Определение № 209 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 888/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Г. Б. и Ц. Н. М., чрез пълномощника им адвокат М. Д., против решение № 260264 от 21.10.2010 г., постановено по гр.д. № 1046 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Пловдив, Х.-ти състав, с което е потвърдено решение № 39 от 17.02.2020 г. по гр.д.№ 1317/2018 г. на Районен съд-Карлово, III-ти състав за признаване за установено, на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, по иска предявен от Г. С. Г. против П. Ц. К., Ц. Н. М., Ц. Б. С., Л. Г. Б. и Х. С. Н., като наследници го закон на С. Ц. М., починал на 21.05.1977 г., че към 1956 г. А. С. Ц., починал на 9.03.1999 г. е бил собственик по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт от 20.12.1952 г. № 56, том I, дело № 495/1952 г. на Каловски околийски съд, на нива в землището на [населено място] в местността „П.“ с площ от 4.4 дка, при съседи: Х. Ц. М., Г. М. Г., Т. Т. Р. и път, който имот по сега действащата карта на възстановената собственост представлява временно неизползваема нива с площ от 4.372 дка, осма категория, местност „П.“, имот № * с посочени съседи. Г. С. Г. е подала, чрез пълномощника си адвокат Е. П., писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че не е спорно, а и от представеното удостоверение за наследници е видно, че С. Ц. М., починал през 1977 г., е общ наследодател на страните по делото. С нотариален акт № 99 от 1952 г. С. Ц. М. е признат за собственик на нива от 4.4 дка в землището на [населено място], местността „П.“, който имот е продал на сина си А. С. Ц. с нотариален акт № 56/1952 г. С решение № 48 от 19.07.2007 г. по гр.д. № 183/2007 г. на РС-Карлово е уважен иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ за признаване правото на възстановяване на собствеността на наследници на А. С. Ц. на нивата, описана в нотариален акт № 56/1952 г. Въз основа на съдебното решение е издадено решение № 02156/12.11.2007 г. на ОСЗ-К. за възстановяване на собствеността на А. С. Ц. на нива от 4.4 дка в землището на [населено място], местност „П.“. Имот № * е бил възстановен с решение № 02271/12.06.1997 г. на ПК-Карлово на наследниците на С. Ц. М.. Заключението на съдебно-техническата експертиза е, че имот № * е бил внесен в ТКЗС, при проучване на съседите имотът отговаря на нивата, внесена в ТКЗС, но не се установява да е била внесена от А. С. Ц.. При извършения от първоинстанционния съд оглед на имота, свидетелите К. и Г. сочат границите на нивата /слог и дървета, които е имало по онова време/, която С. Ц. дал на сина си Т. /А./. Въззивният съд е направил извод, че на наследниците на общия наследодател С. М. Ц. и на наследниците на сина му А. С. Ц. е възстановен един и същ имот, като този имот, макар и придобит от С. М. по силата на договора за покупко-продажба е преминал в патримониума на А. Ц.. Извода за идентичност на имота е основан на показанията на свидетелите, както и заключението на вещото лице и представения нотариален акт, по който съвпадат съседите, а и нивата е била с прави граници и само едната граница е имало чупка, каквато е и спорната нива. Съдът е посочил, че възражението за недопустимост на иска е неоснователно, тъй като административната процедура е започнала след издаването на решението за установяване правото на собственост върху процесния имот по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и тази процедура продължава чрез иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване на правото на собственост върху процесната нива към минал момент, а именно към момента на внасяне на имота в ТКЗС, което пък се доказва по един безспорен начин, че същата нива е принадлежала към миналия момент на сина на общия наследодател А. Ц.. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Л. Г. Б. и Ц. Н. М. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280ал.2, предл.трето и ал.1, т.1 и т.3 ГПК /посочила е и т.2 на ал.1 но липсва всякаква обосновка за противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Република България или Съда на Европейския съюз/ по следните въпроси: 1) допустимо ли е дадено лице да предявява иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ в хода на висяща /незавършена/ процедура пред съответната ОСЗ и преди да е постановен отказ от нея; 2) какъв е срокът, в който едно лице може да предяви иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и ограничена ли е във времето възможността едно постановено решение на съответната ОСЗ да бъде поправено по реда на чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ; 3) има ли право лице, което в кръга на лицата, получило дадено възстановително решение на съответната ОСЗ и което не се е възползвало от правото си да обжалва, впоследствие да предяви иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, чрез който, след евентуално провеждане на пълно и главно доказване, да иска изменение на същото това решение, което не е обжалвало.. Първият въпрос е свързан с обстоятелството, че с решение № 02156/12.11.2007 г. на ОСЗ-К., постановено въз основа на съдебното решение по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, само е признато правото на възстановяване на собствеността, а не е възстановено правото на собственост, доколкото липсва индивидуализация на имота с граници. Отговор на този въпрос е даден в практиката на ВКС - Тълкувателно решение № 1 от 1997 г., ОСГК на ВКС, т.2, че правен интерес е налице когато по отношение на ищецът е налице висящо административно производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ, т.е. подадено е заявление в срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ или е предявен и/или уважен иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ. Въззивното решение съответства на разясненията в посоченото тълкувателно решение. По втория въпрос не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същият е обоснован с тезата на касаторите, че в разпоредбата на чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ /погрешно посочена като ал.7/ не е посочен срок, в който ОСЗ може да промени лицето, на което е възстановена собствеността, но възможността повече от 10 години след решението по чл..11, ал.2 ЗСПЗЗ и повече от 20 години след възстановително решение /носещо съответната материална доказателствена сила/ в полза на наследниците на С. Ц. М., същото да подлежи на преразглеждане, накърнява стабилността на гражданския оборот /в случай, че тази възможност не е ограничена във времето/. Нормата на чл.10 ЗСПЗЗ ясно урежда, че правото на възстановяване на собствеността принадлежи на лицето, респ. негови наследници, притежавало земеделска земя преди образуване на ТКЗС. Същевременно практиката на ВКС по решение № 383 от 2.11.2011 г. по гр.д. № 1388/2010 г., ВКС, I г.о. е дала тълкуване, че предявяването на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ не прекъсва давността по отношение на приобретатели от титуляри на решението на ОСЗ, ответници по иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Следователно аргумента за сигурност на гражданския оборот не може да обоснове тълкуване, че правото да се предяви иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ следва да се приеме за ограничено със срок, тъй като рискът от несвоевременно предявяване на иска се носи именно от лицата, които претендират, че на тях принадлежи правото на възстановяване на собствеността, доколкото при разпореждане с имота от лица, на които административният орган е възстановил собствеността, приобретателят може да се позова не давност, текла и в хода на производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Третият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Същият е свързан с правно необоснованото виждане на касаторите, че решение на административния орган по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ може да бъде обжалвано от всяко лице, в чиято правна сфера това решение рефлектира. Административното производство по възстановяване на собственост по реда на ЗСПЗЗ се развива между заявителя и административния орган ОСЗ /преди ПК, ОСЗГ/, като участие в него на други лица, включително и на други наследници на лицето, подало заявлението е недопустимо, а съответно и такива лица не могат да обжалват постановеното от ОСЗ решение, а могат да предявят претенциите си само по исков ред. По тези съображения липсва основание за преценка дали не е очевидно неправилен извода на въззивния съд, че иска е допустим, при положение, че ищцата не е обжалвала решение № 02271/12.06.1997 г. на ПК-Карлово за възстановяване на собствеността на наследниците на С. Ц. М.. При изхода на настоящото производство и касаторите следва да възстановят на Г. С. Г. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 200.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Е. П., удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 20.01.2021 г. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение