Определение № 4009 от 23.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1683/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. И. П., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Ф. Д., срещу въззивно решение № 225 от 12.12.2025 г. по в.гр.д. № 518/2025 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 730 от 02.07.2025 г. по гр.д. № 964/2024 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на П. И. П. против А. И. П., искове: по чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба от 10.09.2019 г., обективиран в нотариален акт № *, том * рег. № *, дело № 519 от 2019 г., по силата на който И. И. П. е продал на ответницата 4/6 идеални части от ПИ с идентификатор № *, находящ се в област В., [община], [населено място], район „А.“, с. о. „П.*“, заедно с построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор № *, за сумата от 26 453,47 лв., като привиден по отношение вида на договора; по чл. 17 ЗЗД за обявяване на прикритото съглашение - безвъзмездно прехвърляне на право на собственост с договор за дарение; и по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената част на жалбоподателя от наследството на И. И. П., починал на 20.02.2023 г., чрез намаляване на извършеното дарение до размера, необходим за попълване на запазената му част. С касационната жалба решението се оспорва като неправилно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от А. И. П., [населено място], чрез адвокат М. Т., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационния контрол на въззивното решение, а по същество касационната жалба е неоснователна. Претендират се разноски съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие № 10/2026 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени искове по чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД, по чл. 17 ЗЗД и по чл. 30 ЗН. От фактическа страна е установено, че с констативен нотариален акт № /* г. наследодателят на страните И. П. е признат за собственик на основание § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ на процесния недвижим имот - място с площ от 600 кв. м., находящо се в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Съдът е приел, че собствеността върху имота е придобита именно през 1993 г. с изпълнение на фактическия състав, предвиден в § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, като извършеното през 2013 г. плащане въз основа на издадена заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване на собственост касае единствено площ от 6 кв.м., придадена към имота по План за новообразувани имоти. Установено е, че към 1993 г. И. П. е бил в брак с майката на страните Ц. П., поради което имотът бил придобит в режим на съпружеска имуществена общност до развода на родителите, постановен с решение по гр. д. № 4055/2006 г. по описа на Районен съд – Варна, влязло в сила на 19.06.2007 г., откогато имотът се е съпритежавал при равни квоти между бившите съпрузи. След смъртта на Ц. и И. П. на 12.02.2018 г. и на 20.02.2023 г. същите са наследени от децата им - страните по делото – брат и сестра. Установено е още, че И. П. сключил с ответницата – негова дъщеря договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № */* г., съгласно който й продал 4/6 ид. ч. от процесния недвижим имот, ведно с изградената в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***, за сумата от 26 453,47 лв., равна на данъчната оценка, която сума, съгласно акта, е заплатена напълно от купувача на продавача преди подписването на акта.

От правна страна съдът е приел, че във връзка с предявените искове за установяване нищожността на процесния договор за покупко-продажба като относително симулативен, прикриващ дарение, намаляването на дарението и възстановяване запазената част на ищеца от наследството на баща му, в негова тежест е да установи чрез главно и пълно доказване действителната воля на страните за дарение, а не продажба на имота. Доколкото се касае за прехвърляне от наследодател на единия от наследниците, а ищецът е другият наследник на същия наследодател с право на запазена част, като сделката е насочена срещу него, не е налице ограничение за разкриване на симулацията със свидетелските показания, каквито са ангажирани и в конкретния случай. Съдът е обсъдил събраните гласни доказателства, като за свидетелите, водени от ищеца е посочил, че същите са били дългогодишни приятели на бащата на страните, но впечатленията им са спорадични и почиват на общи изказвания на приятеля им, датиращи доста преди 2019 г., когато е сключена атакуваната сделка. От показанията на свидетелката К., кредитирани от съда като дадени от свидетел с лични, преки и непосредствени впечатления от страните и родителите им, както и тези на свидетелката А., съдът е приел за установено, че наследодателят на страните след развода продължил да живее с жената, с която имал дългогодишна извънбрачна връзка, която имала сериозни здравословни проблеми през 2018-2019 г. Според показанията на двете свидетелки тя имала нужда от парични средства за лечение, поради което наследодателят на страните искал да ѝ помогне и се стигнало до уговорката да продаде на дъщеря си своята част от вилата, а тя от своя страна, разполагайки със средства от работа в чужбина, да плаща цената на части като дава парите за лечението на жената, с която живеел. В тази връзка съдът е посочил, че показанията на свидетелите на ищеца, че баща му споделил за намерението си да дари на сестра му всичкото си имущество и на него да не остави нищо касаят периода от 2006-2008 г., докато разпореждането се е случило над 12 години след това и то след заболяването на жената, с която е имал дългогодишна връзка. Според съда от показанията на свидетелките е установено намерението за възмездно прехвърляне на собствеността срещу престиране на парични суми, а не за дарствено намерение, вкл. не за и възнаградително дарствено намерение като благодарност за дарения, че е извършил нещо за дарителя. Във връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания, е посочено, че от обстоятелството, че в отговора на исковата молба ответницата не е посочила конкретните уговорки между страните по процесния договор, вкл. размер и начин на плащане на продажната цена, вкл. и за лечение на партньорката на наследодателя на страните, не следва извод, че двете свидетелки поддържат една създадена в хода на процеса версия. Съдът се е аргументирал, че твърденията около семейните отношения между страните не са били въведени и от ищеца с исковата молба, а едва след дадените от съда указания във връзка с доклада. Подчертано е, че в тежест на ищеца е указано да установи твърденията си, че действителната воля на страните е била за безвъзмездно прехвърляне на правото на собственост, а на ответницата - че следва да установява твърденията за възмездност. В тази връзка съдът е приел, че всички, ангажирани от ищеца, доказателства, включително и обсъдените свидетелски показания, са косвени и в съвкупността си не водят до еднозначен категоричен извод за симулативност на изявленията на страните по договора. Отново е отбелязано, че водените от ищеца свидетели, съобразно собствените им показания, са имали редки срещи с наследодателя на страните, не са поддържали близки отношения с него и пресъздават отчасти чутото от ищеца относно влошените отношения между него и сина му по повод развода между родителите и оставено им още тогава впечатление, че той възнамерява да остави всичко на дъщеря си. Според съда тези обстоятелства и твърденията в жалбата, че сключването между родители и деца на симулативни договори за продажба, прикриващи дарения, е честа практика в страната, не установяват безспорно твърдения безвъзмезден характер на договора. Допълнено е, че дори да се приеме, че съставляват индиция за правнорелевантен факт, преценени в съвкупност с останалия доказателствен материал, в това число и кредитираните показания на останалите свидетели /вкл. и поради липса на евентуалната заинтересованост или предубеденост, която да повлияе върху достоверността им/, не са достатъчни, за да установят категорично, че действителната воля на страните е била за безвъзмездно прехвърляне на собственост.

В заключение, съдът е приел, че предявените искове са неоснователни, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в същия смисъл.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд (в очертаните от чл. 269 ГПК рамки на правомощията му) да извърши пълна и комплексна преценка на всички данни по делото, включително фактическите твърдения, правните доводи и възраженията на страните, да обсъди комплексно, задълбочено и обективно, не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка представените по делото относими доказателства, и да формира обосновани и логиччески издържани изводи при спазване правилата на формалната и правната логика?“.

2. „Длъжен ли е съдът при предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. последно във връзка с чл. 17, ал. 1 ЗЗД да формира изводите си на основата на комплексен анализ и оценка на всички данни по делото в подкрепа на твърденията за симулативност на договора и да приложи принципа на служебното начало?“.

3. „За задължението на ответника в гражданския процес да конкретизира правнорелевантните факти, на които основава фактическите и правните си доводи и възражения в процеса.“.

4. „В кой момент настъпва процесуалната преклузия на твърденията на ответника и какви са последиците от пропускането на преклузивните срокове за навеждане на твърдения за съществуващи, относими към спора и известни на ответника факти?“.

5. „Допустимо ли е въззивният съд да основава решаващата си воля, обективирана в съдебния акт, върху факти, които не са нито новонастъпили, нито новооткрити, и не са посочени от ответника в преклузивните срокове по ГПК?“.

Във връзка с посоченото основание са цитирани и множество решение на ВКС, с които се твърди, че са в противоречие изводите на въззивната инстанция по поставените въпроси.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Първите два въпроси, касаещи задълженията на въззивната инстанция като инстанция по същество при решаването спора са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора. В нея се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Съдът е изпълнил задължението си, като ясно и точно е посочил кои са относимите според него обстоятелства, съответно и от които доказателства ги извежда, съобразявайки нормата на чл. 269 ГПК. Противно на твърденията на касатора, съдът е обсъдил противоречието между двете групи свидетелки показания, анализирал ги е в съвкупност с оглед твърденията на самите страни и останалия доказателствен материал, като е посочил защо кредитира показанията на едната група свидетели, но не и на другата. Обсъдени са включително оплакванията на жалбоподателя във връзка с кредитирането на показания, тези във връзка с разпределението на доказателствената тежест, както и всички останали относими обстоятелства по отношение на привидността на сделката, включително обстоятелствата около плащането на цената по атакуваната сделка.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по останалите три въпроса, доколкото те също касаят правилността на обжалваното решение. Същите повтарят поддържани и във въззивната жалба оплаквания във връзка с обстоятелството дали е доказано плащане по сключения договор или не е. В мотивите на въззивното решение изрично е подчертано, че макар и нотариалният акт в частта му, в която са отразени изявления на страните по договора за заплащане на цена, да съставлява частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща доказателствена сила срещу трети лица, ищецът е този, който е следвало да проведе пълно и главно доказване за установяване привидността на изявленията на страните, направени пред нотариуса, а не ответницата да проведе пълно и главно доказване за истинността на същите. Коментирани са и възраженията на страната относно преклудирането на факти, включително и във връзка с факти, на които самият жалбоподател се позовава, като съдът е приел, че същите са били надлежно въведени в изпълнение на дадени от съда и на двете страни указания по отношение на твърденията им. В допълнение въззивният съд не се е отклонил от трайната съдебна практика във връзка с въведените в гражданския процес преклузии. В нея се приема, че действително в срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, но когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът следва да укаже на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Едва след като в доклада бъде определена правната квалификация на всички претендирани права и възражения, бъдат посочени правнорелевантните факти, подлежащи на доказване или опровергаване от всяка една от страните, и след като те изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените от съда въпроси, указанията и посоченото от него в доклада настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 ГПК, респективно чл. 266 ГПК. В случая оспорените от жалбоподателя като преклудирани твърдения и обстоятелства са въведени именно с оглед дадени от съда указания, поради което не е налице противоречие с практиката на ВКС.

Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на ответницата са дължими направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение. Предвид направеното в представеното изложение възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК с оглед фактическата и правна сложност на делото, действително извършените от процесуалния представител действия по правно съдействие и защита, изразяващи се в депозирането на отговор на касационната жалба, както и съобразно минималния размер на адвокатското възнаграждение, отчетен като ориентир, заплатеното адвокатско възнаграждение от 2 200 евро, трябва да бъде намалено на 1 500 евро.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд