Определение № 436 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4507/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5626/09.09.2019 година подадена от Б. В. Д., против решение № 120/01.08.2019 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 298/2019 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Сливен е потвърдил първоинстанционното решение № 457/23.04.2019 година на Районен съд Сливен, V-ти състав, постановено по гр. д. № 99/2019 година, с което са отхвърлени предявените от Б. В. Д. против Прокуратурата на Република България искове по чл. 2 ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетение за претърпени поради воденото против него досъдебно производство № 845/2016 година на Районна прокуратура Сливен неимуществени вреди в размер на 6000.00 лева ш имуществени вреди в размер на 632.99 лева, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 23.04.2018 година. В касационната си жалба Б. В. Д. излага доводи за това, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане решението да бъде отменено като се постанови ново такова, с което предявените от Б. В. Д. против Прокуратурата на Република България искове, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да бъдат уважени така както са предявени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Сливен по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Б. В. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 13.08.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 5626/09.09.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Сливен е приел, че с протоколно определение от 06.07.2015 година Районен съд Сливен прекратил образуваното пред него н. ч. х. д. № 426/2015 година по описа на Районен съд Сливен, образувано по тъжба на Ф. А. Ф. против Б. В. Д. като делото било изпратено на Районна прокуратура Сливен, тъй като имало данни за извършено престъпление от общ характер. С постановление от 23.04.2018 година по досъдебно производство № 845/2016 година на Районна прокуратура Сливен Д. бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК. Досъдебното производство било прекратено, тъй като било установено, че Б. В. Д. бил причинил на Ф. А. Ф. средна телесна повреда. След привличането на Д. като обвиняем, на база на неговите обяснения, от Районна прокуратура Сливен било прието, че телесната поведа била причинена в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с друго противозаконно действие-закана по чл. 144, ал. 1 от НК, въпреки че експертизата сочела, че не е налице такова силно раздразнение. Затова деянието на Д. осъществявало състава на престъпление по чл. 132 от НК, което се преследвало по тъжба на пострадалия. Също така от заключението на техническата експертиза, че деянието било извършено умишлено. Въз основа на тези констатации досъдебното производство № 8452016 година на Районна прокуратура Сливен, водено за престъпление от общ характер, било прекратено като ФАФ бил уведомен, че от датата на постановлението може да подаде тъжба за извършеното по отношение на него от страна на Б. В. Д. престъпление по чл. 132, ал. 1 от НК. От показанията на разпитаните по делото свидетели можело да се направи извод, че Д. бил притеснен, изпитвал дискомфорт от воденото против него наказателно производство, отчуждил се от приятелския си кръг. От представената фактура за самолетен билет се установявало, че поради повдигнатото обвинение и взетата принудителна административна мярка „забрана за излизане от страната“ Б. В. Д. не могъл да го използва и затова бил обеднял със сумата от 132.99 лева. От договор за правна помощ и съдействие и от показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че на ангажирания по досъдебното производство адвокат било платено възнаграждение в размер на 500.00 лева. С оглед на така установената фактическа обстановка съставът на Окръжен съд Сливен е приел, че за да възникне отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпени от незаконни действия по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ вреди трябвало да има започнато наказателно преследване против конкретно лице, на което му е било повдигнато обвинение. Освен това наказателното производство трябвало да бъде прекратено било поради това, че липсва престъпление, било поради това, че престъплението не е извършено от това лице, било поради давност или поради амнистия или пък лицето да е оправдано с влязла в сила присъда. На последно място трябвало да са настъпили вреди за незаконно обвиненото лице. В случая не било доказано наличието на нито една от предпоставките за възникване на отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Видно било от постановление за привличане на обвиняем, предявено на Б. В. Д. на 23.04.2018 година, че против него било водено наказателно производство за престъпление по чл. 129, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК. Не били налице обаче нито една от останалите предпоставки. Същите били предвидени алтернативно, но не било установено да е налице нито една от тях. Наказателното производство било прекратено, а Б. В. Д. не бил оправдан. Прекратяването на производството не било настъпило поради липса на престъпление, а напротив било установено, че престъпление има, но производството е прекратено поради преквалификация на деянието и разлика в реда, по който същото се преследва. Извършеното от Б. В. Д. било преквалифицирано от престъпление по чл. 129, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК в престъпление по чл. 132 ал. 1 от НК, но деянието остава такова, което изпълвало състав на престъпление по НК на РБ. Разпоредбата на чл. 2 от ЗОДОВ не поставяла ограничение в реда, по който се преследвало деянието, а именно дали то е от общ или частен характер, стига то да било престъпление и нямало основание за стеснително тълкуване на нормата. На следващо място било установено от Прокуратурата на Република България, че именно Б. В. Д. е автор на това престъпление, т. е. не била налице и втората от предпоставките на ал. 3 от чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, като наказателното производство не било прекратено поради изтекла давност или настъпила амнистия. Затова поради липсата на една от предпоставките за ангажирането на отговорността на държавата не следвало да се изследват останалите, тъй като тяхното наличие нямало да промени изхода на исковото производство. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. В. Д. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Сливен да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това отговаря ли Прокуратурата на Република България за вреди от незаконно обвинение, в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, както и по отношение на правния въпрос за това трябва ли да има влязла в сила присъда, за да бъде прието извършването на престъпление от частен характер или извършването му може да бъде установено от събраните в производството по ЗОДОВ доказателства. По отношение на първия въпрос се твърди противоречие с т. 7 от ТР № 3/22.04.2004 година постановено тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а също така и че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, като в тази връзка се прави позоваване на решение № 1356/24.06.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 3787/2014 година, което е основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В цитираното въззивно решение на Софийския апелативен съд е приета фактическа обстановка, при която след внесен в съда обвинителен акт за престъпление по чл. 129, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК е последвало прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на съответната прокуратура за отстраняване на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, след което наказателното производство е прекратено от прокуратурата, тъй като се касаело не до средна, а до лека телесна повреда. На тази база е прието, че прекратяването на наказателното производство е поради това, че престъплението от общ характер не е било доказано, поради което трябвало да се ангажира отговорността на Държавата за причинените вреди по смисъла на т. 7 от ТР № 3/22.04.2004 година постановено тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. Този извод е направен при хипотеза близка на тази по обжалваното решение на Окръжен съд Сливен. В тази връзка обаче трябва да се отчете съдебната практика, намерила израз в решение № 138/19.08.2013 година, постановено по гр. д. № 1098/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., с което е посочено, че Държавата отговаря за вредите от неоснователно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето (в т. ч. при недоказаност на обвинението съгласно т. 7 от ТР № 3/22.04.2004 година постановено тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС) или че извършеното деяние не е престъпление, както и ако наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Наказателното преследване по необходимост е свързано упражняването на процесуална принуда (различни по естество, характер, продължителност на начин на изпълнението им мерки за неотклонение, процесуални действия с участието на обвиняемия, ефективност на разследването в разумен срок и други), която обвиненият изтърпява; и неговите вреди от неоснователното обвинение се изразяват в причинените негативни изживявания (физически и душевни болки, други страдания и неудобства с различна продължителност и интензитет в зависимост от вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, включително разстройство на здравето). Не винаги обаче, когато обвинението е неоснователно, всички увреждания от изтърпяната принуда са причинени противоправно. (Не подлежат на обезщетяване също вредите, когато увреждането е причинено поради изключителна вина на обвиняемия и обезщетението подлежи на намаляване, когато обвиняемият виновно е допринесъл за увреждането, но това са различни хипотези.) Когато в резултат на проведеното разследване се установи, че деецът се е отказал да довърши престъплението по собствена подбуда или е предотвратил настъпването на престъпните последици, извършеното е „опит“ (неправомерно поведение, което невинаги съставлява друго престъпление), но той не се наказва и затова наказателното преследване трябва да бъде прекратено. С прекратяването на наказателното преследване на това основание се избягва повдигането на неоснователно обвинение и Държавата не отговаря за вреди, тъй като изтърпените вреди до прекратяването са причинени правомерно (престъплението не може да остане неразследвано) и се избягват последващите вреди, които биха били причинени неправомерно. При неоснователно обвинение в извършване на престъпление, когато извършеното от дееца съставлява опит, който не се наказва съгласно чл. 18, ал. 3 от НК, държавата отговаря само за вредите, които обвиняемият е изтърпял в резултат на процесуалната принуда, осъществена след повдигане на обвинението, тъй като изтърпените преди това вреди са причинени правомерно. Това решение е постановено във връзка с прекратяване на наказателното производство на основание чл. 18, ал. 3 от НК, като даденият в него отговор е във връзка с него опита по посочения текст от НК, но той е израз и следва от общото правило, че при наличието на данни за извършено съставомерно деяние Прокуратурата на Република България е длъжна да извърши разследване, при което може да предприеме и съответните мерки за процесуална принуда като ако в резултат на разследването бъде установено извършването на престъпление трябва да повдигне обвинение, което съгласно чл. 246, ал. 1 от НПК става с изготвянето на обвинителния акт и внасянето му в съда, както и да поддържа впоследствие това обвинение. В случай, че бъде установено, че не са налице предпоставките за повдигане на обвинение Прокуратурата трябва да прекрати наказателното производство, а ако въпреки това повдигне и поддържа обвинение действията й ще бъдат неправомерни и ще са основание за ангажирането на отговорността й по реда на ЗОДОВ. Съответно действията до момента на прекратяването ще са правомерни, доколкото са били в изпълнението на задължението на Прокуратурата да разследва данните за извършено съставомерно деяние, с изключение на случаите, когато наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието за което лицето е привлечено като обвиняем не е престъпление или поради това, че деянието не е извършено от това лице, а също така и поради това, че наказателното производство е било образувано, съответно продължено след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Към тези случаи съгласно т. 7 от ТР № 3/22.04.2004 година постановено тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС се приравнява и случая, когато наказателното производство е прекратено поради липса на достатъчно доказателства. Прокуратурата на Република България не носи отговорност по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ в случаите, когато съставомерното деяние е било установено, но наказателната отговорност на извършителя не може да бъде реализирана поради други причини, извън посочените по-горе. Затова посоченото решение на ВКС е приложимо и при случаите на прекратяване на наказателното производство от Прокуратурата на Република България поради това, че се касае не за престъпление от общ характер, а до престъпление от частен характер. В случая по делото е установено, че Б. В. Д. е причинил на Ф. А. Ф. средна телесна повреда, но това било престъпление по чл. 132 ал. 1 от НК. Самото причиняване на средна телесна повреда е престъпление от общ характер по смисъла на чл. 129 от НК и при наличието на данни за такова Прокуратурата на Република България е длъжна да извърши разследване, в което да установи всички релевантни факти от значение за производството. Именно в хода на това разследване се събират доказателства за това дали средната телесна повреда е причинена в състояние на силна раздразнение предизвикано от пострадалия. При установяването на такива факти, водещи до извод за престъпление от частен характер Прокуратурата на Република България е длъжна да прекрати наказателното производство, за да се избегне повдигането на неоснователно обвинение, като Държавата не отговаря за вреди, като изтърпените вреди до прекратяването са причинени правомерно. Евентуалното продължаване на наказателното производство в този случай, изготвянето на обвинителен акт и внасянето му в съда би довело до възможност за ангажиране на отговорността на Държавата за вреди по ч. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като именно такава е била фактическата обстановка по решение № 1356/24.06.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 3787/2014 година-наказателното производство е било прекратено след вече внесен в съда обвинителен акт. Поради това посоченото решение не може да послужи като основание за допускане на решението на Окръжен съд Сливен до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая не е налице внесен в съда от Прокуратурата на Република България обвинителен акт, а обратното Прокуратурата е сезирана от съда след прекратяване на образувано пред него наказателно частно производство по подадена от Ф. А. Ф. против Б. В. Д. тъжба за причиняване на телесна повреда. Именно липсата на обвинителен акт води до разлика между двата случая, което обосновава и различния краен резултат от поставените по тях съдебни решения. Същевременно обжалваното решение на Окръжен съд Сливен е съобразено с установената съдебна практика, намерила израз в цитираното по-горе решение на ВКС, поради което не са налице предпоставките за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наред с това тази съдебна практика изключва възможността за допускане на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, въпреки решение № 1356/24.06.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 3787/2014 година, тъй като отговорът на този въпрос вече е даден в цитираното решение на ВКС. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория от поставените от Б. В. Д. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, тъй като в решение № 194/08.10.2018, постановено по гр. д. № 4864/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че проява на недобросъвестност представлява и противоправното поведение на ищеца, представляващо престъпление от частен характер, за което не е бил осъден с влязла в сила присъда, но се установява от доказателствата по делото, както и социално-укоримото поведение на ищеца, изразяващо се в противоправни действия, довели до засягане личността на пострадало трето лице, които се намират в причинно-следствена връзка с проведеното наказателното преследване. Обжалваното решение на Окръжен съд Сливен е съобразено с така установената практика, поради което не на налице предпоставките за допускането на касационното му обжалване. В конкретния случай от значение са изводите на органа прекратил наказателното производство за това дали деянието представлява престъпление или не, като отговорността на Прокуратурата на Република България не може да бъде поставяна в зависимост от волята на пострадалия да инициира частно наказателно производство по отношение на извършителя. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 120/01.08.2019 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 298/2019 година, по подадената срещу него от Б. В. Д., касационна жалба с вх. № 5626/09.09.2019 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение