Определение № 927 от 21.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 221/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.2, изр. 2 от ГПК. Р. П. С. и Л. А. С. чрез адв. Г. В. А. обжалват определение № 3140 от 27.11.2024 г. по т.д 1717/24 г, ВКС, I ТО, с което е оставена без разглеждане касационната им жалба против решение № 264 от 11.03.2024 г. по гр.д. 2213/23 г., САС. В частната жалба подробно описват предмета на делото, извършените процесуални действия от съда и от страните, приетите за спорни и безспорни обстоятелства, наличието на оспорени документи, на които са основани исковете, описана е приета съдебно-счетоводна експертиза. Посочено е, че предмет на търсената от ищеца „Юробанк България“ АД защита срещу ответниците, частни жалбоподатели в настоящето производство, са установителните искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за сумата от 51 073,22 лв, главница, дължима на основание неизпълнение на задължения по договор за ипотечен кредит № 132 от 12.07.2005 г., 25 766,45 лв договорна лихва за периода 10.03.2023 г. до 15.09.2016 г., 2 280,70 лв наказателни лихви за периода 10.03.2013 г до 15.09.2016 г, 856,92 лв такси по чл. 12 от допълнителното споразумение от 18.02.2011 г. за периода 12.03.2013 г. до 15.09.2016 г., 429, 30 лв нотариални такси. Посочено е, че Л. А. С. е солидарен длъжник. Излагат съображения, че без значение било, че Л. С. не била конституирана в процеса, тъй като порокът на съдебното решение следвало да се отстрани. Необосновано било напътването към чл. 304 от ГПК. Стриктното тълкуване действително налагало този извод, но в случая следвало да се приложи широко тълкуване на закона. Неправилни били констатациите относно очевидните фактически грешки. Съдът не бил разгледал валидността на въззивното решение, както и нередовността на исковата молба. Касационната инстанция следвало да разгледа редовността на исковата молба, чиято редовност била абсолютна процесуална предпоставка. Молят да се отмени определението. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 275, ал. 1 от ГПК. Съобщение с препис от определението е връчен на частните жалбоподатели на 03.12.2024 г. чрез адв. А.. За да приеме за недопустими касационните жалби на двамата жалбоподатели и да ги остави без разглеждане, съставът на Върховния касационен съд е приел, че ищецът „Юробанк България“ ЕАД е предявил обективно съединени искове, за установяване изискуеми вземания от ответника Р. С. П., на основание сключен договор за ипотечен кредит от 12.07.2005 г. и няколко допълнителни споразумения към същия, в размери, както следва: 51 073,22 лева – главница, 25 766,45 лева – възнаградителни лихви, 2 280,78 лева – наказателни лихви, 856,92 лева – дължими такси, в която сума попадала и присъдената с въззивното решение сума от 115 лева – такса за администриране на просрочен кредит, на основание чл. 12 от допълнително споразумение от 18.02.2011г. и 429,30 лева – разходи по заплатени от кредитодателя нотариални такси. С първоинстанционното решение исковете, с изключение на този за сумата от 856,92 лева, били частично уважени, съответно частично отхвърлени. Срещу първоинстанционното решение, в частта, с която били уважени предявените искове, ответникът Р. С. не бил подал въззивна жалба и е направен извод, че първоинстанционното решение е влязло в сила. Предмет на въззивното производство била единствено частта от първоинстанционното решение, с което били частично отхвърлени претенциите на ищеца, доколкото само той бил инициирал въззивно обжалване с този предмет. Касаторът Л. А. С. не била страна в производството, нямала качеството на необходим задължителен другар с качеството си на солидарно отговорна за дълга, за да би била служебно конституирана от съда. Съставът на ВКС е констатирал, че касационната жалба съдържа доводи срещу правилността на първоинстанционното решение с оглед правилността им за отхвърляне на исковете за разликата, която единствено е била предмет на въззивното производство. Следователно, за частта, в която исковете са били уважени от първоинстанционния съд, касаторът Р. С. не разполагал с потестативно право на касационна жалба, тъй като решението в тази му част, като необжалвано от него, било влязло в сила и касационната жалба нямала допустим предмет. В частта, в която с въззивното решение бил уважен искът за дължими такси по обслужване на договора за кредит, съставът на ВКС е приел, че решението на въззивния съд е необжалваемо, доколкото се засяга присъдена такса, като цена на отделен иск в размер на 856,92 лв. Предвид размера на този иск и на основание чл. 280, ал.3, т. 1 от ГПК съдът е констатирал, че е налице въведеното ограничение относно обжалваемостта на въззивното решение. Касационната жалба на Л. С. е приета за недопустима по съображения, че същата не била процесуално-легитимирана да атакува въззивното решение, тъй като не била страна във въззивното производство. Солидарната й отговорност с ответника не обуславяла задължително другарство в процеса. Настоящият съдебен състав установи същите данни, така както са приети от състава на Върховния касационен съд по отношение на предявените искове, постановените решения от първоинстанционния и въззивния съд и подадените срещу тях съответно въззивна жалба от „Юробанк България“ АД и липсата на въззивна жалба от ответниците в процеса от Р. П. С. и Л. А. С.. Установи се предметът на търсената защита съгласно подаденото заявление, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, така както е посочено и от състава на ВКС. Предявени са искове за заплащане на посочените суми само срещу Р. П. С.. Възражение по реда на чл. 414 от ГПК е подадено от същото лице. С подадената искова молба са предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Юробанк България“ АД срещу Р. П. С.. С първоинстанционното решение е признато за установено, че Р. П. С. дължи на „Юробанк България“ АД, на основание сключен договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 132 от 12.07.2005 г. с „ДЗИ Банк“ АД (праводател на „Юробанк България“ АД), както следва, на основание чл. 430, ал. 1 от ГПК сумата от 39 855,01 лв, главница ведно със законната лихва от 21.09.2016 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 430, ал. 2 от ГПК сумата от 18 783,34 лв, възнаградителна лихва за периода 10.03.2013 г. до 10.10.2015 г, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 005,21 лв начислени наказателни лихви за периода 12.03.2013 г. до 10.10.2015 г. и на основание чл. 79, ал.1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 429,30 лв, представляваща разноски от 66 лв, 363,30 лв такса за подновяване на ипотека и са отхвърлени исковете за разликата над 39 855,01 лв до 51 073,22 лв, над 18 783,34 до 25 766,45, и над 1005,21 лв до 2 280,78 и за сумата от 856,92 лв. Няма данни за постъпила и разгледана въззивна жалба от Р. П. С.. Постъпила е и е разгледана въззивна жалба от „Юробанк България“ АД. С решението си въззивният съд е отменил частично решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на сумата от 856,92 лв и вместо него е постановено друго, с което е установено това вземане в размер на 115 лв и е потвърдено решението в останалите обжалвани части. При тези данни, действително решението в частите, с които са признати от първоинстанционния съд вземанията е влязло в сила като необжалваемо. С оглед посочения предмет на въззивното решение в частта, с която от въззивния съд е признато вземане, следва да се приеме, че общо цената на иска относно таксите, дължими към банката, на основание процесния договор, е под 5 000 лв. Следва да се приеме, че с оглед разпоредбата на чл. 113, изр. 2 от ГПК делото е гражданско, доколкото са предявени искове срещу физическо лице, потребител. Следва изцяло да се споделят изводите на състава на ВКС, че не подлежи на обжалване решение на въззивния съд, на основание чл. 280, ал.3, т. 1 от ГПК когато цената на иска е под 5000 лв за граждански дела и под 20 000 лв за търговски дела. Изводът на състава на ВКС за необжалваемост на въззивното решение, в частта, с която е установена дължимостта на сумата от 856,92 лв, дължими такси, следва да се потвърди. Законодателят е изключил обжалваемостта на въззивните решения с определена цена на иска. Нормата на чл. 280, ал.3, т. 1 от ГПК е ясна и е налице трайна практика на ВКС по нейното приложение. Неоснователни са доводите на частните жалбоподатели, изложени в жалбата до настоящия съдебен състав относно необходимото участие на двете лица, длъжници, което се обосновава със солидарната им отговорност, предвидена в процесния договор. Участието на страните в процеса се определя от процесуалните правила, които са императивни. Страни в касационното производство могат да бъдат само лицата, които са били страни във въззивното производство и имат право на касационна жалба срещу решението на въззивния съд. Съответно това са лицата, които са били страни във въззивното производство, като са подали въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд, респ. са въззиваеми страни. Липсата на предявен иск срещу едно лице, съответно невъзможността да е и участник и в първоинстанционното, и във въззивното производство, обуславят извод за липсата на възможност да е участник в касационното производство. Изцяло следва да се споделят изложените мотиви от състава на Върховния касационен съд. Доводът на частните жалбоподатели, че следва да се установи обективната истина относно правоотношението между страните, не е съобразен с посочените по-горе процесуални правила. Конкретно Л. С. не е била конституирана като страна в заповедното производство, също така не е била конституирана като ответник в първоинстнационното производство и не би могла да бъде и страна във въззивното производство. Тези изводи обуславят и извода за недопустимост на подадената от нея касационна жалба срещу решението на въззивния съд. Частният жалбоподател Р. С. не би могъл да обжалва решението на въззивния съд в частта, в която същото е влязло в законна сила. Върховният касационен съд на Р България