР с продължителност от 10 дни, като е приел, че наличието на забава и нейния срок са обхванати от формираната с решението СПН. Поради това не е обсъждал доводите на касатора – ответник относно наличието на предпоставките за продължаване на срока на процесния договор, относно липсата на обстоятелства, съставляващи непреодолима сила по смисъла на чл.306, ал.2 и ал.3 от ТЗ и по смисъла на понятието непреодолима сила, според уговореното от страните в чл.36 от договора. В тази връзка обуславяща за извода на въззивния съд относно размера на дължимата от ищеца неустойка за забава е преценката му, че е обвързан от констатациите в мотивите на решението по т.д.№502/2018г. на Варненски апелативен съд не само по отношение на това, че ищецът е изпаднал в забава за завършване на обекта и за ответника е възникнало вземане за неустойка по чл.34 ал.1 от договора, но и по отношение на продължителността на неговата забава. При тези изводи на въззивния съд релевантен бил въпросът дали при доводи за извършено извънсъдебно прихващане с вземане за неустойка за забава, което е по – голямо по размер от предявената частична искова претенция, продължителността на забавата е част от правопораждащите вземането за неустойка факти и се обхваща от формираната СПН на постановеното по делото решение или тя има отношение само към размера на вземането и остава извън пределите на формираната сила на пресъдено нещо, като съответно може да бъде преразглеждана в процес относно оставащата непогасена част от вземането за неустойка. Такъв въпрос не е поставен от касатора. Въпросите по т.4, т.6 и т.7 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са обвързани с доводите на касатора, че въззивният съд е смесил институтите на договорната и извъндоговорната отговорност при формиране на изводите си относно основателността на иска и правната му квалификация, като не е съобразил, че се касае за допълнително изпълнени СМР, които не са предмет на договора, сключен по реда на ЗОП. Поставените въпроси също не отчитат съобразената от въззивния съд обвързваща го сила на присъдено нещо на решението по т.д.№502/2018г. на Варненски апелативен съд, с което е признато съществуването на спорното вземане на изпълнителя за възнаграждение по сключения между страните по реда на ЗОП договор от 07.10.2013г. до съдебно признатия размер от 41 523,75 лева, но искът е отхвърлен поради наличието на осъществено извънсъдебно прихващане с вземането на възложителя за неустойка за забава по чл.34 ал.1 от същия договор. Съгласно задължителните разяснения в т.2 на ТР №3/2016 от 22.04.2019г. по т.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В цитираното тълкувателно решение е разяснено, че при уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо /СПН/ обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъкът/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието /какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/. След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Преценката на въззивния съд, че не може да преразглежда юридическите факти, от които произтича правоотношението между страните, както и съдържанието му до признатия размер на спорните субективни материални права – на изпълнителя за възнаграждение за изпълнени СМР и на възложителя - за неустойка за забава, е изцяло съобразена с разясненията в т.2 на ТР №3/2016 от 22.04.2019г. по т.д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, както и със задължителните указания, дадени с решение №134 от 06.08.2024г. по т.д. №2202/2022г. на ВКС, II т.о., с което делото е върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател се позовава на съществено нарушение на съдопроизводствените правила на чл.236 ал.2 и чл.235 ал.2 от ГПК, довело до липса на мотиви на решението. Твърдяното нарушение съставлява основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК, но не може да обоснове допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. При този изход на спора на ответниците по касационната жалба „Тим технолоджи“ ЕООД и „Евробилд България“ ЕООД следва да бъдат присъдени направените в касационно производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4908,40 евро, съставляващи равностойност на 9600 лева, заплащането на които в брой от тях се установява от договор за правна защита и съдействие от 20.06.2025г. Ответникът по касационната жалба „Реставрация“ ЕАД не е страна по представения договор за правна защита и съдействие и няма данни същият да е заплатил на упълномощения от него адвокат П. П. възнаграждение за касационното производство. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд