Определение № 86 от 18.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 23/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение от 14.06.2012 г. по гр.д. № 3653 /2008 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „а” г.о., с което е оставено в сила решение от 28.07.2008 г. по гр.д. № 11860 / 2003 г. на Софийски районен съд, 40 с-в., с което · са отхвърлени искове на жалбоподателя срещу [фирма] с правно основание чл.108 ЗС за собственост, основани на правоприемство от ДФ „Е.” след преобразуване съгласно Р. № 32/17.05.1993 г. за предаване на владението на недвижими имоти представляващи УПИ ..., отреден за администрация и офиси в кв.1 по плана на София, м. „Д.” с площ 567 кв.м., заедно с построените в него четириетажна административна сграда, УПИ ..., отреден за паркинг в същия квартал с площ 747 кв.м. и УПИ ..., отреден за административно обслужване, складове и офиси в същия квартал с площ 1 485 кв.м., заедно с построената в него едноетажна сграда – склад и дърводелска работилница, · са отхвърлени частични искове на жалбоподателя срещу „Ч. Р. България” с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумите 3 000 лева, 1 000 лева и 2 000 лева, представляващи обезщетени за ползването без основание на трите имота за посочен период от време; · е оставен без разглеждане предявения от [фирма] срещу [фирма] евентуален частичен обратен иск за сумата 9 900 лева, обезщетение за имуществени вреди. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна с ново наименование [фирма] оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. [фирма] оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. [фирма] е обжалвало с частна жалба определение № 14640 от 14.09.2012 г., с което въззивният съд е отхвърлил молбата му за изменение на въззивното решение в частта за дължимите му разноски за адвокатско възнаграждение. Насрещната страна по частната жалба [фирма] не е изразила становище. Касационната жалба е допустима, т.к. е обжалвано въззивно решение, исковете с правно основание чл.108 ЗС са оценяеми и цената на всеки от тях не е по-ниска от 5 000 лева, останалите искове са обусловени. Производството в първата и въззивната инстанции проведено по реда на ГПК от 1952 г. (отм.) За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: ищецът е универсален правоприемник на ДФ „Е.” и на НИППИЕС и „Е.” и най-късно през 1967 г. парцел ІІ, в който попадат процесните имоти, е отреден за неговите нужди; при последващо преобразуване през 1993 г. всички дълготрайни активи са включени в капитала на преобразуваното дружество, включително и процесните имоти; записани по баланс от 31.03.1993 г.; така ищецът е придобил правото на собственост върху имотите по силата на разпоредбата на чл.17а от ЗППДОП (отм.), с която се уреждат заварени случаи и на универсално правоприемство; но със заповеди от 2000 г. на Председателя на ДАЕЕР имотите са извадени от имуществото на ищеца и внесени като апорт в капитала на [фирма], за което е постановено съдебно решение на СГС ф.о., имотите са отписани от счетоводните регистри на ищеца и са заведени в счетоводството на [фирма], за апорта е постановено решение за вписване от съдия по вписванията, който е направил проверка по чл.73,ал.5 ТЗ; позоваването на ищеца, че е препятстван прехвърлителният ефект, е неоснователно, защото решение за вписване по чл.498 ГПК (отм.), съотв. чл.604 ГПК вр. чл 30,ал.1 и чл.29,ал.1 ЗТР може да бъде атакувано само по специален исков ред – чл.431,ал.2 вр. чл.97,ал.1 ГПК (отм.), съотв. чл.537,ал.2 вр. чл.124,ал.1,предл.2 и сл. или 4 ГПК за установяване на пороци, водещи до недопустимост или нищожност на вписано обстоятелство, едва при наличие на такова решение се провежда охранително производство по заличаване на порочното вписване с решение на регистърния съд по партидата на съответното юридическо лице съобразно чл.498 ГПК (отм.), съотв. чл.604 ГПК. Не е допустимо по реда на инцидентното позоваване в рамките на гражданския спор да се установяват пороци на вписването, а неговото действие следва да се зачита от съда. Въззивният съд е приел, че в случая изобщо няма данни такъв специален иск да е предявен и че позоваването на пороци, вписани в две съдебни решения е недопустимо. Че т.к. по предвидения исков ред не са установени недопустимост или нищожност на вписването, както и несъществуване на вписано обстоятелство, следва да се приеме, че чрез апортиране в капитала на [фирма] ищецът е изгубил правото си на собственост, а ответникът [фирма] владее имотите на годно правно основание – договор за делба с приобретателя [фирма], поради което исковете по чл.108 ЗС са неоснователни, а като следствие от това и тези по чл.59 ЗЗД и обратният иск не следва да се разглежда. От изведените от жалбоподателя процесуалноправни въпроси въззивният съд е разрешил въпросите: дали в производството по иск с правно основание чл.108 ЗС, основан на твърдения, че ищецът е собственик на недвижим имот, който е апортиран (внесен като непарична вноска) в търговско дружество от друго лице – несобственик, е допустимо инцидентното установяване, че апортът не е бил извършен от собственика или такова установяване е недопустимо и може да бъде извършено единствено чрез предявяване на иск по чл.431,ал.2 вр. чл.97,ал.1 ГПК (отм.), вр. чл.498 ГПК (отм.). Разрешението е в противоречие с приетото в посочените от жалбоподателя решение № 141 /04.06.2012 г. по гр.д. № 829/2010 г. на ВКС, І т.о., и решение № 20 /04.06.2012 г. по гр.д. № 1084/2010 г. на ВКС, І т.о., постановени от един и същи съдебен състав по реда на чл.290 ГПК, с които е прието, че е допустимо исковете за собственост по чл.97,ал.1 ГПК (отм.) и чл.108 ЗС да се основават на твърдения, че ищецът е праводател на ответника и прехвърлителната сделка – непарична вноска (апорт), е нищожна, като ищецът следва да изложи основания за нищожност, каквото може да бъде твърдение за нищожност (порок) на волеизявлението за извършването на апорта като сделка, освен ако нищожността не е прогласена със сила на пресъдено нещо в отделен процес между страните. както и че нищожността по чл.26 ЗЗД би могла да бъде установявана инцидентно, когато (с иска за собственост) бъдат наведени основания за това. Това противоречиво разрешение е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Частната жалба следва да бъде разгледана с касационното решение, т.к. е обусловена от изхода от него. Жалбоподателят следва да заплати държавна такса за разглеждането на касационната му жалба в размер на 9 423. 50 лева. Воден от изложеното съдът