Определение № 44 от 30.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 454/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 11752/4.ІХ.2015 г. на А. М. Р. и П. М. П. – двамата от [населено място], [община], подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 1420 на Софийския апелативен съд, ГК, 12-и с-в, от 2.VІІ.2015 г., постановено по гр. дело № 2023/2015 г., с която са били отхвърлени преките искове на настоящите двама касатори срещу ответното застрахователно д-во [фирма]-София за разликата над присъдените им застрахователни обезщетения от по 100 000 лв. (сто хиляди лева) за неимуществени вреди вследствие на ПТП от датата 20.І.2014 г., при което е загинал техния 21-годишен син М. Пл. П., и до пълния предявен размер на претенциите им за присъждането на такива обезщетения от по 270 000 лв. (двеста и седемдесет хиляди лева). Оплакванията на касаторите Р. и П. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират частичното му касиране му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявените от тях преки осъдителни искове с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу ответното [фирма]-София да бъдат уважени до пълния предявен размер на претендираните застрахователни обезщетения от по 270 000 лв., ведно със законната лихва от датата на настъпване на вредоносното събитие - 20.І.2014 г. и до окончателното им изплащане от ответника застраховател. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Р. и П. обосновават приложното поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си САС се е произнесъл по следните двадесет и пет процесуално- и материалноправни въпроса: 1./ „Следва ли при определяне размера на справедливото застрахователно обезщетение, съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?”; 2./ „Нарушен ли е принципа на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер /в случая 2 пъти по-нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?”; 3./ „Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит - само формално соченото „съобразяване с лимита” достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит?”; 4./ „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ /отм./ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?” 5./ „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?”; 6./ „Представлява ли нарушение на принципа на справедливост, както и нарушава ли ППВС № 4/68 г., липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен иск срещу застрахователя?”; 7./ „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране на липсата на детето им”, както е направено в обжалваното решение”? 8./ „Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост, както и кои са критериите за определяне съдържанието на връзката между починалия и неговите родители, ищци по делото, и необходимо ли е да се обсъди степента на родство и фактът, че ищците са загубили 21-годишно дете, което е най-тежката загуба и се нарушава естествения ред, както и възрастта на детето и на неговите родители?”; 9./ „Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимита, без реално да се обсъди размера и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?”; 10./ „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС № 4/68 г., или е достатъчно отчитане на ноторно известния факт, че: „загуба на дете безспорно е трагично обстоятелство в живота на човек...”?”; 11./ „Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушение на изискването за справедливост?”; 12./ „Подлежат ли на „справедливо компенсиране” моралните страдания от загубата на дете при „обичайни отношения” между родител и дете, при съобразяване на принципа на справедливост и установения лимит, или е необходимо да се установят някакви извънредни, специфични, различни от обичайните, естествени семейни взаимоотношения”?; 13./ „Нарушен ли е принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, като при определяне размер на обезщетението, еквивалентен на търпените морални вреди, не са съобразени изобщо задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г.?”; 14./ „ Нарушен ли е материалния закон, както съдът не отчита начина на настъпване на увреждането – неочаквано и несвоевременно настъпила смърт, по мъчителен и жесток начин - в резултат травмите, получени вследствие на ПТП и ужаса на родителите, които получават обаждане за страшната вест, който преобръща живота им, като един от критериите при определяне на размера на обезщетенията?; 15./ „Необходимо ли и да се изложат мотиви като се посочат критериите от значение за определяне размера на обезщетението и доказателствата, свързани с тези критерии, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо много по-ниско от определеното вече от съда обезщетение за аналогични случаи, много по-ниско от обичайно определени такива, при действащ 2-10 пъти по нисък лимит и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон ?”; 16./ „ Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя, като един от критериите от съществено значение при определяне размера на обезщетението?”; 17./ „При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят, лимитът представлява ли един от задължителните критерии при определяне размера на обезщетенията?”; 18./ „При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят, лимитът или икономическите условия са водещи при определяне размера на обезщетенията и може ли формалното сочене на икономическата обстановка в страната към датата на настъпване на ПТП, без да се сочи в какво се изразява тази обстановка и дали е била по-добра или по-лоша от настоящата, да е основен критерий за размера на обезщетението?”; 19./ „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ /отм./ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се съобрази с нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?”; 20./ „Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социалните условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?”; 21./ „Длъжен ли е съдът да отчете и установения лимит на отговорност при присъждане на обезщетение за морални вреди по пряк иск срещу застрахователя, като един от критериите, имащ значение за определяне размера на обезщетението, пред факта, че самият законодател установява все по-високи лимити за гарантиране на все по-пълно компенсиране на тези вреди?”; 22./ „Как следва да се прилага принципа на справедливост при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск срещу застраховател и за спазването на този принцип следва ли да се отчете лимита на отговорност към датата на настъпване на събитието, но също и съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип, вкл. задължителната такава по чл. 290 ГПК, установила съобразяване на размера на обезщетенията с ежегодно нарастващите нива на застрахователно обезщетение?”; 23./ „Неотчитането като допълнителен критерий (освен въведените с ППВС № 4/68 г.) на динамичните промени в съществуващата икономическа обстановка, чиито израз са нарастващите нива на застрахователно покритие, съставлява ли пропуск при отчитане на критериите в пълнота, който се отразява на правилното приложение на принципа на справедливост ?” 24./ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение?”; 25./ „Длъжен ли е въззивният съд повторно да разреши материалноправния спор и свързана ли е дейността му с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма – длъжен ли е въззивният съд да реши спора по същество, като изложи собственото си становище по крайния изход на спора?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация застрахователна компания [фирма]-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение /съгласно приложен Списък по чл. 80 ГПК/ в размер на сумата от 8 047.50 лв. Инвокиран е довод, че жалбата и приложението й не обосновават допускане на касационно обжалване по нито едно от трите релевирани там основания. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата съвместна касационна жалба на А. М. Р. и П. М. П. от [населено място], [община], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: За да приеме, че спрямо претърпените от настоящите двама касатори неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 20.І.2014 г., в резултат от което е загинал техния 21-годишен син, справедливо се явява такова застрахователно обезщетение, което е в размер 2.7 пъти по-нисък от претендирания от тях в исковата им молба по делото, Софийският апелативен съд е изхождал от положението, че неимуществените вреди са неизмерими с пари и затова следващото се за тях обезщетение се определя според принципа на справедливостта /чл. 52 ЗЗД/, схващан обаче не като абстрактно понятие, а като необходимост от съвкупна преценка на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства. На тази плоскост са били съобразени от САС както конкретните икономически условия, така и проявлението им в установените с разпоредбата на чл. 266 КЗ отм./ лимити /минимални застрахователни суми в съответствие с Европейския индекс на потребителските цени/, без обаче последните да се интерпретират като имащи пряко, самостоятелно значение за определяне на справедлив размер на дължимото застрахователно обезщетение за морални вреди от съответното застрахователно събитие, а само като „ориентировъчен критерий” за такава преценка. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка от ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е релевантен за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тази плоскост в случая по необходимост се налага извод, че формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната касационна жалба на Р. и П. въпроси с номера 2, 3, 6, 8, 9, 10, 12, 13, 14, 15, 16, 23, 24 и 25 са такива, които се отнасят изцяло до правилността на постановеното от САС решение в атакуваната негова отхвърлителна част. Погрешното отъждествяване от двамата касатори на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, от една страна, с основания за допустимост на касационния контрол - от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Що се отнася до останалите, формулирани в изложението им към жалбата единадесет въпроса, а именно тези с номера 1, 4, 5, 7, 11, 17, 18, 19, 20, 21 и 22, преимуществено отнасящи се до определените в текста на чл. 266 КЗ /отм./ минимални застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, чиято цел е постигане на съответствие с Европейския индекс на потребителските цени, те /въпросите/ са с изцяло хипотетичен характер, тъй като не са били надлежно включени в предмета на спора по делото и затова не са от естество да обусловят правните изводи на САС за частично отхвърляне на преките искове на касаторите Р. и П. срещу ответното „Застрахователно дружество [фирма]-София. В заключение, справедливостта е единствен критерий за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и несъблюдаването му винаги означава, че решението по спор, произтичащ от деликт, респ. такъв, въведен с пряк иск срещу застраховател по повод на деликт, се явява постановено в нарушение на материалния закон – касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК, но не и основание за допустимост на касационния контрол. Ето защо, при така установената в процесния случай липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за приложимост на инстанционния контрол, осъществяван от ВКС, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от трите допълнителни предпоставки по т.т. 1-3 на същия законов текст. При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация застрахователно дружество искане по чл. 78, ал. 8 ГПК, двамата касатори ще следва да бъдат осъдени общо да му заплатят юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 8 047.50 лв. (осем хиляди четиридесет и седем лева и петдесет стотинки). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение