Определение № 4738 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3840/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5755/01.08.2025 година, подадена от КОНПИ [населено място], срещу решение № 126/26.06.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 155/2025 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Апелативен съд Варта частично е отменил и частично е потвърдил първоинстанционното решение № 260 026/10.12.2024 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, девети състав, постановено по гр. д. № 483/2017 година като е отхвърли предявените от КОНПИ [населено място] срещу Б. Д. К. и Ж. И. И. искове с правно основание чл. 153 и чл. 154, ал. 1 от ЗОНПИ за отнемане на имущество и парични средства на стойност 904 080.18 лева. В подадената от КОНПИ [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу Б. Д. К. и Ж. И. И., искове да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т 1 и т. 3 от ГПК. Ответниците по подадената касационна жалба Б. Д. К. и Ж. И. И. са подали отговор с вх. № 6599/15.10.2025 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 126/26.06.2025 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 155/2025 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. КОНПИ [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 04.07.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 5755/01.08.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Варна е посочил, че не бил налице спор за наличието на първата предпоставка за уважаването на исковете, доколкото видно от приложеното по делото уведомление от Специализираната прокуратура София Б. Д. К. бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, във връзка с ал. 2 от НК. Това престъпление попадало в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 23 от ЗОНПИ и било в състояние да генерира доходи от престъпна дейност на проверяваното лице. Ж. И. И. била във фактическо съжителство с К., и представлявала свързано лице по смисъла на § 1, т. 15 от ДРЗОНПИ. Проверката за събиране на данни за имуществото и анализ на доходите и разходите на двамата била извършена за периода от 23.09.2004 година до 23.09.2014 година, който период бил съобразен с разпоредбата на чл. 112, ал. 3 от ЗОНПИ. Съобразно резултата от проверката, с решение № 85/01.03.2017 година на КОНПИ [населено място] било образувано производството за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество. Основните спорни въпроси пред въззивната инстанция било относно това налице ли била втората предпоставка за уважаване на предявените исково, а именно–налице ли било изискуемото се от приложимия закон несъответствие по смисъла на чл. 107, ал. 2, във връзка с § 1, т. 3 от ЗОНПИ, обуславящо възникването на правото на държавата чрез КОНПИ [населено място] да иска отнемане на придобитото от въззиваемата имущество, за което не бил доказан законен източник на средствата и в частност как следвало да бъде направен икономическият анализ, въз основа на който да бъдел изведен извод за размера на несъответствието, в това число по конкретни пера, формиращи нетния доход, както и по произхода на средствата, с които било придобито притежаваното имущество. От значение за формиране на изводите по спорните въпроси и по основателността на исковите претенции били дадените задължителни разрешения с ТР № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС, съгласно които на отнемане подлежало само налично имущество, разглеждано като актив. Получените от проверяваното лице и свързаните лица парични средства с неустановен законен източник, придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не бил установен законен източник на средства за придобиването му, както и получените при отчуждаването му суми, в случай че всички те не били налични в патримониума на лицето в края на проверявания период, не представлявали „имущество“ по смисъла на § 1, т. 4 от ДРЗОНПИ и същите не участвали при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДРЗОНПИ. За направата на преценката за това налице ли било несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДРЗОНПИ на първо място следвало да бъде направен извод за наличното в края на проверявания период имущество, определено съобразно дадените с тълкувателния акт разрешения и само ако между наличното в края на периода имущество и имуществото, притежавано в началото на проверявания период било налице превишение в размер над 150 000.00 лева, то при отчитане на доказаните законни доходи и направените обичайни и извънредни разходи за целия проверяван период можело да се направи предположение, че наличното имущество в края на периода било незаконно придобито. В мотивите на ТР това било обосновано с аргумента, че целта на закона била да отнеме в полза на държавата незаконно придобитото от проверяваното лице имущество като се ограничели възможностите за незаконно обогатяване чрез придобиване на имущество и разпореждане с него. Такова обогатяване обаче било налице само в случаите, когато между притежаваното от лицето имущество в началото на проверявания период и в края на проверявания период било налице необосновано превишение, при което имуществото се било увеличило в края на проверявания период. В случаите, когато нямало такова увеличаване или било налице съответно намаляване на имуществото в края на проверявания период, то не било налице обогатяване, т. е. липсвало имущество, което да подлежало на отнемане. Едва след направата на извод за увеличение на имуществената сфера на проверяваното лице и свързаните с него лица в размер над посочения минимум, съдът следвало да извърши и съпоставка с нетния доход на лицата, изчислен съобразно разпоредбата на § 1, т. 8, във връзка с т. 2 и т. 9 от ДРЗОНПИ–доходи, приходи или източници на финансиране, намалени с размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му. Съдебната практика била константна, че изброяването в т 2 на § 1 от ДРЗОНПИ не било изчерпателно, а доход, приход или източник на финансиране (обобщено наричани доходи) било парично постъпление в имуществената сфера на проверяваните лица с установен законен източник, т. е. което не било придобито в резултат на престъпление или забранена от закона дейност. Разходите също можели да бъдат от най-различно естество. На първо място това били така наречените от закона „обичайни разходи“, определени като разходи за издръжката на лицето и неговото семейство съобразно данните на НСИ. Всички други разходи, в това число и разходите за издръжка, надвишаващи определените размери на НСИ, по смисъла на ЗОНПИ съставляват извънредни разходи. По аргумент от приетото в ТР № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС разрешение относно преминалите през банковите сметки на лицата неналични суми, следвало, че включването на дадена сума като разход (вън от законово определения размер на обичаните разходи за издръжка) следвало да е с установено основание. Изтеглените от банковите сметки суми, за които не било доказано за какво точно били потребени не следвало да участват при изчисленията на нетния доход. В тези изчисления не се включвали и направените разходи за придобиване на наличното в края на проверявания период имущество, тъй като придобивната стойност на последното се отчитала при съпоставката по § 1, т. 3 ДРЗОНПИ. Само по отношение на имущество, което било придобито и отчуждено през проверявания период стойността на придобиването му и стойността към момента на отчуждаването му, изчислени по правилото на чл. 148 от ЗОНПИ щели да имат значение за формиране на нетния доход. Като съобрази посочените законови постановки, както и тези на ТР № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС съставът на Апелативен съд Варна приемал, че при формиране на приходите на Б. Д. К. и Ж. И. И. за изследвания период следвало да бъдат включени сумите, получени като продажна цена от придобитите и продадени през процесния период недвижими имоти и МПС, които не били налични в имуществото към края на проверката. Това било така, тъй като безспорно продажбата на една вещ била законен източник на средства и доколкото сумата от придобиването й била включена като разход, то и продажбата следва да се отчете като приход. Затова и към приходите следвало да бъде включена сумата от 185 599.22 лева - приходи от продажба на недвижими имоти, както и сумата от 31 731.00 лева - приходи от продажба на МПС. По същите съображения към приходите следвало да бъде добавена и сумата от 52 627.03 лева-получената продажна цена за продадени през периода 2013 година недвижими имоти от И.. В приходната част следвало да се включи и сумата от 114 445.80 лева върнат заем от Б. Д. през 2011 година, доколкото същата представлявала приход, а в разходната част била включена сумата от 58 674.90 лева-като размер на заетата сума. По същите съображения следвало да бъде включена към приходите и сумата от 121 848.21 лева-върнат заем от Н. И., както и сумата от 12 434.02 лева, която сума била събрана от ЧСИ главница по предоставен заем на А. К. и Д. С.. Получената сума от Б. И. от 26 303.20 лева също следвало да бъде включена в приходите. Посочените дадени заеми от Б. Д. К. според първото заключение на вещото лице в размер на 216 608.64 лева били включени в разходната част като извънредни разходи, поради което и връщането на сумите следвало да бъде отчетено като приход. Доколкото сумите не били налични понастоящем, то не следвало да бъдат включвани в имуществото. Затова и общо в приходната част следва да бъдат включени 275 031.23 лева–върнати суми по предоставени заеми. Към приходите на К. и И. следвало да бъде включена и сумата от 27 769.75 лева-представляваща получени от К. ренти от недвижими имоти-законно основание за реализиране на приходи. Във връзка с твърденията на Б. Д. К. за сключени през проверявания период договори за заем, както следва: договор за заем от 10.12.2008 година със заемодател И. И. Н. за сумата от 3000.00 лева; договор за заем от 09.01.2009 година със заемодател Я. Н. Я. за сумата от 25 000.00 лева; договор за заем от 10.01.2011 година със заемодател „Сист Проджект“ ООД за сумата от 530 000.00 лева; договор за заем от 15.02.2011 година със заемодател „Ес Джи Консулт“ ООД за 140 000.00 лева, съставът на Апелативен съд Варна намирал, че тези договори и приложените разписки били представени и приети по делото, като били оспорени досежно достоверността на датата на сключването им, както и досежно съдържанието. Достоверността на датата на договорите била само с оглед удостоверителната сила на разписките, че сумите били предадени на К.. Затова и доколкото разписките били оспорени като частни писмени документи с оглед тяхното съдържание, то и в тежест на ответника било да установи верността на обективирания факт-предаването на сумите, тъй като договорът за заем бил реален такъв, а не формален. Съобразно установеното със съдебната практика, че в тежест на ответника било да установи, че заемодателите били разполагали със сумите, които впоследствие са му били предоставили в заем, въззивният съд намирал, че такива доказателства били ангажирани по делото досежно договорите, сключени на 09.01.2009 година със заемодател Я. Н. Я. за сумата от 25 000.00 лева, както и договор за заем от 15.02.2011 година със заемодател „Ес Джи Консулт“ ООД за 140 000.00 лева. По отношение на договора от 09.01.2009 година безспорно се установявало, че на 23.12.2008 година К. бил наредил на Я. Н. сумата от 25 500.00 лева. Не било спорно между страните, а и се твърдяло в исковата молба, че посочената сума от 25 500.00 лева била представлявала част от сумата от 51 096.40 лева внесена в полза на К. от М. К. и „Ессе“ ООД и представлявала комисионна от осъществени сделки. Предвид това въззивният състав намирал за доказани твърденията на К., че сумата от 25 500.00 лева представлявала комисионно възнаграждение на Я. Н., което той му бил отчел на 23.12.2008 година. Съответно, 25 000.00 лева от посочената сума, с която безспорно Н. бил разполагал към 09.01.2009 година била предоставена на К.. Затова и съставът на Апелативен съд Варна намирал, че същата следвало да бъде приета като приход. Относно сумата от 140 000.00 лева въззивният съдебен състав намирал, че били налице доказателства, че посочената сума била предоставена в заем на К. през проверявания период. Паричният банков превод на сумата от 188 241.81 лева на 21.12.2015 година към банковата сметка на „Ес Джи Консулт“ ООД с посочено основание „погасяване на главница по договор за заем от 15.02.2011 година“ съдът приемал за достатъчно доказателство, установяващо възникнали заемни правоотношения. Затова и сумата от 140 000.00 лева следвало да бъде отчетена като приход. Относно останалите два договора за заем не били ангажирани доказателства, установяващи предоставянето на Б. Д. К. на посочените в договорите суми. По отношение на твърдения договор за заем от 10.01.2011 година се твърдяло, че по ревизионната проверка на „Сист Проджект “ООД били налични доказателства, че сумата била осчетоводена от дружеството, но такива не били представени по делото. Напротив, ангажирани били подадени от дружеството декларации, от които било видно, че такъв заем не бил деклариран, а и липсвал деклариран кредит, от което можело да бъде направен извод, че дружеството не било разполагало с посочените средства. Изложеното обосновавало извод, че липсвали основания сочените от Б. Д. К. суми по договори за заем на стойност от 3000.00 лева от И. Н. и на стойност 530 000.00 лева да бъдели приети като приход. По тези съображения съставът на Апелативен съд Варна приемал, че като доход, приход и източник на финансиране за процесния период следвало да бъде приета сумата от 767 062.43 лева. Както било посочено, разходите представлявали сбора от „обичайните разходи“, определени като разходи за издръжката на лицето и неговото семейство съобразно данните на НСИ, и всички други разходи, в това число и разходите за издръжка, надвишаващи определените размери на НСИ, по смисъла на ЗОНПИ. Относно сумата от 193 051.20 лева-неналична по банковите сметки на Б. Д. К. и Ж. И. И., за която не било ясно основанието, за което изтеглените суми били потребени, то и не можело да бъде прието, че същата била дадена на основание разходи за издръжка, надвишаващи определената такава по данни на НСИ. Следователно и сумата от 193 051.20 лева не следвало да бъде включена в извънредните разходи. По тези съображения въззивният съдебен състав приемал, че след като се приспаднели от размера на определената от вещото лице по заключението обща сума от 830 307.22 лева-сумата от 193 051.20 лева, за която не било ясно основанието, за което изтеглените суми били потребени, размерът на разходите (обичайни и извънредни) следвало да бъде определен на 637 256.02 лева. По този начин размерът на нетния доход на К. и И. за периода 23.09.2004 година до 23.09.2014 година, формиран като разликата между приходите и разходите, се определял на 129 806.41 лева (767 062.43 лева- 637 256.02 лева). Имуществото на Б. Д. К. и Ж. И. И. към края на проверявания период възлизало на 735 685.07 лева. съобразно приетото заключение на вещото лице и предвид изготвените по делото САЕ и СТЕ. Въззивният съдебен състав не споделял възраженията, наведени във въззивната жалба на КОНПИ [населено място], че сумата от 63 030.58 лева, представляваща парично вземане от И. Г. Н., следвало да бъде включена в имуществото на Б. Д. К.. Както вече било посочено, в трайната и установена до настоящия момент съдебната практика, както и в дадените задължителни разрешения с ТР № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС, категорично се приемало, че на отнемане подлежало само налично имущество, разглеждано като актив. Вземането като такова не било налично в патримониума на К.. Затова и същото не следвало да бъде включено в имуществото, останало в края на проверявания период. Възражението на КОНПИ [населено място] било неоснователно. При преценката за това налице ли било несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДРЗОНПИ на първо място следвало да бъде направен извод за наличното в края на проверявания период имущество, определено съобразно дадените с тълкувателния акт разрешения и само ако между наличното в края на периода имущество и имуществото, притежавано в началото на проверявания период било налице превишение в размер над 150 000.00 лева, то при отчитане на доказаните законни доходи и направените обичайни и извънредни разходи за целия проверяван период можело да се направи предположение, че наличното имущество в края на периода било незаконно придобито. Безспорно се установявало, че в края на проверявания период имуществото било на стойност над 150 000.00 лева, като същото се било увеличило в сравнение с имуществото в началото на периода. Разликата между имуществото, налично в края на периода 735 685.07 лева и нетния доход от 129 806.41 лева представлявал отрицателна величина, а именно сумата от 605 878.66 лева. Това бил и размерът на несъответствието, установен в производството. Безспорно било налице значително несъответствие, надвишаващо изискуемото се по чл. 107, във връзка с § 1, т. 3 от ЗОНПИ, предпоставящо правото на държавата да иска отнемане на имуществото, за което не бил установен законен произход на средствата за придобиването му. В съдебната практика било прието, че установеното значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице не било достатъчно за отнемането му. Доколкото се касаело до намеса в правото на мирно ползване на собствеността, съгласно чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, съдът дължал и проверка за пропорционалност. ЕКЗПЧОС била ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31.07.1992 година (ДВ, бр. 66/1992 година) и била в сила за Република България от 7.09.1992 година, като съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, били част от вътрешното право на страната и имали предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. ЕСПЧ бил постановил през 2023 година няколко осъдителни решения, в които констатирал нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС и върнал делата за възобновяване на националното производство и повторно разглеждане, защото националните органи: „не били установили престъпната дейност да била довела до придобиване на имущество, подлежащо на отнемане, както и каква била връзката между тази дейност и въпросното имущество“ (§ 138 от дело Й. и други срещу България от 23.09.2023 година по жалби № 265/2017 година и 26 473/2018 година). В това дело, както и в цитираното в него „дело Т. и други“, както и в другите постановени решения, ЕСПЧ след като приемал, че намесата в правото на собственост-чрез отнемане на имущество-можела да бъде законосъобразна (защото била въз основа на законова норма) и да преследвала легитимна цел (да предотврати незаконно придобито имущество чрез престъпна дейност), изисквала националният съд да извърши преценка и дали намесата била пропорционална на преследваната цел. Приемало се, че за да бъдел постигнат изискуемият се справедлив баланс, следвало: „националният съд, постановяващ отнемането, да предостави някои подробности относно престъпното поведение, от които се твърдяло, че произхожда имуществото, което трябвало да бъде отнето и да покажел по обоснован начин, че това имущество можело да бъде облага от това поведение“ (§ 1 22 от дело Й. и други срещу България). Така и в мотивите към т. 1 от ТР № 4/18.05.2023 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГК на ВКС било посочено, че ЕСПЧ намирал, че намесата в правото на мирно ползване на притежанията, защитено в чл. 1 Протокол № 1 от ЕКЗПЧОС, следвало да била законна (т. е. в съответствие с относимите национални разпоредби, които същевременно трябвало да отговарят на принципите на правовата държава-да били достатъчно точни и предвидими и да съдържали гаранции срещу произвол), в обществен интерес и да отговаряла на критерия за справедлив баланс между нуждите на общия интерес и правата на индивида. Поради това и конфискацията на имущество следвало да е пропорционална на преследваната от закона легитимна цел, а засегнатите лица трябвало да имат възможност за ефективна защита и не следвало да понасят прекомерна тежест Заключенията на националните съдилища не можели да са основани единствено на презумпцията за незаконен произход на имуществото при липса на доказан източник на приходи; трябвало да се търси и причинна връзка с престъпна дейност (Д. срещу България, Т. и други срещу България, Rummi срещу Естония и други). В тази връзка следвало да се посочи, че образуваното против Б. Д. К. досъдебно производство било прекратено през 2022 година и по делото не били наведени твърдения, нито ангажирани доказателства, от които да се установявало, че същият бил извършил дадена престъпна дейност, чрез която да било придобито процесното имущество. Наведените в жалбата твърдения, че производството срещу К. било прекратено не поради недоказаност, а поради недостатъчно доказателства, които да обосновавали по безспорен и несъмнен начин обвинителната теза, въззивният съд намирал за неоснователни. Макар и обвинение да било повдигнато, не била постановена присъда, която да установявала твърдяната от КОНПИ [населено място] престъпна дейност. По тези съображения въззивният съд приемал, че предявените искове за отнемане на незаконно придобито имущество били неоснователни и следвало да бъдат отхвърлени .Предвид достигане до крайни правни изводи, различни от тези на първоинстанционния съд, решението на Окръжен съд Варна следвало да бъде отменено в частите, с които било постановено отнемане на имущество. В частта, с която искът на КОНПИ [населено място] бил отхвърлен за отнемане на сумата от 63 030.58 лева, първоинстанционното решение следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК КОНПИ [населено място] е поискала решението на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд при обезпечаване на правилното приложение на императивна материалноправна норма да укаже на страните, че решаването на спора е обусловено от съществуването на конкретен факт с правно значение и да разпредели доказателствената тежест за установяването му между тях? и за това допустимо ли е съдът да отхвърли иска поради обстоятелства, за които не е разпределяна доказателствена тежест, като за първи път с въззивното решение ги изтъква като нуждаещи се от доказване и като предпоставка за постановяване на отнемане на незаконно придобито имущество? В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са изложени твърдения, че тези два въпроса са разрешени от въззивният съд в противоречие с указанията по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, а също така и с формираната съдебна практика, намерила израз в решение № 36/19.02.2018 година, постановено по гр. д. № 3244/2017 година, решение № 47/12.03.2019 година, постановено по гр. д. № 2322/2018 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 377/29.07.2019 година, постановено по т. д. № 5201/2018 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., поради което се иска допускането на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Това основание се сочи като предпоставка за допускане и по поставения в изложението въпрос за това съществува ли норма в ЗОНПИ, съгласно която отнемането на незаконно придобито имущество е възможно само ако се докаже връзка между деянието станало основателен повод за образуване на проверка, съответно производство по закона и средствата вложени в придобиване на имущество?, като по отношение на него твърдяното противоречие е с решение № 464/09.07.2024 година, постановено по гр. д. № 3939/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Наред с това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК КОНПИ [населено място] поставя и въпросът за това за да пристъпи гражданският съд към процедура по отнемане на незаконно придобито имущество, следва ли конкретната престъпва дейност, по повод на която е образувано производството по ЗОНПИ да е установена от наказателния съд с влязъл в сила съдебен акт, постановен по реда на НПК или е достатъчно да бъде установено осъществяването на някаква забранена или незаконна дейност?, като твърди, че същият се разрешава противоречиво от съдилищата, като конкретно сочи решение № 108/08.07.2024 година на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 179/2024 година, поради което се иска допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. С молба вх. № 2213/03.02.2026 година КОНПИ [населено място] е поискала производството по делото да бъде спряно до постановяване на ТР по тълк. д. № 1/2026 година на ОСГК на ВКС. Това тълкувателно производство е било образувано с разпореждане от 15.01.2026 година на Председателя на ВКС и първоначално е трябвало да даде отговор на въпроса какви са задължителните материалноправни предпоставки за реализиране на потестативното право на държавата за отнемане на незаконно придобито имущество и къде са нормативно регламентирани. Впоследствие въпросите са конкретизирани като са придобили следната редакция: 1) Материалноправна предпоставка за правото на Държавата на отнемане на незаконно придобито имущество ли е стойностното превишение над размера, посочен в § 1, т. 3 от ДРЗОНПИ, на наличното имущество на проверяваното лице в края над наличното имущество в началото на десет годишния период по чл. 112, ал. 3 от ЗОНПИ?; 2) При определяне на значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДРЗОНПИ, когато нетният доход е отрицателна величина, тази величина добавя ли се към стойността на имуществото? и 3) Съставлява ли материалноправна предпоставка за правото на Държавата на отнемане на незаконно придобито имущество и наличието на установена връзка между деянието по чл. 108 или по чл. 109 ЗОНПИ и подлежащото на отнемане имущество? Първите два въпроса не са пряко свързани с поставените в изложението на КОНПИ [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, но третият и четвъртия от тях са относими към спора по същество, доколкото въззивната инстанция е преценявала съществува ли връзка между деянието на Б. Д. К. и придобитото по време на проверявания период имущество. В случай, че бъде допуснато касационно обжалване, тези въпроси ще трябва да бъдат преценявани и от касационния съд, поради което са налице предвидените в чл. 292 от ГПК предпоставки и производството по настоящето дело следва да бъде спряно до постановяването на ТР по тълк. д. № 1/2026 година на ОСГК, за което да се следи служебно. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение