Определение № 312 от 01.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1365/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Р. И. Д. и „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД срещу решение № 124/15.01.2021 г. по в. гр. д. № 460/2020 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 10/13.04.2020 г. по т. д. № 40/2019 г. на Окръжен съд Ямбол за осъждане на застрахователното дружество да заплати на Р. И. Д. сума в размер на 360 000 лв. – обезщетение за причинени от ПТП, реализирано на 05.10.2014 г., неимуществени вреди, и сума в размер на 13 710, 75 лв. – обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП, както и отхвърляне на иска по чл. 226 КЗ /отм./ за горницата до 500 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.

Р. И. Д. обжалва решението на Апелативен съд Бургас в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от него иск по чл. 226 КЗ /отм./ за горницата над 360 000 лв. до 500 000 лв. Излага твърдения, че по делото не са били събрани доказателства за извършени от него нарушения, които да са в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат. С присъдата на Районен съд Ямбол и решение на Окръжен съд Ямбол не е установено съпричиняване от страна на пострадалия. Събраният доказателствен материал е бил избирателно анализиран от съда. Заявява становище, че въззивният състав неправилно е приложил и разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, тъй като само формално е маркирал част от критериите по прилагане на чл. 52 ЗЗД, поради което е определил обезщетение в занижен размер. В изложението на основания за достъп до касационно обжалване жалбоподателят обосновава приложното поле на чл. чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са обусловили изводите на въззивната инстанция и са от значение за разрешаване на спора. Тези въпроси касаят както приложението на чл. 52 ЗЗД, така и приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД:

1. „Какви са критериите при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали конкретният размер на същото следва да съответства на конкретните обстоятелства, наведени като основание на иска. Дали следва да съответства на всички обстоятелства, които са доказани и приети с гласни и писмени доказателства и експертни мнения?“

2. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост в хипотезата на невземане под внимание от съдебния състав на всички обстоятелства, които обуславят тези вреди и също неотчитане в достатъчна степен тежестта и интензитета на търпените болки и страдания, които са понесени от увреденото лице, как тези обстоятелства и тежест и интензитет на вредите се оразмеряват в парични еквиваленти и какво е значението им и отношението им към пълния претендиран с исковата молба размер на обезщетението за неимуществени вреди? В този смисъл тези невзети под внимание/неотчетени обстоятелства, тежест и интензитет на вредите кога и при какви характеристики налагат уважаване изцяло на претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди и кога и при какви характеристики – частично над вече присъдения размер до пълния претендиран?“

3. „Налице ли е принос за настъпване на вредоносния резултат от пострадалото лице в хипотезата, когато е пътувало по пътен участък със статут на път, съгласно §6, т. 1 от ДР на ЗДвП при знание за това, че същият не е част от републиканската пътна мрежа в РБ, не е част и от местните пътища, отворени за обществено ползване? А налице ли е принос, когато не е знаело тези факти? Кои са критериите, от значение за определяне на такова знание?“

4. „Има ли съпричиняване от страна на пострадалото лице когато то управлява МПС при наличие на множество пътни превозни средства, участници в движението, движещи се при несъобразяване ограниченията на скоростта, некоординирано в пътния участък? При възприемане непосредствено на така описаната обстановка, решението на пострадалото лице да управлява МПС съпричиняване ли е поради поставяне сам в ситуация на повишен риск от увреждане? А така описаната обстановка такава при конкретно съществуваща опасност от възникване на инцидент ли е и може ли да бъде окачествена като предвидима – кога е предвидима, за кого е предвидима, опитът на водача на МПС и предвидимостта в каква зависимост са? При неналичие на множество пътни превозни средства, участници в движението, движещи се при несъобразяване ограниченията на скоростта, некоординирано в пътния участък, а при отлична видимост в района към момента на настъпване на произшествието и при липсата на какъвто и да е обект, ограничаващи видимостта пред двамата водачи, участници в ПТП, има ли съпричиняване от страна на пострадалото лице?“

Отделно в жалбата се излагат твърдения за незаконосъобразно определяне размера на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38 от Закон за адвокатурата от въззивния и първоинстанционния съд.

Касаторът твърди отклонение на въззивния съд от задължителна практика на касационната инстанция и доразвиваща я казуална, формирана по приложение на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и нужда от точно прилагане на закона и развитие на правото.

При изложените доводи в касационната жалба формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявеният иск бъде уважен в пълен размер. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата.

От ответника по касация „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат се твърдения, че не е релевирана адекватна практика на касационната инстанция, от която въззивният съд да се е отклонил. Завява се становище, че решението на Апелативен съд Бургас е правилно. В отговора се претендира присъждане на разноски по представен списък в изпълнение разпоредбата на чл. 80 ГПК.

„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД обжалва решението на Апелативен съд Бургас в частта, с която е присъдено в полза на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди в размер на 360 000 лв. и 13 710, 75 лв. Счита, че съдът неправилно е определил обезщетение в завишен размер като не е отчел всички релевантни обстоятелства, а само формално ги е изброил. Неправилно и в противоречие със събраните доказателства не е приложена разпоредбата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД въпреки събраните в хода на производството доказателства за значителен принос на пострадалия за настъпване на процесното ПТП и свързаниия с него вредоносен резултат. В изложението на основания за достъп до касация се поставят следните въпроси като се сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1.„Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“

2.„Налице ли е хипотеза на съпричиняване, когато увреденото лице съзнателно предприема действия, които го поставят в ситуация на повишен риск от увреждане?“

3. „При определяне степента на принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, следва ли да бъде съпоставено поведението на делинквента с това на пострадалия?“

Жалбоподателят сочи отклонение на въззивния съд от задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в ППВС № 4/1968 г., както и нужда от точно прилагане на закона и развитие на правото.

Ответникът по жалбата Р. И. Д. я оспорва като неоснователна, необоснована и недоказана. Заявява становище, че не са налице основания за достъп до касация, релевирани от касатора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същите се явяват процесуално допустими.

Исковото производство е образувано по предявена от Р. И. Д. срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД претенция с правно основание чл. 226 КЗ /отм./ за заплащане на сума в размер на 500 000 лв. и в размер на 13 710, 75 лв. - имуществени вреди, ведно със законните лихви върху сумите, считано съответно от датата на ПТП и датата на извършване на разходите. Заявено е искане да бъдат обезщетени причинените на ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 05.10.2014 г. в района на [населено място] /Я./ по вина на С. К. К., който при управление на мотоциклет „Х. VFR 750F“ с рег. [рег.номер на МПС], е предизвикал сблъсък с движещия се пред него Р. И. Д.. За деянието на водача С. К. К. е било наложено административно наказание по в.н.о.х.д. № 191/2017 г. на Окръжен съд Ямбол, което въззивният съд е преценил по реда на чл.300 ГПК. За установено е приел по делото, че гражданската отговорност на С. К. К. е била застрахована при ответното застрахователно дружество „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД. Съдът е възприел за установени множество увреди на ищеца, а именно полифрагментно компресивно счупване на първи лумбален прешлен с проминиране на костни фрагменти в гръбначномозъчния канал и последващо притискане – прекъсване на гръбначния мозък, изразяващо се в загуба на движение на долните крайници и хипестезия от проводников тип, невъзможност за самостоятелно придвижване, от първи лумбален прешлен надолу, невъзможност за контрол на тазовите резервоари, остеосинтеза с шест винта и две метални пръчки, съпътстващи инфекции, контузия на лява колянна става, увреди в психо-емоционален план. Увредите са причинили инвалидност в обем 95%, установена с решение на ТЕЛК.

При тези факти въззивният съд е стигнал до извод, че предявеният от Р. И. Д. срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО АРМЕЕЦ“ АД иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е основателен в размер на 400 000 лв. За да достигне до този извод, е взел в предвид тежестта на травмите и необратимият им характер, съпътствани с прогноза за скъсяване продължителността на живота. Наред с това, възрастта на пострадалия към датата на инцидента - 32 години – както и обстоятелството, че е бил физически здрав човек, глава на семейство. Съдът е отчел и наличието на подкрепяща семейна среда и хармоничен брак. В отклика от първостепенния съд съставът на Апелативен съд Бургас е преценил за основателно наведеното от ответника възражение за съпричиняване, като изрично е подчертал, че въпросът за съпричиняването не е обхванат от задължителната за гражданския съд присъда и подлежи на самостоятелно обсъждане и разглеждане, доколкото този елемент не е част от фактическия състав на изпълнителното деяние на конкретното престъпление, за което деецът е понесъл отговорност. Доколкото от заключенията на експертите е било установено, че инцидентът е настъпил в участък, който представлява терен за нерегламентирани мероприятия по управление на мотори и АТВ, съдът е направил извод, че ищецът сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане - възприел е множеството превозни средства, движещи се с висока скорост, хаотично и нерегулирано. С оглед механизма на произшествието, съдът е определил обемът на съпричиняване в размер на 10%, приемайки, че делинквентът има съществения принос поради управление на мотор с много висока скорост – над 100 км/ч, тотално неглижиране на правилата за спазване на дистанция, както и късното задействане на спирачната уредба – при необходими 157 метра опасна зона за спиране, той ги е задействал при отстояние 6,2 м. от мотора на увредения.

Не са налице твърдените от касаторите основания нито за директен, нито за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Не е мотивирано от касаторите основанието по чл. 280, ал. 2, пр. III ГПК, което се характеризира със самостоятелен фактически състав, който предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. В случая не могат да се извлекат пороци като приложение на закона в противоположен смисъл, приложение на правна норма, която не е част от обективното право, драстично нарушаване правилата на формалната логика или на основополагащи за производството процесуални правила. Доводите по тази част от изложението на касатора Р. И. Д. се отнасят до мотивите на въззивния съд, с които се уважава направеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване и приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Те не са от естество да обосноват директен достъп до контрол за законосъобразност. същото се отнася и до декларативно заявеното от застрахователното дружество изявление за очевидна неправилност при приложението на чл. 52 ЗЗД.

Въпросите, поставени от касатора Д. нямат характеристиката на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изцяло по правилността на въззивния акт и са фактически обусловени. Не поставят за разрешаване материалноправен или процесуалноправен проблем, извън конкретиката на казуса. В същото време, следва да бъде припомнено, че в производството по селекция касационната инстанция не може да проверява правилността на изводите, които въззивната инстанция е изложила в своя акт по същество на спора.

Необходимо е да бъде посочено, че факторите и критериите, които е нужно да бъдат отчитани при приложение на чл. 52 ЗЗД, така че да се осигури присъждането на справедливо обезщетение, са разяснени в задължителна практика /ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г./ и казуална практика, от които въззивният състав не се е отклонил. В цитираните постановления е дадено разрешението, че понятието „справедливост“ следва да бъде свързано с преценка на обективно съществуващи обстоятелства – действителният размер на моралните вреди, интензитетът и продължителността на болките и страданията, както и икономическата ситуация в страната към момента на увреждането. Съставът на Апелативен съд Бургас е оценил изключително тежките травми на ищеца, които го поставят в пълна зависимост от чужда помощ и които драстично ограничават възможността му да участва в живота на своето семейство. Също така е отчел и неблагоприятната прогноза за живота на Д.. В същото време обаче съдът е формирал извода си за конкретната стойност на обезщетението, имайки предвид икономическата ситуация в страната към 2014 г., както и хармоничната среда, в която се намира пострадалият. При определяне размера на обезщетението съдът е имал предвид не само интензитета на страданието, но и това, определеният размер да не бъде неморално нисък или неморално висок.

Относно въпросите, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва да бъде посочено, че въззивната инстанция е действала в съответствие със служебно известната на настоящия състав задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 7 на ППВС № 17/1963 г. и т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и доразвита в казуална практика - решение № 15/19.02.2020г. по т.д. № 146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 118/27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 97/06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., и др. В цитираните актове се приема, че при определяне степента на съпричиняване е необходимо да се извърши съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътното произшествие. Отделно от това, съпричиняването може да се изрази в рисково поведение, с което пострадалият е улеснил настъпването на собствената си вреда. В случая въззивната инстанция е взела в предвид всички релевантни факти при приложение на чл. 51, ал. 2 ГПК. Отчела е, че с действията си ищецът се е поставил в ситуация да улесни собственото си увреждане като приносът на С. К. К. е в много по-голям обем поради движение с много висока скорост, неспазване на дистанция и късно задействане на спирачната уредба. Отделно от това, решаващият състав е съобразил, че въпросът за действията на увредения не е елемент от фактическия състав на престъплението, за което е бил наказан извършителят. Ето защо, не следва да бъде допуснат касационен контрол по поставените и от двамата касатори въпроси по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

На следващо място, необходимо е да бъде изяснено, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално вписано в изложенията и на двамата касатори. Липсва каквато и да е обосновка коя правна норма се нуждае от тълкуване с оглед трудности по прилагането й, или поради натрупана съдебна практика по прилагането й, която вече не е актуална, или е погрешна.

В частта, с която се навеждат възражения срещу определяне на адвокатско възнаграждение, следва да бъде посочено, че в една част те имат характер на частна жалба срещу произнасянето на въззивния състав, с което е потвърдил първоинстанционното решение в частта за разноските. в друга част имат характера на искане по чл. 248, ал. 1 ГПК. По отношение частта, която представлява частна касационна жалба, настоящият състав счита, че следва да бъде посочено приложението на разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и необходимостта от формулиране на конкретен процесуалноправен или материалноправен въпрос, който е от значение за разрешаване на спора и който е обусловил произнасянето на въззивния съд. Касационната инстанция няма задължението да формулира такъв въпрос, а може само да го уточни. При липса на конкретно заявен въпрос, то достъп до контрол за законосъобразност следва да бъде отказан. В останалата част, която има характер на искане по чл. 248, ал. 1 ГПК, компетентен да се произнесе е въззивният съд, на който делото следва да бъде върнато.

Касационната инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на решението, постановено от Апелативен съд София.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС