Определение № 636 от 11.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2692/2016 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Софийска апелативна прокуратура и по касационна жалба на Д. Д. П. против въззивно решение № 2483 от 15.12.2015г. по в. гр. дело № 3202/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3023 от 07.05.2915г. по гр. дело № 12159/2014г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Д. П. сумата 10 000 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по което е оправдана, ведно със законна лихва считано от 09.04.2014г. до окончателно изплащане на сумата. В изложенията за допускане на касационно обжалване и двете обжалващи страни поставят материалноправния въпрос относно прилагане на обществения критерии за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и свързания с него процесуалноправен въпрос за необходимостта от обсъждането на всички обстоятелства и доказателства относими към размера при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което лицето е оправдано. Жалбоподателят Софийска апелативна прокуратура се позовава на Постановление № 4/23.12.1968г. на П., ТР № 3/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС (т.3 и т. 11) и ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС (т.19). Представя съдебни решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК по гр.д. № 5386/2013г., четвърто г. о.; гр.д. № 1269/2012г., четвърто г. о. и гр.д. № 434/2011г., четвърто г. о., по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 2, ал. 1, т. 2 З., чрез които обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателката Д. Д. П. се позовава и представя определение по гр. дело № 884/2011г., трето г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК и решение по гр. дело № 842/2010г. на Софийски апелативен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с посоченото определение. Поддържа приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. намира, че касационните жалби са допустими, подадени са с срок и са редовни. Поставените в изложението правни въпроси са включени в предмета на делото, обуславят решаващите правни изводи за основателността на иска в уважения размер, но с обжалваното решение не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, включително с представената от жалбоподателите. Жалбоподателят - ответник се позовава на Постановление на Пленума на ВС № 4/23.12.1968г., като задължителна съдебна практика относима към прилагане на критерия за справедливост, при определяне размера на неимуществените вреди причинени от деликт, какъвто характер има и отговорността на държавата за вреди причинени от незаконни действия на правозащитните органи. Отношение към поставения правен въпрос има и съдебната практика установена с Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС. Според посочената съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетение подлежат неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерии за справедливост. Справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва конкретни факти, които за всеки отделен случай са различни. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика. Принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД е приложен в съответствие с приетото в посочените решения. Съдът е съобразил всички правно - релевантни за спора факти, обсъдил е събраните по делото доказателства и е определил обезщетение само за тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с проведеното спрямо ищцата наказателно преследване в двете му фази - досъдебно и съдебно наказателно производство. Размерът на обезщетението не е завишен. Съдът е репарирал вредите причинени от конкретно повдигнатото обвинение в извършване на престъплението кражба, за които ищецът е бил оправдан, като е отчел, как създалата се стресовата ситуация субективно е понесена от ищеца, респ. как се е отразила в личните и социални отношения на лицето. При определяне размера на обезщетението за понесените морални вреди е съобразена продължителността на воденото наказателно преследване, продължило осем години, тежестта на обвинението в извършване на престъпленията, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до десет години, определената мярка за неотклонение, включваща и период на „задържане под стража”. Размерът на обезщетението не е й занижен. Въпреки продължителния срок на проведеното наказателно преследване, покриващ квалификацията неразумно дълъг срок на наказателното производство, интензитета на преживените от ищцата отрицателни емоции не е бил еднакъв по тежест през посочения период от време - в началото и непосредствено след освобождаването на ищцата от ареста, уплахът, стресът, тревожността са били в по-висока степен, след което не са установени ексцеси в емоционалното състояние на ищцата, няма доказателства и за настъпили здравословни проблеми в причинна връзка с обвинението в извършване на престъплението. От изложеното е видно, че съдът е обвързал размера на обезщетението с претърпените от ищеца морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Този диференциран подход е в съответствие с приетото в т. 11 на ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС. Принципът за справедливост е изведен от преценката на конкретно установените по делото факти и не е приложен абстрактно от съда. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с представената от жалбоподателите съдебна практиката на Върховния касационен съд, установена по реда на чл. 290 ГПК по конкретни казуси. Предвид изложеното и по двете жалби не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.