Определение № 146 от 14.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. Н. против определение № 76 от 11.2.2022 г., постановено по гр. д. № 3489 по описа за 2021 г. на Върховния касационен съд, IV ГО, с което е оставена без разглеждане касационна жалба вх. № 3299 от 28.06.2021 г. на Т. Н. М. против решение № 70 от 18.05.2021 г. по възз. гр. д. № 417 по описа за 2021 г. на Бургаския окръжен съд и производството е прекратено. Частният жалбоподател твърди, че определението е незаконосъобразно, поради което моли да бъде отменено и да бъде разгледана касационната му жалба. М. Г. Т. не взема становище по частната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател и данните по делото приема следното: Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащо на обжалване преграждащо определение на Върховния касационен съд. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С решение № 70 от 18.05.2021 г. по възз. гр. д. № 417 по описа за 2021 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 260140 от 26.01.2021 г. по гр. д. № 4261 по описа на Бургаския районен съд, XXXIIсъстав, за признаване за установено, че Т. Н. М. дължи на М. Г. Т. 1 200 лв. наемни вноски за периода от 1.8.2019 г. до 30.11.2019 г. и Т. Н. М. е осъден на основание чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД да предаде на М. Г. Т. държането на една втора идеална част от апартамент № 6, находящ се в [населено място], [улица],. Т. Н. М. е подал касационна жалба срещу решението на Бургаския окръжен съд в частта, с която е бил осъден да предаде държането на една втора идеална част от апартамента на основание чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД. В обжалваното определение съставът на Върховния касационен съд е приел, че цената на този иск се определя съгласно чл.69, ал.1, т.5 от ГПК в размер на наема за една година и в случая при месечен наем от 300 лв. възлиза на 3 600 лв. Следователно цената на иска е под пет хиляди лева, поради което касационната жалба е недопустима съобразно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК. Този извод съответства на процесуалния закон и на приложимата практика на ВКС, към която съставът е препратил-т.20 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Невярно е твърдението на касатора, че този иск е бил определен като неоценяем в първото по делото заседание и следва да остане такъв през цялото производство/ТР № 8 от 31.10.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК и ТР № 8 от 31.10.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГК/. В случая е налице пропуск на ищеца да посочи отделно цена на този иск, съответно пропуск на съдилищата да съберат дължимата по този иск първоначална държавна такса и държавна такса за въззивно обжалване. Тези процесуални пропуски водят до необходимостта принудително да се съберат разноските за държавна такса по реда на чл.77 от ГПК, а не до заключението, че искът е бил определен като неоценяем. Следователно не е допуснато нарушение на разпоредбата на чл.70 от ГПК, поради което обжалваното определение трябва да бъде потвърдено. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение