Определение № 1191 от 11.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1944/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 264027 от 07.03.2025 г., подадена от „Вита Стил” ЕООД чрез адвокат В. П. от САК, срещу въззивно Решение № 260619 от 04.12.2024 г. по в.гр.д.№ 11048/2020 г. на Софийски градски съд, г.о., ІІІ „в“ състав.

Ответницата по жалбата Е. С. Б. е депозирала отговор чрез адвокат Т. Й. от АК - П.. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение е отменено Решение № 72435 от 14.04.2020 г. по гр.д.№ 20500/2017 г. на Софийски районен съд, вместо което е допуснато извършването на съдебна делба на недвижим имот при следните квоти: 1/3 идеална част за Е. С. Б. и 2/3 идеални части за „Вита Стил” EООД.

По делото е установено, че процесният недвижим имот – апартамент с идентификатор ***** по КККР, с площ 95 кв.м., заемащ целия втори етаж от сградата, находяща се в [населено място], [улица], заедно със зимнично помещение от 10 кв.м., целия таван на сградата и 1/2 ид.ч. от общите части на сградата и мястото, цялото от 245 кв.м., съставляващо имот *, кв. 15 (стар *) по плана на [населено място], м. „Б.“, е придобит през 1980 г. чрез договор за замяна на недвижим имот от П. Н. Н. и С. С. Н.. П. Н. Н. е починала на 14.03.1986 г. и след отказ от наследството й, заявен от единия й наследник по закон (сина Е. С. Н.), собствеността е придобита от другия й наследник – синът С. С. Н.. Последният е починал на 16.10.1990 г. и е оставил следните наследници по закон: Е. С. Н. - дъщеря от І-ви брак, П. С. Н. - син от ІІ-ри брак и К. В. Н. – преживяла съпруга.

Е. С. Н. е сключила граждански брак с В. К. Б. на 07.05.2000 г., след което фамилното й име е Б..

С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 183 от 06.04.2006 г., том І, рег.№ 1509, дело № 145/2006 г., П. С. Н. и К. В. Н. са продали на „Вита Стил” ЕООД, представлявано от своя управител и едноличен собственик на капитала В. М. А. процесния недвижим имот за сумата 11 200 лв.

Въззивният съд е приел, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба (06.04.2006 г.) продавачите П. С. Н. и К. В. Н. са притежавали по 1/3, а общо - 2/3 идеални части от процесния недвижим имот, придобити по наследство от С. С. Н.. Останалата 1/3 идеална част е била собственост на ищцата Е. С. Б., придобита по наследство от баща й. Договорът за покупко-продажба е породил вещнопрехвърлително действие само за притежаваните от ответниците 2/3 идеални части, но не и за притежаваната от ищцата 1/3 ид.част. В тази хипотеза приобретателят може да придобие собствеността на 1/3 ид.част от имота на оригинерно основание на основание чл. 79, ал. 2 ЗС, ако е добросъвестен и владее имота в продължение на пет години. С отговора на исковата молба ответникът е направил изрично възражение, че е придобил имота на основание, годно да го направи собственик, че е владял имота като свой за повече от пет години и в полза на ответното дружество е изтекъл установения в закона петгодишен давностен срок. В условията на евентуалност е направил възражение, че е придобил 1/3 идеална част от имота на основание недобросъвестно владение.

Прието е, че спорен по делото е факта на установяване на владението върху имота от страна на дружеството-ответник, съответно упражняването му. Въззивният съд е приел, че за релевантните факти на упражняване на фактическата власт върху имота чрез конкретни фактически действия върху него липсват безспорни доказателства по отношение на дружеството-ответник. Прието е, че тези обективни факти не са установени от показанията на свидетелите на ответника К. Л. Д. и Я. Т. Я., които са неконкретни и вътрешно противоречиви. Прието е, че свидетелските показания съдържат съществени противоречия относно значимото за спора обстоятелство кой е упражнявал фактическа власт върху спорния имот, респективно дали ответното търговско дружество е упражнявало такава за периода от 06.04.2006 г. до 28.01.2018 г. Съдът е направил извод, че ответното търговско дружество не е установило по делото по несъмнен начин обективния факт на установяване и упражняване на фактическа власт върху имота (респективно - върху 1/3 идеална част от имота, собственост на ищцата) по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, нито че владението на ответника, в сочения от него период от време, е притежавало признаците да е постоянно и явно, за да породи присъщата си придобивна последица - давността. Всички действия, които не оставят доказателства за владение върху имота, са скрити и не могат да се квалифицират като владелчески. Ищцата Е. С. Б. е доказала по несъмнен начин правото си на собственост въз основа на наследяване по отношение на 1/3 идеална част от апартамента, а ответникът не е провел пълно доказване на своето правоизключващо възражение за придобиване на собствеността на тази 1/3 идеална част от имота по давност чрез явно и постоянно владение в периода от закупуване на имота (непроизвело вещнотранслативен ефект за тази 1/3 идеална част) на 06.04.2006 г. до 28.01.2018 г.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Явява ли се правното основание по смисъла на чл. 70, ал.1 ЗС демонстриране на завладяването от страна на добросъвестния владелец ?;

2. В случаите на добросъвестно владение и в частност в хипотезата на придобиване от несобственик, без владелецът да знае това, достатъчно ли е той да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик ?;

3. Чрез какви конкретни фактически действия се установява упражняването на владение ? Постоянното и непрекъснато живеене в имота, извършването на основни ремонти, включително цялостна поправка на покрива и поставянето на външна изолация представляват ли действия по упражняване на владение ?;

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка ? За да се приеме, че е изпълнил задължението си, вменено му с императивните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, достатъчно ли е съдът само да посочи в мотивите към решението си единици от събраните по делото доказателства, без да ги обсъди и да посочи кои твърдени относими факти приема за установени с тях, и кои – не, и съответно защо ?;

5. При осъществяване на своята решаваща дейност следва ли съдът да спазва правилата на формалната и правната логика, като приложението на тези правила бъде изяснено в мотивите към решението, така че фактическите констатации на съда и правните му изводи да бъдат ясни, логични и обосновани ?

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първи и втори въпрос – в противоречие с Решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1273/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 31 от 22.03.2017 г. по гр.д.№ 2746/2016 г. на ВКС, І г.о., Решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр.д.№ 1451/2017 г. на ВКС, І г.о., Решение № 158 от 18.12.2018 г. по гр.д.№ 4555/2017 г. на ВКС, І г.о.; трети въпрос – в противоречие с Решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д.№ 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 108 от 10.04.2012 г. по гр.д.№ 1063/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 200 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 199/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д.№ 661/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 17 от 02.02.2016 г.по гр.д.№ 4335/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., четвърти въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 625 от 24.10.2024 г. по гр.д.№ 5061/2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 21 от 03.08.2022 г. по гр.д.№ 3994/2021 г. на ВКС, І г.о., Решение № 60117 от 01.02.2022 г. по търг.д.№ 667/2020 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 43 от 11.06.2021 г. по гр.д.№ 1772/2020 г. на ВКС, І г.о., Решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о, Решение № 50083 от 20.12.2022 г. по гр.д.№ 3417/2021 г. на ВКС, ІІ г.о.,Решение № 50169 от 02.12.2022 г. по гр.д.№ 2939/2021 г. на ВКС, III г.о., Решение № 60326 от 14.12.2021 г. по гр.д.№ 623/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д.№ 1321/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр.д.№ 1006/2012 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 317 от 12.02.2019 г. по т.д.№ 796/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д.№ 1084/2011 г. на ВКС, III г.о., Решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр.д.№ 350/2017 г. на ВКС, I г.о., Решение № 210 от 09.02.2018 г. по т.д.№ 1115/2017 г. на ВКС, I т.о., Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., Решение № 35 от 23.05.2019 г. по гр.д.№ 1499/2018 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 63 от 29.07.2019 г. по т.д.№ 1528/2018 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр.д.№ 2332/2018 г. на ВКС, II г.о., Решение № 23 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 920/2017 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 92 от 16.03.2012г. по гр.д.№ 980/2011г.на ВКС, II г.о., пети въпрос – в противоречие с Решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 348 от 28.10.2013 г. по гр.д.№ 1363/2012 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр.д.№ 973/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 50083 от 20.12.2022 г. по гр.д.№ 3417/2021 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 212 от 01.02.2012г. по търг.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 157 от 08.11.2011 г. по търг.д.№ 823/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Първи и втори въпрос от изложението покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, но разрешаването им от въззивния съд не противоречи на сочената от касатора практика на ВКС по приложението на чл. 70 ЗС и чл. 79 ЗС. В Решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр.д.№ 1273/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 31 от 22.03.2017 г. по гр.д.№ 2746/2016 г. на ВКС, І г.о., Решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр.д.№ 1451/2017 г. на ВКС, І г.о. е прието, че при добросъвестното владение по чл. 70, ал. 1 ЗС, фактическата власт се придобива на правно основание, но вещноправният ефект не настъпва, ако праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката. Правното основание, на което се установява владението представлява и основание за демонстриране на завладяването. За придобиване на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик. В случая въззивният съд не е отрекъл годността на договора за покупко-продажба, от който ответното дружество черпи права, да служи като основание за добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Възражението за придобиване на идеалната част на ищцата по давност е намерено за неоснователно по съображения, че по делото не е доказано ответното дружество, като самостоятелен правен субект, да е осъществявало явно владение върху имота в продължение на изискуемия се от закона давностен срок. Предвид изложеното не се установява наличието на допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос от изложението - за действията, чрез които се упражнява владение, е фактически, а не правен – отговорът му зависи от преценката на събраните по делото доказателства и може да бъде различен за всеки отделен случай. Този въпрос е по правилността на въззивното решение и не може да бъде обсъждан в настоящата фаза по допускане на касационното обжалване. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК - при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК), а не във фазата по селектиране на жалбите (чл. 288 ГПК).

Касационно обжалване не може да се допусне и по четвърти и пети въпроси от изложението. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата, ангажирани за установяване на релевантните по делото факти и обстоятелства, които са от значение за разрешаване на правния спор, и е изложил мотиви относно основателността на предявените искове. Несъгласието на касаторите с фактическите и правни изводи на съда не е основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноските, които е направила за защитата пред ВКС – сумата 1 500 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за един адвокат (л. 105), която се равнява на 766,94 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия