Определение № 2310 от 17.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1789/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответниците Г. Х. и И. З. оспорват жалбата, ответниците О. Р. и А. П. не изразяват становище.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 57, ал. 3 ЗБН за обезщетения за имуществени вреди, причинени от ответниците в качеството на администратори на банката при сключване на договор за кредит между банката и трето лице и анекси към него.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай за обосноваване на очевидната неправилност, изразяваща се според жалбоподателя в явна необоснованост и в явно нарушение на разпоредбата на чл. 57, ал. 3 ЗБН, се сочи, че въззивният съд неправилно е приел, че по делото няма данни към момента на сключване на договора за кредит да са били налице предпоставки, водещи до увеличаване на кредитния риск, които да са били пренебрегнати от ответниците, както и че анализите в кредитното досие не са сочили на данни относно неспособността на кредитополучателя да плати. Изтъкват се в тази насока конкретни обстоятелства, отразени в представените становища за новото на риска, както и че въззивният съд не е обсъдил обстоятелства от съществено значение за доказването на изчерпването на всички дължими действия за реализация на правата срещу длъжника. Така изложените доводи обаче не могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК според посоченото по-горе съдържание на това понятие, доколкото не се свързват с противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, приложение на несъществуваща или отменена норма или грубо нарушение на правилата на формалната логика, а предполагат проверка на събраните по делото доказателства, което изключва очевидния характер на твърдяната неправилност.

По чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• какви са пределите на дължимата от представляващите банка лица грижа в периода на преддоговорното проучване, при оценка на ефективността на предложените по кредитната сделка обезпечения и при вземане на крайното решение за нейното сключване; ограничени ли са представляващите лица от изводите и предложенията на подпомагащите вътрешни отдели;

• следва ли изпълнителните директори/прокуристи, на които е възложено решението за сключване на кредитна сделка, да се уверят, че са спазени въведените в кредитната институция правила и процедури по предварително проучване на кредитоискателя, преди да вземат своето решение;

• може ли да се приеме за надлежно обслужван кредит в случаите, в които всички суми, послужили за погасяване на текущи задължения по кредита, са с произход заемните средства от същия кредит;

• как се разпределя доказателствената тежест за доказване събираемостта или несъбираемостта на едно вземане по предявен иск с правно основание чл. 57, ал. 3 ЗБН;

• какъв е способът за доказване на полагането на всички дължими действия по реализиране правата срещу длъжника; длъжен ли е ищецът по иск по чл. 57, ал. 3 ЗБН да предприема действия по събиране на вземането, които действия не биха довели до събираемост на вземането;

• длъжен ли е кредиторът да предприеме принудителни действия по реализация на обезпечението при наличието на ясни и непротиворечиви факти и обстоятелства, от които да може да бъде направен недвусмислен извод, че обезпечението е неосребряемо;

тези въпроси поставени като основания по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, и

• длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства - като основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложеното в тази насока се свежда до довода, че по посочените въпроси няма практика на ВКС и с цел предотвратяване на противоречивото им тълкуване. Не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), но не се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване поради липса на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по последния от поставените въпроси. Установената в тази насока последователна практика на ВКС, изразена в редица решения по чл. 290 ГПК, вкл. цитираните от жалбоподателя, е в смисъл, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти съгласно чл. 269 ГПК. В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил от така установената практика, доколкото съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК е обсъдил спорните въпроси и събраните доказателства, излагайки самостоятелни мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу изводите на първата инстанция в насока нарушенията на Правилника за кредитната дейност, събираемостта на вземанията по отпуснатия банков кредит и размера на вредата. Изложените от жалбоподателя доводи за липса на обсъждане от страна на въззивния съд на спецификата и целта на договора за управление, договора за кредит и вътрешните документи, въз основа на които е отпуснат кредитът, както и за неправилна интерпретация на доказателства, в действителност изразяват несъгласието с фактическите и правните изводи на съда и представляват оплаквания за неправилност като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. От страна на ответниците искания за присъждане на разноски за касационното производство не са направени.

С тези мотиви съдът