Определение № 39 от 24.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 173/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от С. А. Р., действащ чрез попечителя си А. С. Р. срещу Решение № 1643 от 01.11.2011 год. по гр.д.№ 1180/2007 год. на Софийски апелативен съд. Въззивното решение е постановено по жалбата на Р. срещу тази част от Решение от 22.03.2007 год. по гр.д.№ 2558/2006 год. на Софийски градски съд с която са били отхвърлени обективно съединените му искове, предявени по реда на чл.254 ГПК (отм.) за установяване недължимост на вземанията по издадени от него в полза на Н. И. 2 бр. записи на заповед, съответно 48000 лв. по ефекта от 05.10.2004 год. и 35000 евро по ефекта от 13.09.2004 год. Съдилищата са приели, че менителничните ефекти са действителни (обстоятелство което е било безспорно пред инстанциите по същество), но са останали недоказани ищцовите твърдения, че записите на заповед са били издадени без основание т.е. при липса на каузално правоотношение, което да обезпечават. Останало е недоказано твърдението по ИМ, че валидни менителнични задължения към ответника не са поемани, а издадените записи са съставени в резултат на опорочена воля на издателя. Този довод е и преклудиран с влизане в сила на решението по гр.д.№ 2765/2007 год. на СГС с което съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл.27 вр.чл.29 ЗЗД и чл.31 ал.1 ЗЗД за унищожаване на едностранните сделки, поради болестно разстройство на личността на С. Р. към момента на издаването на записите на заповед. Представено е изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК в което се съдържа позоваване на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В него липсва каквато и да било формулировка относно това, кой е обуславящият по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК правен въпрос, съобразно критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Основанието по т.1 се свързва с твърдението, че "въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Конкретно САС е приел за доказани съществени факти, на които основава решението си, а именно, че ответникът е установил фактите от които произтича вземането”. Позоваването е на Решение № 247/1987 год. на ІV т.о. на ВС на НРБ; на Решение № 568/2008 год. по т.д.№ 278/2008 год. на ВКС-ТК, І т.о. и на Решение № 114/2011 год. по гр.д.№ 1143/2010 год. на ІІІ г.о. на ВКС. Както бе посочено по-горе, въпрос по чл.280 ал.1 ГПК не е формулиран, тъй като произнасянето по него би следвало да е в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Първите две решения, посочени от касатора, са постановени при действието на ГПК-1952 год. Те не съставляват задължителна практика и са извън приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С третото решение макар и по реда на чл.290 ГПК, съставът на ІІІ г.о. се е произнесъл по необходимостта от уведомяване на поръчителя с оглед реализиране на правата му при иск с правно основание чл.143 ЗЗД и чл.146 ЗЗД, който правен въпрос няма общо с настоящия спор. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.