Определение № 1503 от 28.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 1061/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Адв. Д. М. М. като пълномощник на ответника Д. П. К.-Б. обжалва като неправилно Определение № 866/16.03.2026 г. по в.ч.гр.д. № 166/2026 г. на ОС-София в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК Определение № 7/05.01.2026 г. по гр.д. № 478/2025 г. на РС-Самоков относно присъдените в полза на ищеца „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД разноски за юрисконсулт и относно възнаграждението на адв. М., определено при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за заповедното производство.

В жалбата се поддържа, че погрешно е отречено правото на длъжника да получи възмездяване на разноските си, сторени за защита в заповедното производство. Посочено е, че подаването на възражение не е формален акт, а се предхожда от правен анализ, пряко доминиран от материалния интерес. Допълва се, че присъденото в полза на ищеца възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК не е съобразено с липсата на фактическа сложност и с реално извършените от юрисконсулта действия. С тези съображения е направено искане за отмяна на обжалвания акт и намаляване на юрисконсултското възнаграждение, присъдено на ищеца, както и увеличаване на размера на присъденото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за защита на длъжника в заповедното производство. Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3, пр. 2 и ал. 2, пр. 2 ГПК.

Ответникът „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД не взима становище.

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

На 05.03.2025 г. по почин на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Д. К.-Б. за главни и акцесорни вземания по договор за потребителски кредит в общ размер от 7 493,90 лв. На 18.03.2025 г. от името на длъжника чрез адвокат, натоварен при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, е подадено възражение и в резултат са предявени искове по чл. 422 ГПК. Исковото производство е протекло с провеждане на едно открито заседание, на което страните не са били представлявани, но от процесуалните им представители са постъпили писмени становища. Претенциите са уважени частично, като на ищеца е присъдено юрисконсултско възнаграждение съобразно изхода от делото при база от 150 лв. за заповедното и 360 лв. за исковото производство, а на процесуалния представител на ответника е определено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за исковото производство, пропорционално на отхвърлената част от исковете, при база от 800 лв. По реда на чл. 248 ГПК адв. М. е поискал да бъде намалено присъденото на ищеца възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, а нему да бъде определено възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за осъществената в заповедното производство защита. Първоинстанционният съд е уважил искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като е присъдил на адв. М. възнаграждение за производството по чл. 410 ГПК съобразно отхвърлената част от исковете при база от 480 лв. (посочена от молителя). В останалата част молбата по чл. 248 ГПК е отхвърлена.

С обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е приел, че юрисконсултското възнаграждение, дължимо на ищеца за заповедното производство, трябва да се определи според присъдената със заповедта за изпълнение сума от 50 лв., а за исковото производство - да се намали до минималния размер съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 78, ал. 8 ГПК от 200 лв. (като база преди определяне на пропорционално дължимия размер). В резултат е намалил разноските на ищеца за юрисконсултско възнаграждение. Относно размера на адвокатското възнаграждение, присъдено на процесуалния представител на длъжника по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за заповедното производство, съдът е намерил жалбата за неоснователна. За да стигне до този извод, той е отчел несамостоятелния характер на възражението и значението му само на акт, поставящ началото на исково (а поради това двустранно и състезателно) производство, и оттук е извел, че при определяне на възнаграждението за заповедната фаза не следва да се изхожда от материалния интерес. Така, приемайки, че справедливото възнаграждение за заповедното производство е с база, дори по-ниска от определената от първоинстанционния съд (400 лв.), съдът е оставил без уважение жалбата в тази част.

При изложените факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако определението е постановено в нарушение на императивна разпоредба или на логиката, установимо без анализ на данните и доказателствата (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая частният касатор се позовава на видимо погрешния според него извод, че адвокатското възнаграждение за защита на длъжника в заповедното производство не трябва да се определя според материалния интерес. Такава теза обаче не е в очевидно противоречие с материалния закон, тъй като според приложимата към спора редакция на чл. 78, ал. 5 ГПК и задължителната практика на СЕС (решение по дело по дело № С-438/22) съдът е бил овластен да определи възнаграждението по своя преценка (а не по задължително установени от съсловната организация на адвокатите минимални размери, обвързани с материалния интерес от делото), изхождайки от всички особености на процеса, включително отчетените – че се касае за формално производство, чиято цел е единствено установяване на безспорност в отношенията, но не и решаване на спора за материалното право.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е формулиран правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Дължат ли се изобщо на длъжника в заповедното производство разноски за адвокатско възнаграждение при последващо пълно или частично отхвърляне на иска по чл. 422 ГПК и следва ли техният размер да се определя съразмерно на отхвърлената част върху базата на материалния интерес по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. или защитата следва да се третира като неоценяем иск?

Питането всъщност съдържа два въпроса: 1). относно принципната дължимост на разноски в полза на длъжника за защитата му в заповедното производство при проведено исково производство и 2). относно начина на тяхното определяне. Доколкото въззивният съд не е отрекъл правото на длъжника да бъде по принцип възмезден за сторените от него разноски за адвокат в заповедното производство, първият въпрос няма никакво обуславящо значение за изхода от спора и поради това не покрива общия селективен критерий, което е и пречка да се пристъпи към разглеждане на допълнителните селективни предпоставки за него. Вторият въпрос, макар да има отношение към определянето на размера и на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., също не може да се приеме за правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е предпоставен от приложението на подзаконов нормативен акт, който според цитираното по-горе решение на СЕС не може да източник на правила, задължаващи съда с конкретни минимални размери на адвокатските възнаграждения. Поради това и този въпрос не е годен да осигури достъп до касационен контрол.

2. Длъжен ли е съдът при възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК да извърши реална преценка на обема на положения труд, дори когато присъжда юрисконсултско възнаграждение в минималните размери по чл. 37 ЗПП?

Тук касаторът е съчетал два несъвсместими института – за прекомерността по чл. 78, ал. 5 ГПК, приложим само при присъждане на договорено адвокатско възнаграждение, и за критериите при определяне от съда на юрисконуслтско възнаграждение. Въпреки това, доколкото контекстът в който питането е поставено, е ясен и е свързан с изхода от спора относно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение, въпросът, при съответното терминологично уточнение, може да се определи като правен.

Той обаче не удовлетворява допълнителните селективни критерии на заявените за него основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, пр. 2 ГПК. Част от практиката на ВКС, на която касаторът се позовава, касае хипотези от контекста на въпроса по т. 1, а определението по ч.т.д. № 115/2025 г., което дело е посочено от касатора във връзка с питането по т. 2, има съдържание, различно от цитираното. На съда не е известна и служебно практика, в противоречие с която да е процедирал въззивният съд, преценявайки обема на извършената работа и сложността на делото, като правилното определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение в светлината на тези критерии е извън предметния обхват на настоящата селективната проверка. Същевременно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК не е непълна или неясна, а по приложението й е налице утвърдена съдебна практика, чието осъвременяване не е наложително.

По тези аргументи не следва да се допуска касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,