Определение № 752 от 06.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2543/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „КТБ“АД/н/, представлявано от лицата, заедно упражняващи правомощията на синдик. Предмет на жалбата е частта от решение № 663 от 05.11.2021г. на САС, 6-ти търговски състав по в.т.д.№ 262/2021г. за потвърждаване на решението по гр.д. № 11300/2016г. на СГС І-6 състав в отхвърлителната част. С нея първоинстанционният съд е отхвърлил предявения по реда на чл.422 ГПК иск срещу Г. П. Г. за разликата над сумата 377 569.04 евро до предявения размер от 549 000 евро, ведно с годишна лихва от 9% за периода 17.05.2014г. до датата на издължаване на главницата, претендирана от „КТБ“АД като поемател по запис на заповед, издаден на 31.07.2013г. от „Генимекс Инвест“ЕАД, авалиран от „Генимекс Ойл“ЕАД и от Г. П. Г. за сумата 549 000 евро, за която е била издадена заповед на изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,т.10 ГПК. Твърдението в касационната жалба е, че решението в обжалваната част е очевидно неправилно „по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 и ал.2 ГПК“, тъй като противоречи на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. (неправилно посочено ТР № 4/2014г.) на ОСГТК на ВКС - т.2.б. и т.4.д., постановено е при неточно обсъждане на всички относими по делото доказателства, в противоречие с тях и с установеното положение, което е довело до нарушение на материалния закон. Поддържа се, че след като по делото отсъства спор относно валидността на издадената ценна книга и тя не съдържа текст относно наличието на някакво каузално правоотношение, обвързващо записа на заповед, т.е. задължението е поето безусловно, следва да се приеме, че е налице самостоятелна и достатъчна предпоставка за уважаване на иска в неговата цялост. На следващо място се посочва, че при едновременно установено безспорно наличие на договор за кредит от 21.05.2008, ведно с 11 броя анекси, при условията на системно неизпълнение на задълженията на кредитополучателя „Генимекс Инвест“ЕАД (с настоящо наименование „Ди енд Ди Джи Инвест“ЕАД/н/), обвързването на издадения запис на заповед с договора за кредит, не отрича безусловния характер на поетото задължение и не съставлява пречка за издаване на заповед за незабавно изпълнение, съгласно т. 4.д. от ТР №4/2013г. (неправилно посочено ТР №4/2014г.) на ОСГТК на ВКС. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК при посочени допълнителни основания по „чл.280,ал.1,т.1, т.3 и чл.280,ал.2, предл.последно ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по съществени материални и процесуални въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, от решаващо значение за производството по несъстоятелност на „КТБ“АД, както и за развитието на правото“, се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ „ Изразът в запис на заповед … обещавам и се задължавам безусловно и неотменимо да платя…, като поет безусловен ангажимент за плащане, подлежи ли на тълкуване и следва ли да се търси основание дали плащането се дължи?“ 2/ „ На основание на коя правна норма се основава обезпечителното основание на записа на заповед, която обезпечава вземане по възникнало каузално правоотношение? и в тази връзка Следва ли да се приема, че записът на заповед има само и единствено обезпечителна функция?“ Постъпил е писмен отговор от Г. П. Г., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на подадената касационна жалба. За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното: Произнасяйки се по въззивната жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска, въззивната инстанция е констатирала, че в исковата молба, предявена по реда на чл.422 ГПК след подадено възражение от длъжника (авалист) Г. П. Г., „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) се е основала на договор за банков кредит от 21.05.2008г., с който е предоставила на „Генимекс Инвест“ ЕАД (с настоящето наименование „Ди Енд Ди Джи Инвест“ ЕАД) сумата 600 000 евро с лихва 9 % годишно със срок на погасяване до 01.05.2011г., който с последващи анекси бил продължен до 15.07.2015г. Ищецът е въвел, че за обезпечаване на всички вземания на банката и в съответствие с уговорката в чл.28,1.г. от договора, кредитополучателят предоставил като обезпечение запис на заповед, издаден в деня на подписването на анекс № 10 от 14.01.2013г. в размер на 549 0000 евро, с издател кредитополучателят и авалиран от „Генимекс Ойл“ ЕАД и от ответника Г. П. Г.. В исковата молба ясно ищецът е посочил, че записът за заповед отразява актуалният размер на дълга към датата на подписването на Анекс № 10 от 14.01.2013г. Посочил е, че кредитът е падежирал на 15.07.2015г., а последното плащане по него било извършено на 31.05.2014г. Въззивната инстанция е приела за установено сключването на договор за банков кредит от 21.05.2008г., с който банката е предоставила на „Генимекс Инвест“ ЕАД сумата 600 000 евро с лихва 9 % годишно със срок на погасяване до 01.05.2011г., който с последващи анекси бил продължен до 15.07.2015г., както и, че с процесния запис на заповед, издаден на 31.07.2013г., „Генимекс Инвест“, представляван от изпълнителния директор Г. П. Г., безусловно и неотменимо се е задължил срещу представянето на този запис на заповед, да заплати на „Корпоративна търговска банка“ АД или на нейна заповед сумата 549 000 евро, ведно с годишна лихва от 9 %, считано от датата на издаване на записа на заповед до датата на издължаването на главницата по него. Сумата била платима на предявяване в срок до 31.07.2014г. без протест и без разноски. При условията, при което е поето, задължението било авалирано от „Генимекс Ойл“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор Г. П. Г. и от Г. П. Г.. Видно от поставения печат срещу подписите на хонората и на авалистите, записът на заповед бил предявен за плащане на 16.05.2014г. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза е прието за установено, че към датата на сключване на Анекс № 10 от 14.01.2013г. остатъкът от главницата бил 548 997.04 евро, какъвто е бил и при сключването на Анекс № 11/ 14.01.2014г., с който е уговорен нов погасителен план и нов краен срок за погасяване на кредита - 15.07.2015г .; че към датата на издаване на записа на заповед - 31.07.2013 г., вземането по кредита било в общ размер 554 326.70 евро От правна страна въззивната инстанция е възприела тезата на ищеца, намираща опора и в договора за кредит, че записът на заповед от 31.07.2013г. е бил издаден като обезпечение на вземането на банката за остатъка от главницата по договора за кредит към датата на издаване на ценната книга, чийто размер към този момент е бил 548 997.04 евро. Непредявяването на ефекта за плащане в деня на падежа е обсъдено в контекста на възприетото в съдебната практика (Решение № 207 от 12.02.2018г. по т. д. № 1100/2017 г. на ВКС, I т.о.), че предявяването на запис на заповед с падеж „на предявяване“ е условие за настъпване изискуемостта на вземането спрямо всеки от солидарните длъжници - издател и авалист и е от значение единствено за поставяне на платеца в забава. За несъмнено е прието, че действителната воля на поемателя е била да не реализира вземането си по абстрактната сделка в деня на падежа, като по този начин даде възможност на кредитополучателя да изпълни задължението си по погасяването на сумите по кредита. Възражението на ответника, че към деня на предявяването за плащане на ценната книга задължението по договора за кредит не е било изискуемо, е преценено като възражение за недобросъвестност на поемателя, което авалистът може да противопостави на кредитора по каузалното правоотношение с позоваване на решението по т.д. № 1027/2013г. на ІІт.о. на ВКС. Възражението е счетено за основателно по съображения, че записът на заповед е предявен за плащане преди да е настъпил падежът на задължението по договора за кредит - 15.07.2015г., според уговорката в анекс № 11 от 14.01.2014г. Въззивната инстанция се е позовала на разрешението, дадено в Решение № 252 от 21.03.2018г. по т.д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., според което ако записът на заповед обезпечава каузално правоотношение между издателя и поемателя, то за реализиране вземането по записа на заповед следва да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент, тъй като в противен случай би се постигнало неоснователно предварително реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед. В случай, че обезпечителната функция на записа на заповед е по отношение на всички видове задължения по каузалното правоотношение (главница, договорна, наказателна лихва, такси и др.), както е в настоящия случай, следва да бъде съобразявана изискуемостта на задължения от всеки вид към датата на падежа на записа на заповед. Обсъдено е, че според заключението на експертизата, при съобразяване с уговорения с анекс № 10 от 14.01.2013г. погасителен план, към датата на предявяване за плащане на записа на заповед - 16.05.2014г., общият размер на задълженията по главницата е 377 569.04 евро (сбор от дължимата първа вноска от 34 713.04 евро и 4 вноски от по 85 714 евро всяка една - 342 856 евро). По тези съображения е изведено, че претенцията за главницата е основателна за сумата 377 569.04 евро, а за разликата до пълния размер от 549 000 евро е неоснователна. Претенцията за възнаградителна лихва е счетена за дължима до деня на предявяването на ценната книга (а не до окончателното плащане на главницата, както е разпоредено в заповедта за изпълнение, тъй като след настъпването на изискуемостта на задължението се дължи лихва за забава) и е основателна за периода от 31.07.2013 г.- деня на издаването на ценната книга до 16.05.2014 г. - деня на предявяването й за плащане, т.е. върху главница от 377 569.04 евро за 289 дни размерът на възнаградителната лихва от 9 % годишно е 26 905.90 евро до които изводи е достигнал и първоинстанционният съд. Искането за допускане на факултативния касационен контрол е неоснователно. Поставените в изложението въпроси нямат връзка и са неотносими с решаващите правни аргументи, послужили като основание за частичното отхвърляне на установителния иск за съществуване на паричното вземане. Въззивната инстанция не е отрекла безусловността на поетото задължение за плащане, обективирано в процесната ценна книга, не е подлагала на тълкуване категоричността, неотменимостта и безрезервността на изразената от издателя воля, съотв. тази на авалиста (каквато теза стои зад първия въпрос), не е разсъждавала по въпроса дали записът на заповед има само и единствено обезпечителна функция (теза на втората част на втория въпрос). Първият въпрос е изцяло неуместен като се има предвид обстоятелството, че именно касаторът като ищец е въвел в исковия процес обвързаността на поетото с ценната книга задължение със задължението на кредитополучателя по договора за банков кредит от 21.05.2008г. и обезпечителния характер на записа. Наличието на запис на заповед не освобождава съда от задължението да изследва значението на падежа на записа на заповед, признат от страните по спора като имащ обезпечителна функция по отношение на каузално правоотношение, в който смисъл е трайната съдебна практика. Неоснователна е тезата, която стои зад въпросите на касатора, че наличието на редовен от външна страна запис на заповед във всички случаи обосновава уважаването на предявения по реда на чл.422 ГПК иск за съществуване на вземането по ценната книга. В производството по чл.422 ГПК вземането ще се признае за съществуващо и подлежащо на изпълнение, ако е изискуемо съобразно с падежа на ценната книга. При въведени възражения, основани на каузалното правоотношение, следва да е изискуемо и вземането по така обезпеченото каузално правоотношение. За вземанията по каузалното правоотношение, които не са изискуеми към датата на падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга. Записът на заповед установява изискуемост на вземането към датата на падежа, посочен в ценната книга. Ако записът на заповед обезпечава каузално правоотношение между издателя и поемателя, то за реализиране вземането по записа на заповед следва да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент, тъй като в противен случай би се постигнало неоснователно предварително реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед. Ако обезпечителната функция на записа на заповед е по отношение на всички видове задължения по каузалното правоотношение /главница, договорна, наказателна лихва, такси и др. /, следва да бъде съобразявана изискуемостта на задължения от всеки вид към датата на падежа на записа на заповед. При доказана обезпечителна функция на записа на заповед вземането на основание ценната книга следва да би било изпълнимо към падежа й и съгласно условията на каузалното правоотношение. В противен случай би се стигнало до това, че на основание менителничния ефект би могло да се присъдят и законни лихви за забава, считано от падежа на ефекта, за задължения, чиято изискумост настъпва в бъдещ спрямо тази падеж момент. В този смисъл, освен цитираните в първоинстанционното решение актове на ВКС (решение № 108 от 22.07.2014 г. по т. д. 2418/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 171 от 11.11.2014 г. по т. д. № 2913/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 249 от 2.02.2015 г. по т. д. № 4224/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. Решение № 252 от 21.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 951/2017 г., II т. о., ТК) е и решението по т.д.№ 352/2019г. на І т.о. на ВКС. Изводите на съдилищата, обусловили отхвърлянето на иска са в синхрон с посочената съдебна практика. Самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване е обстоятелството, че касаторът неоснователно твърди противоречие на обжалваното решение с т. 2 б и т.4 д от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. Отсъства и надлежно въведена предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, на която разпоредба касаторът формално без аргументи се позовава като допълнително основание за осъществяване на касационния контрол, а приложното поле на чл.280,ал.2,предложение трето ГПК не е обосновано с нито един аргумент. Надлежното въвеждане както на хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, така и на основанието по чл.280,ал.2, предл.последно ГПК, не се състои и изчерпва с цитирането на съответната разпоредба, а предпоставя обстойно аргументиране - защо отговорът на въпроса ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съответно - доказването на основанието за директния достъп до касационен контрол е задължение на страната и не подлежи на служебно изследване. Разноски не се присъждат, тъй като ответникът по касация не е претендирал и доказал извършването на разходи за защита за касационното производство. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.