Определение № 188 от 09.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1059/2020 г.

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца „Елитис“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Р. Т. и на ответника „Троя 2000“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. С. М. срещу решение № 249 от 23.10.2019г. по в. т. дело № 157/2019г. на Апелативен съд Велико Търново.

Касаторът – ищец „Елитис“ ЕООД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 427 от 20.11.2018г. по т. дело № 194/2017г. на Окръжен съд Велико Търново в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Елитис“ ЕООД срещу „Троя 2000“ ЕООД иск за заплащане на сумата 50 000 лв. представляващи обезщетение за имуществени вреди /пропуснати ползи/, причинени от неоснователно наложеното му обезпечение, както и в частта, с която „Елитис“ ЕООД е осъдено да заплати на „Троя 2000“ ЕООД направените разноски по делото в размер 3 636,38 лв. Прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Ако противоправното поведение на деликвента не е единствената причина за настъпване на вредоносния резултат /в случая пропуснати ползи/, това изключва ли неговата отговорност и задължението му да обезщети увреденото лице? – противоречие с решение № 9/02.02.2018г. по гр. д. № 1144/2017г. на ВКС, ГК, III г. о.

2. Ако с поведението си увреденото лице е опитало да намали вредните последици от деянието на деликвента или да избегне настъпването на допълнителни вреди, тези действия/бездействия прекъсват ли причинно-следствената връзка между нарушението и настъпилия вредоносен резултат? - по този въпрос касаторът – ищец поддържа, че липсва утвърдена съдебна практика на ВКС, поради което отговорът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

3. Дължи ли се обезщетение за претърпени вреди във вид на пропуснати ползи, ако те са в пряка причинна връзка не единствено с противоправното поведение на деликвента /ответника/, а и с действието/бездействието на пострадалото лице /ищеца/? – противоречие с решение № 255/21.07.2015г. по гр. д. № 6714/2014г. на ВКС, ГК IV г. о. и решение № 58/29.04.2011г., по т. д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът „Троя 2000“ ЕООД, [населено място] оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в съответната обжалвана от ищеца част по съображения, изложени в писмен отговор.

Касаторът – ответник „Троя 2000“ ЕООД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 427 от 20.11.2018г. по т. дело № 194/2017г. на Окръжен съд Велико Търново ответникът „Троя 2000“ ЕООД е осъден да заплати на „Елитис” ЕООД сумата в общ размер на 235 583 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди /претърпени загуби/, причинени от неоснователно наложеното му обезпечение, от която сумата 195 583 лв. представлява задатък по предварителен договор от 16.01.2015г., а сумата 40 000лв. - задатък по договор от 04.10.2016г. за закупуване на МПС. Прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ответник релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, както на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидната му неправилност:

Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения на ответника? – противоречие с решение № 15/30.01.2015г. по гр. д. № 4604/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 228/01.10.2014г. по гр. д. № 1060/2014г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 24/20.01.2010г. по гр. д. № 4740/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о.

„Елитис“ ЕООД, [населено място] оспорва касационната жалба на ответника и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в съответната обжалвана от ответника част по съображения, изложени в писмен отговор.

Третото лице помагач „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Н. Л. К. оспорва касационната жалба на „Троя 2000“ ЕООД и поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответника част, тъй като въззивният съд е обсъдил и се е произнесъл по всички своевременно заявени от ответника възражения в съответствие с практиката на ВКС. Излага доводи за липса на интерес за конституирането му като трето лице помагач и за липса на преюдициалност на настоящото исково производство за евентуалната отговорност на банката към ищеца.

Касационните жалби са редовни от външна страна - подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието им отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел, че са осъществени кумулативните елементи на фактическия състав на отговорността по чл. 403, ал. 1 ГПК, а именно:

1/ Наложена обезпечителна мярка - с определение № 4046/16.12.2016г. по ч. т. д. № 1704/2016г. на Окръжен съд Варна по искане на „Троя 2000“ ЕООД, [населено място] е допуснато обезпечение на бъдещия му иск срещу „Елитис“ ЕООД, [населено място] за плащане сума от 830 000 лв., претендирана като двоен размер на задатък по предварителен договор от 20.08.2013г., изменен с анекс от 01.02.2014г. за продажба на недвижим имот, чрез налагане на възбрана на 13 недвижими имота, притежавани от „Елитис“ ЕООД, запор на вземане на „Елитис“ ЕООД за наемна цена, дължима от трето лице, и запор върху всякакви парични вземания на длъжника по банкови сметки в 27 банки до размер на сумата от 830 000 лв. и след внасяне на гаранция в размер на 400 000 лв. След внасяне на гаранцията на 28.12.2016 г. е издадена обезпечителна заповед, въз основа на която е образувано изпълнително дело № 1157/2016г. по описа на ЧСИ Д. К., рег. № 728 на КЧСИ, и на 29.12.2016г. е наложен запор върху всякакви парични вземания на „Елитис“ ЕООД по банкови сметки, открити във всички банки в страната.

2/ Наличие на някоя от хипотезите на чл. 403, ал. 1 ГПК или отмяна на обезпечението от въззивния съд – определението на Окръжен съд Варна и издадените въз основа на него обезпечителни заповеди са обезсилени с определение № 114/01.03.2017г. по в. ч. т. д. № 56/2017г. на Апелативен съд Варна и производството е прекратено; към момента на постановяване на въззивното решение е налице влязло в сила решение, с което обезпечените искове са отхвърлени - решение № 723/06.2017г. по т. д. № 484/2017г. на Окръжен съд Варна, потвърдено с решение № 67/10.04.2018г. по в. т. д. № 76/2018г. на Апелативен съд Варна, недопуснато до касационно обжалване с определение № 175/09.04.2019г. по т. д. № 2424/2018г. на Върховен касационен съд на Република България, ТС, I т. о.

3/ Наличие на вреди, причинени от обезпечителната мярка - претърпени загуби.

Съдебният състав е приел, че по предварителен договор за покупко - продажба на недвижими имот от 16.01.2015г., изменен с анекс от 21.12.2015г., сключен между ищцовото дружество и „Антикор – Варна“ ЕООД, и по договор за поръчка за закупуване на МПС от 04.10.2016г., сключен между „Елитис“ ЕООД и „Астра - кар 2006“ ЕООД, ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в намаляване на имуществото му - платения задатък по предварителния договор, тъй като вследствие на неоснователно наложеното обезпечение - запор на банковите му сметки, не е бил в състояние да изпълни задължението си за заплащане на остатъка от продажната цена. Неоснователно наложеното обезпечение в случая се явява непосредствена, пряка и единствена причина за понесената имуществена загуба, като в първия случай тя е в размер на 195 583 лв. /равностойността на 100 000 евро/, а във втория случай - в размер на 40 000 лв.

Възражението на ответника, че посочените договори са съставени за целите на настоящото производство, е прието за неоснователно по следните съображения:

По отношение на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот въз основа на представените платежни нареждания и заключенията на съдебно-икономическите експертизи е установено, че ищцовото дружество на 19.01.2015г. /три дни след сключване на предварителния договор/по банков път е извършило две плащания общо в размер 195 583 лв. /равностойността на 100 000 евро/, която сума представлява уговорения задатък; плащането е било осчетоводено в счетоводствата и на двете дружества с основанието, посочено в платежните нареждания - „капаро за покупка на имот съгл. предварителен договор“; контрагентът на ищцовото дружество - „Антикор – Варна“ ЕООД, е издал и фактура № [ЕГН]/20.01.2015г. за посочената сума, която също е счетоводно отразена.

По отношение на договора за поръчка за закупуване на МПС е прието, че също е налице плащане - на 07.01.2016г. /три дни след сключване на договора/ за сумата 40 000 лв., представляваща размера на уговорения задатък; плащането е осчетоводено в счетоводствата и на двете дружества с основание „депозит за покупка на автомобил“; не е издадена фактура, с оглед счетоводната практика това да става при сделката.

Заключенията на съдебно-икономическите експертизи в частта, удостоверяваща осчетоводяване на договорените задатъци, не са били оспорени, поради което въззивният съд е приел, че констатациите на вещите лица представляват, както доказателство по чл. 182 ГПК - за съществуване на отричаните от ответника две отделни облигационни връзки, така и за достоверност на оспорените дати на договорите - чл. 181, ал. 1, предл. последно ГПК.

Въззивната инстанция е приела за неоснователно и възражението на ответното дружество, че през периода, през който са били запорирани сметките на ищеца, същият вследствие на сключения договор за „овърдрафт“ е разполагал с достатъчно средства, които да му позволят да изпълни задълженията си по предварителния договор за покупко - продажба на недвижим имот и договора за поръчка за закупуване на МПС.

Изложила е съображения, че предвид характеристиката на договора за овърдрафт като уговорен кредит, с който доставчикът на платежни услуги предоставя на потребителя възможността да ползва средства, надвишаващи наличността по платежната му сметка, и разликата при договора за „овърдрафт“ между налична /194 673,10 лв./ и разполагаема /2 594 673,10 лв./ сума по сметката на ищеца, „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД не е могла да изпълни инициираните платежни нареждания от ищцовото дружество не само съобразно договореността на страните /чл. 10.1.1 във връзка с чл. 9.3 от договора за овърдрафт/, но и съобразно разпоредбата на чл. 500 ГПК.

По изложените съображения въззивният съдебен състав е направил извод за основателност на предявените от „Елитис“ ЕООД против „Троя 2000“ ЕООД искове с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК до размер на сумата 235 583 лв. - претърпени загуби в размер 195 583 лв. /равностойността на 100 000 евро/ по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 16.01.2015 г., изменен с анекс от 21.12.2015г., сключен между „Елитис“ ЕООД и „Антикор – Варна“ ЕООД, и 40 000 лв. по договор за поръчка за закупуване на МПС от 04.10.2016г., сключен между „Елитис“ ЕООД и „Астра - кар 2006“ ЕООД.

Искът по чл. 84, ал. 3 ЗЗД с предмет присъждане на законната лихва върху обезщетението за имуществени вреди /горепосочената сума/ от датата на деликта - 29.12.2016г. /датата на налагане на запор върху сметките/ до окончателното му изплащане също е приет за доказан.

За да направи извод за неоснователност на предявения от „Елитис“ ЕООД против „Троя 2000“ ЕООД частичен иск с правно основание чл. 403, ал. 1 ГПК за сумата 50 000 лв. /частичен иск от 200 000 лв./ - пропуснати ползи от неизползване на ПОС терминални устройства за периода 29.12.2016г. - 01.03.2017г., въззивният съд е приел, че ищцовото дружество не е претърпяло намаляване на имуществото, изразяващо се в твърдените от него пропуснати ползи, както и че неизползването на ПОС терминалните устройства не е в пряка и непосредствена зависимост от необосновано наложеното обезпечение, т. е. от действията на ответното дружество. Изложил е съображения, че неизползването на ПОС терминалните устройства в търговските обекти на „Елитис“ ЕООД, макар да е последица на неоснователно наложеното обезпечение, не е единствената възможна предпоставка за настъпилия резултат. Неизползването на ПОС терминалните устройства е вследствие не на техническа неизправност, а на управленско решение на ищцовото дружество, чиято цел е била да бъде избегнато постъпление на суми по запорираните сметки и по този начин неувеличаване на салдото им, за да не бъдат на разпореждане на молителя по обезпечението, като приходите постъпват само в брой.

За неоснователен и недоказан е приет и акцесорният иск по чл. 84, ал. 3 ЗЗД за присъждане на законната лихва върху горната сума от датата на увреждането.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищеца „Елитис“ ЕООД:

Посочените от касатора – ищец материалноправни правни въпроси са важни, но както и да бъдат решени, същите не биха променили изхода на спора, тъй като въззивният съд, за да отхвърли иска за обезщетение за пропуснати ползи, се е аргументирал и с довода, че ищцовото дружество не е претърпяло намаляване на имуществото, изразяващо се в твърдените от него пропуснати ползи. Доколко този извод съответства на събраните доказателства, е въпрос на преценка на доказателствата и установената въз основа на тях фактическа обстановка. Касаторът – ищец не е формулирал процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивната инстанция да обсъди събраните доказателства, твърдения и доводи на страните в пределите на въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са осъществени предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца отхвърлителна част.

По касационната жалба на ответника „Троя 2000“ ЕООД:

Формулираният от касатора – ответник процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е обусловил правните изводи на въззивния съд. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответника осъдителна част по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че не е осъществена предвидената в посочената разпоредба предпоставка. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие със съдебната практика е обсъдила събраните по делото допустими, относими и необходими доказателства в тяхната връзка и релевираните от страните твърдения, възражения и правни доводи в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Необсъждането на изявлението на вещо лице А. З., изготвило основното и допълнителното заключение на съдебно-икономическата експертиза, в съдебно заседание на 27.06.2018г. в първоинстанционното производство, че в разговор в банката й е обяснено устно, че за да се извърши плащане, трябва да се направи предварителна заявка, не би променило изхода на спора, предвид установения от доказателствата, включително заключението на тройната съдебно-икономическа експертиза, размер на наличните собствени средства по съответната разплащателна сметка в „Райфайзенбанк /България“ ЕАД с титуляр „Елитис“ ЕООД към 21.02.2017г. – 194 673,10 лв., които са били запорирани въз основа на процесната обезпечителна заповед.

Необсъждането на публикуваното в Търговския регистър Приложение към финансовия отчет на „Елитис“ ЕООД за 2015г. също не би променило изхода на спора, предвид наличието на първични счетоводни документи, които са своевременно осчетоводени в счетоводствата на ищеца и неговия съконтрагент „Антикор – Варна“ ЕООД.

Процесуалноправният въпрос е обвързан и с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил становището на третото лице помагач „Райфайзенбанк /България“ ЕАД, че към 21.02.2017г. ищецът е разполагал с възможността да получи пълния размер на договорения овърдрафт, но не се е възползвал от това свое право. Касаторът – ответник е игнорирал, че третото лице помагач е изразило в становището си и тезата, че ищецът разполага с правото да ползва овърдрафт по сметката си в съответствие с договора за овърдрафт и анексите към него, но той няма задължението да го ползва за покриване на наложени запори по сметката си, както и доводите в писмената защита и въззивната жалба, извлечени от чл. 9.7 и чл. 10.1.1 от сключения между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, „Елитис“ ЕООД като кредитополучател, „Елитис – ЛР“ ЕООД, „Елитис – Радулов“ ЕООД и Л. Н. Радулов, последните трима като съдлъжници, договор за овърдрафт, представен от ищеца с допълнителната искова молба. Въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил относимите към запора клаузи на чл. 9.7 и чл. 10.1.1 от посочения договор за овърдрафт.

Необсъждането на факта, че вещите лица, изготвили заключението на тройната съдебно-икономическа експертиза, не са посещавали банката, също не би променил изхода на спора, предвид наличието на представени от ищеца „Елитис“ ЕООД първични счетоводни документи, писмени доказателства, представени от третото лице помагач „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, и изискана от вещите лица информация за представяне от страна на третото лице помагач.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Апелативен съд Велико Търново в обжалваната от ответника осъдителна част не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. С оглед изхода на делото „Елитис“ ЕООД следва да заплати на ответника „Троя 2000“ ЕООД направените от последния разноски в размер 4 000 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, подадена от „Елитис“ ЕООД, а „Троя 2000“ ЕООД трябва да заплати на „Елитис“ ЕООД направените от ищеца разноски за настоящото производство в размер 6 000 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, подадена от „Троя 2000“ ЕООД.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение