Определение № 36 от 20.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 196/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Максплай“ ООД със седалище в [населено място], обл. Варна, и „В ЕМ Инвест“ ООД със седалище в [населено място] и касационна жалба на „Булфорест“ ООД със седалище в [населено място], обл. Варна, срещу въззивно решение № 260061 от 22.10.2020 г., постановено по в. т. д. № 215/2020 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение, след отмяна на решение № 40 от 13.01.2020 г. по т. д. № 1347/2018 г. на Окръжен съд - Варна, е обявена неплатежоспособността на „Булфорест“ ЕООД с начална дата 06.06.2018 г., открито е производство по несъстоятелност на дружеството, постановено е прекратяване на дейността на предприятието на „Булфорест“ ЕООД, обявено е дружеството в несъстоятелност и е постановено е налагане на общ запор и възбрана върху имуществото му, спряно е производството по несъстоятелност на основание чл.632, ал.1 ТЗ и е указано на длъжника и кредиторите, че в едногодишен срок от вписване на решението производството по несъстоятелност може да бъде възобновено при условията на чл.632, ал.2 ТЗ, а ако не бъде възобновено, подлежи на прекратяване със заличаване на длъжника от търговския регистър, осъдено е „Булфорест“ ЕООД да заплати на „Максплай“ ООД и на „В Ем Инвест“ ООД разноски по чл.78, ал.1 ГПК за производствата пред първата и пред въззивната инстанции. С касационната жалба на „Булфорест“ ООД въззивното решение е обжалвано в цялост с релевиране на всички касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът прави искане за отмяна на решението и за отхвърляне на молбите по чл.625 ТЗ. Поддържа оплаквания, че въззивният съд е възложил в негова тежест да установи при условията на пълно и главно доказване възражението за привидно документиране на сделки по продажба, прикриващи сключени с дружествата - молители в производството по чл.625 и сл. ТЗ, отношения във връзка с извършване на съвместна дейност по договор за гражданско дружество, евентуално - по договор за изработка на ишлеме, но поради необсъждане в съвкупност на всички доказателства и поради неправилна преценка на фактите и доказателствата необосновано е приел, че няма обратно писмо за признаване на привидността от ответниците, на които тя се противопоставя, и че не е налице изключение от правилото на чл.165, ал.2, изр.1 ГПК, допускащо страната да доказва симулацията със свидетели. Навежда оплаквания за необсъждане в мотивите към решението на всички доводи и твърдения на страните и на свидетелските показания относно наличието на относителна симулация; за необоснованост и незаконосъобразност на решаващия извод на въззивния съд, че между „Булфорест“ ООД и двамата молители са съществували правоотношения по договори за търговска продажба и че молителите имат вземания от такива договори, на които основават молбите си по чл.625 ТЗ; за необсъждане в пълнота на всички защитни аргументи на „Булфорест“ ООД, насочени към обосноваване на поддържаната в отговора на молбата теза за обвързаност на страните от договор за гражданско дружество (съвместна дейност), който не носи белезите на търговска сделка, и за игнориране на поддържаното в евентуалност възражение за наличие на абсолютна симулация, обусловена от липсата на воля у страните по договора за прехвърляне на собственост върху стоки с цел получаване на тяхната цена. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Булфорест“ ООД е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът се е позовал формално и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но без да излага аргументи относно значението на формулираните в изложението въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване е посочена и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касационната жалба на „Максплай“ ООД и „В ЕМ Инвест“ ООД е насочена срещу частта от въззивното решение, с която за начална дата на неплатежоспособността на „Булфорест“ ООД е определена датата 06.06.2018 г. Касаторите навеждат оплаквания, че при определяне на началната дата на неплатежоспособност въззивният съд е нарушил материалния закон - чл.608, ал.3, пр.2 ТЗ, и не се е съобразил с възприетото в практиката на ВКС разрешение, че началната дата на неплатежоспособност се определя с оглед на цялостното икономическо състояние на длъжника и най-ранния момент на спиране на плащанията, обусловено от обективна невъзможност за изпълнение на задълженията към кредиторите. Релевират и доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане в съвкупност на всички относими доказателства и несъобразяване на заключението на съдебноикономическата експертиза, установяващо като начална дата на неплатежоспособността датата 01.10.2017 г. По изложените в жалбата съображения касаторите правят искане въззивното решение да бъде отменено в обжалваната от тях част и датата 01.10.2017 г. да бъде определена за начална дата на неплатежоспособността на „Булфорест“ ООД. С жалбата на „Максплай“ ООД и „В Ем Инвест“ ООД е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори на касационните жалби, в които страните са изразили становища за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от насрещната страна част и за неоснователност на касационната й жалба. С отговора на „Максплай“ ООД и „В Ем Инвест“ ООД е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в указания от въззивния съд преклузивен срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е приел, че молителят „Максплай“ ООД, който е сезирал първоинстанционния съд с молба за обявяване неплатежоспособност и за откриване на производство по несъстоятелност на „Булфорест“ ООД, и присъединеният по реда на чл.629, ал.4 ТЗ кредитор „В Ем Инвест“ ООД се легитимират като кредитори с непогасени изискуеми вземания, произтичащи от сключени с ответника - длъжник търговски сделки, и че са налице всички изискуеми от закона предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност поради настъпила към 06.06.2018 г. неплатежоспособност на ответника. От фактическа страна въззивният съд е възприел като безспорни обстоятелствата, че „Булфорест“ ЕООД е извършвало дейност по преработка на шперплат, а по-късно и на фурнир, до нов краен продукт - водоустойчив шперплат; че материалите за преработка са доставяни първоначално от „В Ем Инвест“ ООД и впоследствие от „Максплай“ ООД; че изработената готова продукция е продавана на трети лица от „Максплай“ ООД и че „Булфорест“ ЕООД няма други доставчици на материали и че не е доставяло преработения шперплат на други лица. Изхождайки от въззивната жалба и от отговора по чл.263 ГПК, въззивният съд е преценил, че във въззивното производство спорът между страните е концентриран върху действителното съдържание и правно естество на договорните правоотношения помежду им. Като възможни форми на договорната обвързаност съдът е приел продажбата на стоки и материали от молителите на ответника, преработка на материалите до нов продукт от ответника и продажба на готовия продукт на молителя „Максплай“ ООД, осъществяване на съвместна дейност като дружество по ЗЗД при отнапред уговорени условия за участието на всяка от страните в дейността с пари, труд, материали, машини и др. с цел постигане на общия резултат и изработка на новия продукт от ответника в изпълнение на договор за изработка или изработка на ишлеме, включващ задължение за ответника да изработи готовия продукт срещу задължения на „Максплай“ ООД да достави материалите и да заплати възнаграждение. След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, че в хода на делото е установено с писмени документи възникването и съществуването на продажбени правоотношения между страните, от които произтичат твърдените от молителите непогасени изискуеми парични вземания към ответника - длъжник. При формиране на извода за обвързаност на страните от правоотношения по договори за търговска продажба съдът е взел предвид двустранно подписан договор за изкупуване на суровини за преработка от 30.09.2014 г., по силата на който „В Ем Инвест“ ООД е продало на „Булфорест“ ЕООД суровини за производство на водоустойчив шперплат, рамков договор от същата дата за производство и изкупуване на водоустойчив шперплат между „Максплай“ ООД и „Булфорест“ ЕООД, по силата на който ответникът се е задължил да произведе, а молителят да получи произведената готова продукция, отговаряща на изискванията за качество, договор за наем от 01.10.2013 г. с последващи анекси към него, по силата на който ответникът е получил от „Ви Ем Инвест“ ООД за временно и възмездно ползване машини срещу задължение за плащане на наемна цена. За подкрепящи извода за сключени между страните договори за търговска продажба са приети също представените от молителите фактури, издадени в изпълнение на задълженията по договорите за доставка на суровини, които са осчетоводени от трите дружества, отразяват продажба на водоустойчив шперплат от „Булфорест“ ЕООД на „Максплай“ ООД и са придружени с декларация за съответствие и опаковъчен лист, както и протокол от 12.12.2014 г. за прихващане на насрещни вземания и за признаване на остатък от задължение след прихващане в размер на 414 601.89 лв. на „Булфорест“ ЕООД към „Максплай“ ООД. В резултат на самостоятелен анализ и преценка на доказателствата въззивният съд е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд за разкрита в хода на процеса симулация, изразяваща се в привидно документиране на сделки по продажба, прикриващи отношения по договор за изработка на ишлеме, респ. приел е за недоказано поддържаното от ответника твърдение за прикриване на правоотношения по договор за съвместна дейност. Въззивният съд е изложил съображения, че възражението за симулация подлежи на пълно и главно доказване от ответника, но предвид забраната на чл.164, ал.1, т.6 ГПК и липсата на обратно писмо, съдържащо ясно и категорично признание за съществуването й от дружествата, на което тя се противопоставя, установяването й със свидетелски показания е допустимо само при условие, че е изпълнено изискването на чл.165, ал.2, изр.1 ГПК за начало на писмено доказателство. За да се произнесе дали по делото има начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2, изр.1 ГПК, въззивният съд е обсъдил писмените доказателства, ангажирани от ответника за доказване на твърдяната симулация, и след преценката им във връзка с останалите доказателства достигнал до извод, че не е изпълнено изискването на чл.165, ал.2, изр.1 ГПК и че симулацията не може да бъде разкрита чрез разпит на свидетел/и. Съдът е основал извода си на съставените по повод доставката на материали ЧМР товарителници и фактури и на представената писмена и електронна кореспонденция между страните. Посочил е, че тези документи съдържат изявления за инвестиране на средства от страна на „Максплай“ ООД, както и уговорки за себестойност на продукция, разходи за производство, определяне на печалба за всеки от участниците в сделките, цени, количества, промени във фактури и др. подобни, но не съдържат изявления и уговорки, насочващи към привидност на продажбите и правоотношения по договор за изработка с материали на възложителя, респ. правоотношения по договор за дружество. Фактът, че молителите са били единствени доставчици на материали и купувачи на готовата продукция, поради което са имали възможност да определят стойността на стоките и да влияят върху печалбата, е счетен от въззивния съд за недостатъчен за разкриване на различни от документираните продажбени отношения между страните В заключение, след като е преценил, че с представените писмени доказателства ответникът не е провел пълно и главно доказване на твърдяната симулация и че с писмо от 14.02.2018 г. е признал съществуването на непогасени задължения към молителите, произтичащи от отношенията във връзка с доставката на материали и производството на водоустойчив шперплат, въззивният съд се е произнесъл, че между страните са съществували правоотношения по договори за търговска продажба и за наем, респ. че молителите се легитимират като кредитори на ответника с непогасени изискуеми вземания по търговски сделки. Относно размера на вземанията съдът е препратил към счетоводните книги на молителите и на длъжника и към заключението на счетоводната експертиза, чрез което е установен размера на вземането на всеки молител след извършено на 21.12.2017 г. прихващане. От заключението на съдебно - счетоводната експертиза въззивният съд е приел за установено по несъмнен начин състоянието на неплатежоспособност на „Булфорест“ ЕООД. При изготвяне на заключението вещото лице е констатирало, че последното плащане към „Максплай“ ООД е извършено от ответника на 30.09.2017 г., а към „В Ем Инвест“ ООД - на 12.12.2017 г.; Към края на 2017 г. дружеството е започнало да изпитва затруднения за покриване на текущите си задължения с краткотрайните си активи и е прекратило трудовите правоотношения със заетите в производството лица, но трайната невъзможност за погасяване на задълженията е настъпила през 2018 г.; С протокол от 06.06.2018 г. дружеството е бракувало налични материали и стоки на стойност 507 771.51 лв. и 48 278.17 лв., към 31.09.2018 г. е имало нулева сметка на парични средства от група 50, след м. октомври 2018 г. е подавало нулеви справки - декларации по ЗДДС и не е отчитало покупки и продажби. Съобразявайки констатациите в заключението и трайната практика на ВКС по въпроса за определяне началната дата на неплатежоспособност, въззивният съд е формирал извод, че за начална дата на неплатежоспособността на „Булфорест“ ООД следва да бъде определена датата 06.06.2018 г., когато са бракувани материалните запаси на дружеството и е възникнало задължение за заплащане на ДДС, с което се е проявило трайното обективно състояние на неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни задължения с наличните си краткотрайни активи. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е постановил решение по реда на чл.632, ал.1 ТЗ - с оглед липсата на средства за покриване на разноските за производството по несъстоятелност. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани от касатора - ответник „Булфорест“ ЕООД: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Позовал се е бланкетно и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но поради липса на аргументация касационната инстанция не следва да го обсъжда. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК в изложението са формулирани следните въпроси, за които се поддържа, че са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени основателността на всички оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивната жалба и отговора по нея, да прецени релевантните към тези оплаквания и доводи доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и да изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. за неоснователни, подвеждайки установените по делото факти към приложимия закон; 2. Длъжен ли е въззивния съд да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка; 3. Какъв е начинът и допустимите доказателствени средства, въз основа на които следва да се установи прикритата сделка при твърдение за симулация, следва ли тя да се установи с преки доказателства или може да се счита доказана въз основа на поредица от установени косвени факти и обстоятелства; 4. Допустимо ли е документът, който съдържа признания на страната, на която симулацията се противопоставя, да бъде подписан или това може да бъде всякакво изявление, адресирано до другата страна по време на или след извършване на симулативните сделки (разменена кореспонденция между страните по повод опита за доброволно разрешаване на спора) или до трето лице (в случая „ОББ“ АД) или такова е значението само на признание, направено пред държавен орган; 5. Необходимо ли е документът да разкрива симулацията напълно или е достатъчно само да създава убеждение за вероятност на твърдението за привидност на материализираното в документ изявление и допустими ли са в такъв случай свидетелски показания за установяване привидността на съдържащите се в документа изявления за установяване на действителната воля на страните при сключване на симулативната сделка когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно; 6. Могат ли частни документи (електронна кореспонденция), адресирани до другата страна и до трети лица, както и неподписани документи, които не са оспорени относно авторството да служат като начало на писмено доказателство и отговарят ли те на изискванията на закона да правят твърдението за симулация вероятно“. Първите два въпроса са от значение за делото, но не са обуславящи за неговия изход и при разрешаването им въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС (решение № 113/20.01.2016 г. по т. д. № 955/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на ВКС, III г. о.). Въззивният съд е формирал фактическите си и правни изводи относно съдържанието на правоотношенията между страните, по повод на които е инициирано производството по несъстоятелност, активната материалноправна легитимация на молителите и състоянието на неплатежоспособност след преценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В мотивите към решението съдът е посочил ясно кои факти приема за доказани от съответните доказателства и защо счита, че в своята съвкупност ангажираните от ответника доказателства не установяват твърдяната симулация на сделките, от които молителите извеждат качеството си на кредитори с непогасени изискуеми парични вземания по търговски сделки. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след анализ и преценка на доказателствата, не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК и становището на касатора, че доказателствата не са обсъдени задълбочено, в пълнота и в логическата им връзка, не предполага допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При постановяване на решението въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните и се е произнесъл мотивирано по тях, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване. Въпросът по т.3 за начина и за допустимите доказателствени средства, с които може да се установява прикрита сделка при твърдение за симулация, е теоретичен и е получил отговор в правната доктрина и в съдебната практика. Въззивният съд не е обсъждал самоцелно с какви доказателства е допустимо и възможно да се установи твърдението на ответника - сега касатор, за симулативност в договорните му отношения с молителите. Прилагайки разпоредбата на чл.165, ал.2 ГПК, съдът е изразил виждане, съобразено с трайната практика на ВКС (в т. ч. цитираните в изложението решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о.), че твърдението за симулация подлежи на пълно и главно доказване от ответника, който я е въвел с възражение в процеса, и че допустимите доказателствени средства са ограничени от разпоредбата на чл.165, ал.2 ГПК. В обжалваното решение не е отречена възможността фактът на симулацията да се доказва с косвени доказателства, а е извършена преценка, че в конкретния случай съвкупността от доказателства, с които ответникът се е домогвал да докаже твърдението си за симулативност на документално и счетоводно оформените като продажби сделки, не води до извод за наличие на симулация, респ. за привидност на продажбите и за прикриване с тях на друг вид договорни отношения (договор за изработка и/или договор за дружество по см. на чл.357 ЗЗД). Постановеният с въззивното решение правен резултат не е обусловен от отричане на косвените доказателства като средство за доказване на симулацията, поради което въпросът по т.3 от изложението не може да предпостави допускане на решението до касационен контрол. Въззивният съд не е формирал решаващи изводи по въпросите, формулирани в т.4 - т.6 от изложението, и с оглед на това въпросите не могат да се квалифицират като правни въпроси с обуславящо значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отправната позиция, от която е изходил въззивният съд при разрешаването на спора за активната материалноправна легитимация на молителите като кредитори с вземания, произтичащи от сключени с ответника търговски сделки, е тази, че по делото не е представен документ, който би могъл да се квалифицира като начало на писмено доказателство и да обоснове допустимост на свидетелските показания за установяването на твърдяната от ответника симулация. Писмените документи, представени от ответника с цел доказване на твърдението за симулация, са обсъдени подробно от въззивния съд, но съдържащите се в тях изявления и уговорки са преценени като недостатъчни, за да създадат у съда убеждение за вероятна истинност на твърденето за симулативност на отношенията между страните. По отношение на поставените въпроси не е изпълнено и допълнителното изискване, специфично за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - разрешаване на въпросите в противоречие с практиката на ВКС. Изводът на въззивния съд за отсъствие на предпоставките на чл.165, ал.2 ГПК е обусловен от преценката на конкретни доказателства и с оглед спецификата на тяхното съдържание няма основание да се приеме, че при разрешаване на въпросите съдът се е отклонил от последователната практика на ВКС по приложението на чл.165, ал.2 ГПК, според която (най-общо) документът, съставляващ начало на писмено доказателство, следва да изхожда от насрещната страна или да удостоверява нейни изявления пред държавен орган и да създава убеждение за вероятност на твърдението на страната за привидност на материализираното в съдържанието му изявление (решение № 206/17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г. на ВКС, IV г. о.). По изложените съображения решението по в. т. д. № 215/2020 г. на Апелативен съд - Варна не следва да се допуска до касационен контрол в обжалваната от касатора - ответник „Булфорест“ ООД част на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В конкретния случай касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с довод, че въззивният съд е допуснал „грубо нарушение на процесуалните правила чрез игнорирането на свидетелските показания и отказът да се обсъдят останалите доказателства в тяхната взаимна връзка е довел до това, че атакуваният акт е неправилен“. Поддържаният довод не насочва към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касаторите „Максплай“ ООД и „В Ем Инвест“ ООД не са представили доказателства за извършени разноски за изготвяне на отговор по чл.287 ГПК на касационната жалба на „Булфорест“ ООД и поради това разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да им бъдат присъждани. По поддържаното от касаторите „Максплай“ ООД и „В Ем Инвест“ ООД основание за допускане на касационно обжалване - чл.280, ал.1, т.1 ГПК: Касаторите - молители в производството по чл.625 и сл. ТЗ, са аргументирали искането си за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта относно определената начална дата на неплатежоспособност на „Булфорест“ ООД с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в решение № 175/11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на IV г. о., решение № 126/09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на IV г. о. и решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на IV г. о. по процесуалноправния въпрос „Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства и факти, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях“, а също и в противоречие с практиката на ВКС в решение № 80/08.10.2015 г. по т. д. № 1565/2014 г. на I т. о., решение № 33/07.09.2010 г. по т. д. № 915/2009 г. на II т. о., решение № 115/25.06.2010 г. по т. д. № 169/2010 г. на II т. о., решение № 90/20.07.2012 г. по т. д. № 1152/2011 г. на I т. о., решение № 44/ 04.07.2012 г. по т. д. № 983/2011 г. на I т. о., решение № 64/23.03.2010 г. по т. д. № 959/2009 г. на II т.о., решение № 54/08.09.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на II т. о. и решение № 225/08.12.2016 г. по т. д. № 2572/2015 г. на I т.о. по следните материалноправни въпроси: „Следва ли началната дата на неплатежоспособността да се определя в зависимост от конкретно извършено или неизвършено плащане по вземането на определен кредитор, кое именно „спиране на плащанията“ е израз на трайно и обективно състояние на неплатежоспособност и задължен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства, чрез които да установи динамиката на ликвидността като индикатор за състоянието на неплатежоспособност; Какви са критериите, по които се определя началната дата на неплатежоспособност и конкретно преценката на цялостното икономическо състояние на предприятието-длъжник, посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност и задлъжнялост; За приложението на чл.608 ТЗ и материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност, за момента, към който следва да се преценява цялостното финансово и икономическо състояние на длъжника и за доказателствената тежест за установяване временния характер на затрудненията му.“ Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените въпроси, свързани с определянето на началната дата на неплатежоспособност на „Булфорест“ ЕООД. Посоченият от касаторите процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди в съвкупност фактите и доказателствата по делото и доводите и възраженията на страните е значим за всяко дело, но не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за изхода на конкретното дело. От мотивите към обжалваното решение е видно, че за да определи началната дата на неплатежоспособност, въззивният съд е обсъдил задълбочено заключението на съдебноикономическата експертиза и всички други относими доказателства. В резултат на съвкупна преценка на доказателствата и на фактите, които е приел за установени въз основа на тях, съдът е направил извод, че проявлението на неплатежоспособността като трайно обективно състояние на длъжника е настъпило към 06.06.2018 г., поради което е приел посочената дата за начална дата на неплатежоспособността. При формиране на изводите си въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, задължаваща съда да обсъди в пълнота всички релевантни за спора факти и относимите към тях доказателства и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Предвид изложеното, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол по разглеждания процесуалноправен въпрос. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС и при разрешаване на поставените материалноправни въпроси относно началната дата на неплатежоспособност. В множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК (в редакцията преди и след изменението на чл.280 ГПК, обн. ДВ бр.86/2017 г.), в т. ч. и посочените от касатора, различни състави на ВКС, Търговска колегия, са формирали еднопосочно становище, че началната дата на неплатежоспособност, разглеждана като момент на проявление на трайната неспособност на длъжника да погасява изискуемите си и ликвидни задължения към кредиторите по чл.608, ал.1 ТЗ с наличните си кракотрайни активи, следва да се определи от съда с оглед на цялостното финансово - икономическо състояние на длъжника, изразено чрез показателите (коефициентите) за ликвидност, събираемост и финансова автономност/задлъжнялост, при отчитане на най-ранния момент на спиране на плащанията към кредиторите като външен белег, проявление, на неплатежоспособността; От значение за началната дата на неплатежоспособност е трайната, обективна невъзможност на длъжника да погасява с краткотрайните си активи изискуемите парични задължения към всички кредитори по чл.608, ал.1 ТЗ, а не спирането на плащанията към отделен кредитор по причини, които не се дължат на липса на краткотрайни активи с достатъчна степен на ликвидност. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с възприетите в практиката на ВКС разрешения като е определил за начална дата на неплатежоспособността датата, на която според данните в заключението на съдебноикономическата експертиза е получила външен израз обективната и трайна неспособност на ответника - длъжник да изпълнява изискуемите си парични задължения към кредиторите си, а не една от двете отразени в заключението дати, на които ответникът последователно е спрял плащанията си към двамата молители. Съобразяването на решаващите изводи на въззивния съд относно началната дата на неплатежоспособност с трайната практика на ВКС изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения решението по в. т. д. № 215/2010 г. не следва да се допуска до касационен контрол и в обжалваната от касаторите „Максплай“ ООД и „В Ем Инвест“ ООД част. В депозирания от процесуалния представител на „Булфорест“ ЕООД отговор на касационна жалба няма искане за разноски и по тази причина на дружеството не следва да се присъждат разноски за производството по чл.288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,