Определение № 26 от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2719/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2643/15.06.2020 г. на Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, представлявано от изпълнителния директор М. Д., чрез юрисконсулт И. Д., срещу въззивно решение № 74/10.03.2020 г., постановено по възз. т. д. № 25/2020 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 939/30.10.2019 г., постановено по т. д. № 1700/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора против “ВАРНА ПАРК“ ООД искове по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата общо 235 843 лева - обезщетение за периода от 17.10.2013 г. до 17.10.2016 г. за ползване на обекти, описани в протокол за изземване и протокол за предаване от 23.04.2014 г. (съставени на основание Заповед № РД-14-7706-120/ 21.03.2014 г. на областния управител на област Варна) и индивидуализирани в 35 пункта в исковата молба. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите за приложението на чл.59 ЗЗД и за материалноправната легитимация на държавно предприятие по чл.62, ал.3 ТЗ с предоставено право на управление върху имот - частна държавна собственост, да претендира на основание чл.59 ЗЗД обезщетение за неоснователното ползване на имота от трето лице. Твърди се, че въззивното решение противоречи на постановените решение № 65/ 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г., II т.о. и решение № 55/03.04.2014 г. по гр. д. № 5712/2013 г., III г.о. на ВКС. Поддържа се и основанието по чл.280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с приложимия материален закон. Ответникът по касационната жалба – „ВАРНА ПАРК“ ООД, представляван от адв. Г. Л., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Въззивният съд, като е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, е приел за установено, че с решение № 576/24.06.2005 г. на Министерския съвет, на ищеца, в качеството му на публично предприятие по смисъла на чл.62, ал.3 ТЗ и във връзка с осъществяваната дейност, е предоставен за безвъзмездно управление недвижим имот - частна държавна собственост (съгласно Акт за частна държавна собственост № 3325/23.02.2001 г. на Областна администрация – [населено място]) с идентификатор 10135.3516.147 и площ от 28 441 кв.м., находящ се в [населено място]. На 13.10.1998 г. е сключен договор за съвместно ползване на терена на имота между Варненския затвор (чийто правоприемник е касаторът ДП „Фонд Затворно дело“) и „Стройинвест“ ЕООД (преобразувано във „ВАРНА ПАРК“ ООД) със срок на действие 15 години. Съгласно договора, ответното дружество поело задължение да изготви проект за развитие и експлоатация на обекта за търговска дейност, да осигури одобряването му от съответните компетентни държавни органи и да извърши за своя сметка всички строителни и ремонтни дейности съобразно одобрения проект. В изпълнение на договореното в имота са изградени процесните обекти, като страните записали, че след изтичане на уговорения срок обектите остават в собственост на Варненския затвор. След отправено от Министерство на правосъдието искане, по реда на чл.80 ЗДС е издадена заповед № РД-14-7706-120/21.03.2014 г. на областния управител на област Варна за изземване на имота от „ВАРНА ПАРК“ ООД, поради изтичане срока на договора и неосвобождаване на обектите от дружеството до 13.10.2013 г. Приложени са приемо – предавателни протоколи от 23.04.2014 г. за предаване на процесните обекти от ответното дружество на Областна администрация – [населено място] и от областната администрация на ДП „Фонд Затворно дело”. Ищецът е представил констативни протоколи рег.№ 83/11.09.2014 г. и рег.№ 87/17.09.2014 г., видно от които комисия от служители на ДП „Фонд Затворно дело“ е установила продължаващото и след 23.04.2014 г. ползване на процесните обекти от ответното дружество - лично и чрез други физически и юридически лица. За да отхвърли иска по чл.59 ЗЗД, въззивният съд е приел, че предоставеното на ищеца право на управление не е равнозначно на право на собственост върху процесния имот. Посочил е, че отразеното в АЧДС № 3325/23.02.2001 г. предоставяне на право за безвъзмездно управление на имота на ДП „Фонд Затворно дело“ не води до промяна в собствеността, а е израз на начина, по който държавата осъществява правото си на собственост – чрез предоставяне на държавните учреждения или предприятия управлението и стопанисването на имоти публична или частна държавна собственост. Приел е, че ищецът претендира да е собственик на построеното в имота въз основа на клаузата по чл.4.1.3. от договора за съвместна дейност, според която – след изтичане срока на договора „целият обект остава в собственост на Варненския затвор”. В тази връзка е посочил, че при липса на доказателства за учредено в полза на ищеца право на строеж върху имота, на основание чл.92 ЗС изградените в него недвижими обекти са станали държавна собственост по силата на приращението; а по отношение на останалите постройки (павилиони), за които не е изяснен статута им (временни постройки; преместваеми обекти по см. на §5, т.80 от ДР на ЗУТ) - че собствеността върху тях също не може да се транслира само по силата на договора. Този договор има за предмет съвместна експлоатация на имота – частна държавна собственост, включително изграждане на обекти в него, а не прехвърляне на собственост по смисъла на чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Обсъждайки протоколите от 23.04.2014 г. за изземване на процесните обекти от дружеството и предаването им на ищеца, съдът е счел, че те са официални свидетелстващи документи, опровергаващи твърдението на ищеца, че за изследвания период той е бил лишен от ползването на процесните обекти, респ., че същите са били във фактическата власт на ответника. За представените от ищеца констативни протоколи рег.№ 83/11.09.2014 г. и рег.№ 87/17.09.2014 г. е прието, че са частни документи, удостоверяват изгодни за издателя си факти и поради това нямат обвързваща доказателствена сила за фактите и обстоятелствата удостоверени с тях, респ. относно ползването на имотите от ответното дружество. В заключение е направен извод, че легитимиран да предяви иска по чл.59 ЗЗД е собственикът на имота, какъвто ищецът не е, поради което претенцията е счетена за неоснователна и е отхвърлена. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че изведените в изложението въпроси са правно значими, същите са обусловили волята на съда и са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие на въззивното решение с постановките на ППВС №1/1979 г., според което - когато липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД; както и с постановените по реда на чл.290 ГПК – решение №55/03.04.2014 г. по гр.д. № 5712/2013г., III г.о.; и служебно известните на настоящия състав - решение № 6/01.06.2011 г. по гр. д. № 833/2009 г., IV г. о. и решение №79/07.07.2020 г. по гр.д.№ 2688/2019 г., III г.о. на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение