Определение № 2585 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 912/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве” АД, чрез пълномощника му адв. Д. С., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 355/18.12.2023 г., постановено по в. т. д. № 482/2023 г. по описа на Апелативен съд-Варна, II с-в, в частта, в която са уважени предявените от В. Т. Д. и В. Н. В. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве” АД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата над 110000 лв. (за всеки един от ищците) до присъдения размер от по 140000 лв. (за всеки един от ищците), представляващи заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на настъпило на 09.02.2021 г. застрахователно събитие (смъртта на техния син Н. В. Т. при ПТП), ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 09.04.2021 г. до окончателното му заплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която тези искове са уважени до сумата от по 110000 лв. (за всеки един от ищците), респ. в която са отхвърлени над сумата от по 140000 лв. (за всеки един от ищците) до пълния им предявен размер от по 200000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано – от една страна, от събраните по делото доказателства се установявало, че починалият син на ищците се е поставил в изключителен риск, пътувайки като пътник в лек автомобил, чийто водач е бил както неправоспособен, така и под влиянието на алкохол в кръвта над допустимата норма, поради което приносът му за съпричиняване на вредоносния резултат е значително над определения от въззивния съд (30%), а от друга, при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, уредени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен действителния интензитет на претърпените неимуществени вреди – съобразно социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на релевантното застрахователно събитие, респ. съобразно формираната по сходни казуси съдебна практика. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно степента на съпричиняване на пострадалия във вредите, длъжен ли е съдът да обсъди - въз основа на въведените във въззивната жалбата оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материално правни норми?”; 2. „Длъжен ли е съдът да отчита реалния принос на пострадалия в настъпването на вредоносния резултат?” (по тези два процесуалноправни въпроси твърди противоречие с ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС; решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г.; I т. о.; решение № 42 по гр. д. № 5488/2013 г. на IV г.о.; решение № 42 по т. д. № 799/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение № 36 по т. д. № 2366/2013 г. на II т. о. на ВКС; решение № 197 по гр. д. № 7364/2013 г. на III г. о. на ВКС; решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 146 по т. д. № 2687/2014 г. на II т. о. на ВКС; решение № 165/26.10.2010 г. по гр. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС; решение № 43/15.04.2009г. по т. д.. № 648/2008г. на ВКС, II т. о. и решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о.) и 3. „Длъжен ли е съдът да съобразява присъденото обезщетение с датата на настъпване на ПТП и към този момент да взема предвид каква е била социално-икономическата обстановка в страната и нивата на присъжданите обезщетение от съдилищата по сходни случаи” (по този материалноправен въпрос твърди противоречие с тълкувателните постановки по т. 11 от ППВС № 4/1968 г. – този правен довод се поддържа в касационната жалба; посочени са решения на окръжни и апелативни съдилища, но те не са практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Счита, че правният отговор на поставените процесуалноправни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото (селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Ответниците по касационната жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в която развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че, тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която въззивникът-ответник не го е обжалвал – над сумата от по 50000 лв. (за всеки един от ищците) до присъдения размер на заместващо обезщетение от по 140000 лв. (за всеки един от ищците), основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявените активно субективно съединени осъдителни искове е установено със сила на пресъдено нещо, поради което спорът пред въззивната инстанция се съсредоточава върху обстоятелството дали и в каква степен загиналият син на ищците със своето противоправно поведение е допринесъл в единния, съвкупен съпричинителен процес на обстоятелствата и явленията в обективната действителност за настъпване на вредоносния резултат, както и дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение. При определяне на това обезщетение апелативният съд, след като е анализирал свидетелските показания, е достигнал до фактически извод, че починалият Н. е бил отглеждан с много любов, бил е обичан и подкрепян от родителите си, за тях е бил гордост. Той също е изпитвал към тях силни синовни чувства и привързаност. Семейството, заедно с двете деца - Н. и по-малкия му брат, е прекарвало много време заедно. Н. е бил много добър син, с много мечти за бъдещето. Внезапната смърт на сина им е преобърнала живота им, имали са мисли за самоубийство, изпаднали са в депресивни състояния, престанали са да общуват с хората, не празнували празници. Запазили са непокътнат етажа и стаите, в които е живял Н. - стаите са пълни с негови снимки, майката не разрешава вещите му да бъдат докосвани. Мъката по починалия син се отразила и върху емоционалната им връзка с по-малкото им дете. И към момента интензитетът на тази скръб е тъждествена с тази към момента на неговата смърт. Съобразявайки фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните СППЕ, въззивният съд е обосновал фактическото съждение, че внезапната и преждевременна загуба на сина на ищците е причинила на всеки от родителите тежка психотравма и първоначална остра стресова реакция - след острата фаза се е развила протрахирана (повече от година) реакция на скръб с тежък депресивен синдром, като понастоящем е налице тежък депресивен епизод без психотични симптоми, понижено настроение с изразена емоция на тъга, натрапливо припомняне на загубата и светкавични спомени от събитието, натрапливо припомняне на спомени със сина им, илюзорни преживявания с мъртвия. Изразени са усещане за празнота, липса на положителни емоции до анхедония. При майката водеща е тревожността и емоционалната лабилност, при бащата скръбта е по-капсулирана, с по-редуцирани външни прояви, но с не по-малко изразена тежест на депресивния синдром. Установяват се трайни последици върху психичното състояние на родителите, до степен личностови промени, които биха се задълбочили в бъдеще. След злополуката ищците са потърсили лекарска помощ, приемали са изписаната им терапия в продължение на няколко месеца, като към момента приемат само медикаменти, назначени от личния им лекар. По мнение на експерта, изразено в съдебно заседание, ако бяха продължили с терапията, назначена от специалист-психиатър, тяхното психично състояние би се подобрило, част от симптомите като силна тревожност и безсъние биха отзвучали и това би смекчило симптомите на депресията, като това обстоятелство се отнася особено за майката. Въззивният съд, прилагайки тълкувателните разяснения, дадени в ППВС № 4/1968 г., е съобразил конкретните обективно съществуващи обстоятелства, представляващи общи критерии за определяне на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД - момента на настъпване на смъртта; възрастта и общественото положение на пострадалия; степента на родствена близост между загиналия и лицето, което претендира обезщетение; действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта. Изяснено е, че Н. Т. е починал на 23 г. в резултат на получени травми при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 09.02.2021 г. Към момента на смъртта родителите били съответно на 44 г. и 42 г. Починалият и неговите родители били сплотено и задружно семейство с много добри, топли и хармонични отношения между тях. Загиналият син е бил надежда и смисъл в живота на родителите си, като неговата кончина им е причинила морални болки и страдания, с изключително висок интензитет и времетраене - и понастоящем постоянната и непреодолима скръб е тяхно емоционално състояние, налице е социална изолация и депресивно състояние до степен на личностови промени. Апелативният съд е съобразил, че съгласно константата съдебна практика при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на настъпването на вредоносния резултат, като нормативно установените лимити на застрахователното обезщетение трябва да се вземат предвид като един от критериите по приложението на чл. 52 ЗЗД. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е обосновал правното съждение, че в конкретния случай справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД заместващо обезщетение за преживените от ищците неимуществени вреди вследствие кончината на техния син е в размер на сумата по 200000 лв. (за всеки един от тях). Въззивният съд е разгледал поддържаното и пред него частично правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от загиналия при поемане на висок риск по време на пътуването като пътник в процесния лек автомобил (притежавал е субективни представи, че водачът, който е управлявал МПС, е бил под въздействието на алкохол). Счетено е, че останалите материалноправни възражения за съпричиняване на вредоносните последици, които своевременно са релевирани от ответника, но са оставени от първоинстанционния съд без уважение, не се поддържат от застрахователя във въззивната жалба, поради което апелативният съд не се е произнесъл по тяхната основателност. Съобразявайки тълкувателните разяснения по т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съдът е приел, че е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен - рисково поведение е пътуването в МПС с водач, употребил алкохол, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. След анализ на свидетелските показания апелативният съд е приел за основателно материалноправното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат поради знание у загиналия за употреба на алкохол от водача на автомобила, причинил произшествието, като е определил приноса на водача и загиналия пътник в единния, цялостния причинен процес на фактите и явленията в обективната действителност при съотношение 70/30, поради което е присъдил заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди, причинени на родителите вследствие кончината на техния син в размер по 140000 лв. (200000 лв. х 70%) – за всеки един от тях. Прилагайки правната норма, уредена в чл. 429 КЗ, апелативният съд е уважил и акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху присъдените заместващи обезщетения от момента на предявяване на т. нар. застрахователна претенция пред застрахователя - 09.04.2021 г., до окончателното ѝ заплащане. Първите два процесуалноправни въпроси, макар и да отговорят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като са от значение за изхода на делото (включени са в предмета на спора и са обусловили правосъдната воля на съда), не съответстват на допълнителната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, респ. с формираната казуална практика на ВКС. Те са свързани с производството по установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. Въз основа на събраните по делото доказателства – присъдата на наказателния съд и субективните възприятия, изложени от свидетелите, въззивният съд е приел за установено правнорелевантното обстоятелство, че загиналият син на ищците като пътник в процесния автомобил е формирал субективни представи, че водачът е бил с концентрация на алкохол в кръвта над законово допустимата норма, но въпреки този повишен риск за неговото здраве и живот се е качил в лекия автомобил. При съпоставяне на поведението и действията на загиналия пътник и на водача на лекия автомобил, и след отчитане тежестта на допуснатите от всеки един тях нарушения и рискованото им поведение, довели до настъпване на вредоносния резултат, апелативният съд е приел, че конкретният принос за причиняване на процесното ПТП на пострадалия е 30%. Дали при осъществения от съда анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и в селективното производство по чл. 288 ГПК. Само за пълнота трябва да се изясни, че въззивният съд не се е произнесъл по релевираното в отговора на исковата молба материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат поради субективната представа у загиналия пътник, че водачът на лекия автомобил е неправоспособен, тъй като то не се е поддържало във въззивната жалба (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК). Третият правен въпрос, уточнен от настоящия съдебен състав съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, „Как следва да се прилага принципът на справедливост, уреден в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател?“, отговоря както на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (той е от значение за изхода по настоящото дело, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните съждения на съда), така и на допълнителния селективен критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – той да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС (ППВС № 4/1968 г.). Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (правните въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото). На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер общо от 1200 лв. – за разглеждане на двата активно субективно съединени осъдителни искове. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение