Определение № 389 от 13.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3704/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 26.04.2022г. по гр.д.№60/2022г. на ОС Търговище с което е уважен иск предявен на основание чл.422 ГПК. Жалбоподателят- Държавно ловно стопанство „Черни лом“ – териториално поделение на СИДП – [населено място], чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение назакона и развитие на правото. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът – С. С. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С облваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е уважил предявения на основание чл.422 ГПК иск и е приел за установено съществуването на вземане на ищцата С. С. за сумата 6 240 лв. по отношение на Държавно ловно стопанство „Черни лом“, представляващи обезщетение за имуществени вреди по собствения й лек автомобил „Пежо-307СС“, причинени врезултат предизвикано от диво прасе ПТП на 22.11.2020г. на път II-51 между [населено място] и с. Г.Н., общ.Попово, ведно със законната лихва върхуглавницата, считано от 22.11.2020г. до окончателното изплащане назадължението, за което е издадена заповед почл.410 от ГПК за изпълнениеNo132/ 01.03.2021г. по ч.гр.д.No137/2021г. на РС-Попово. От заключението на приета по делото автотехническа експертиза, е прието за установено, че на 22.11.2020г. на път II - 51 между [населено място] и [населено място], в участък без знаци А22 - възможна поява на диви животни и група В26 - забрана за скорост над означената, внезапно изскочило диво прасе е предизвикало ПТП със собствения на ищцата лек автомобил „Пежо 307 СС“, както и че в резултат на пътното транспортно произшествие по МПС са настъпили повреди, за чието възстановяване е необходима сумата 9 065 лв., при пазарна стойност на автомобила 6 600 лв., т.е. налице е т.нар.“тотална щета“ Въззивният съд е приел, че оглед регламентацията по чл.50 ЗЗД, за вреди причинени от животни солидарно отговарят собственикът и лицето, под чийто надзор се намират, а съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗЛОД, дивечът е частна държавна собственост, стопанисван от държавните ловни стопанства - чл.34, ал.1, т. 1 Закон за лова и опазване на дивеча /ЗЛОД/. Прието е, че пътят, на който е настъпил деликтът е републикански, но инцидентът не е свързан със задължения по поддръжката му или съоръженията за безопасност от страна на АПИ по смисъла на чл.29-30 от Закона за пътищата, нито наличието на сключен договор от 07.08.2009г. по чл.30 от ЗЛОД с местното сдружение на ловците и риболовците за възлагане дейности по стопанисването и ползването на дивеча, изключват отговорността на възложителя Държавно ловно стопанство „Черни лом“,. Въззивният съд е изтъкнал, че дивото прасе не е вреден, а полезен дивеч, по отношение на който собственикът-държавата упражнява особен надзор и контрол, като приема и прилага различни нормативно-определени мерки по развъждането, опазването, изхранването и оползотворяването му, обуславящо и безвиновната отговорност на държатата по реда на чл.50 ЗЗД за причинените от този дивеч вреди на физически и юридически лица. Прието е, че ответното стопанство е субектът, чиято отговорност по силата на изричната разпоредба на чл.34, ал.1, т.1 Закона за лова и опазване на дивеча следва да бъде ангажирана и е уважил предявения срещу него иск. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Държавно ловно стопанство „Черни лом“ – териториално поделение на СИДП – [населено място] ,чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на въззивният съд да изложи собствени мотиви,за приложението на чл.50 ЗЗД по отношение на вреди нанесени от дивеч, както и представлява ли нападението от диво животно случоайно събитие. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. В практиката на ВКС се приема, че правомощията на въззивната инстанция са очертани в разпоредбата на чл.269 – чл.271 ГПК. Съгласно разясненията в т.19 на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата без да представлява нейно повторение, я продължава. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата по делото. Въззивният съд прави самостоятелна преценка на доказателствата по делото и излага своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е задължена да обсъди наведените във въззивната жалба доводи и възражения на въззивника. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което произтича от характеристиката й на съд по съществото на спора. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд, като запише в мотивите, че те са законосъобразни и обосновани. В случая съдт е обсъдил фактическите твърдения на страните и е изложил собствени мотиви по основателността на предявения иск. Въззивният съд се е произнесъл и по въпросите свързани с отговорността за вреди, нанесени от диво животно, съобразно практиката на ВКС, застъпена и в решение № 50146 от 25.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 677/2022 г., I г. о. В същата се приема, че законодателят е предвидил специално основание за ангажиране на отговорността за имуществени вреди от дивеча в ЗЛОД, а въззивният съд се е произнесъл по предявения иск, разглеждайки и произнасяйки се по фактическите твърдения на двете спорещи страни чрез подвеждането им под фактическия състав на разпоредбите на ЗЛОД, макар и да е направил препратка и към чл.50 ЗЗД, което в случая не води до недопустимост на съдебния акт, тъй като решението не е постановено по непреявен иск. По отношение на дивеча (в т. ч. и на дивите свине), който е частна държавна собственост, правилно е прието, че пасивно легитимиран по отношение предявения иск се явява лицето, което го стопанисва в съответния ловностопански район, по силата на чл. 2, ал. 1 от ЗЛОД и чл. 34 ал. 1 ЗЛОД. Що се касае до въпроса представлява ли нападението от диво животно случоайно събитие, то същият не съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е поставян за разглеждане пред въззивният съд и не е обусловил решаващите изводи на съда за основателност на предявения иск. Съгласно дадените с т. 1 на ТР № 1/09 от 19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Установената практика не е неправилна, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. Неснователно е възражението на жалбоподателя по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от от ответницата адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. С оглед разпоредбите на чл.7, ал.2, т.2 и чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в случая заплатеното от ответницата възнаграждение е именно в минималните размери. Ето защо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответницата сумата 1200 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът