Определение № 191 от 23.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 593/2020 г.

Производството по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на София В. Д., чрез своята майка и законен представител Д. П. Й., със съдебен адрес в [населено място], срещу решение № 2557/20.11.2019г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 10083/21.01.2021г., постановени по в.гр.д.№ 1500/2019г. от Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение № 287/15.01.2019г. по гр.д.№ 12094/2017г. на Софийски градски съд и отхвърлен искът на касатора за осъждане на „ЗАД Армеец“ АД да заплати на основание чл.226 КЗ /отм./ на касатора сума за разликата над 75000 лв. до 100000 лв. застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на В. В. Д., настъпила вследствие на ПТП на 25.08.2015г., виновно причинено от водача А. Р. Х., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 25.08.2015г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда № 273/10.11.2016г. по нохд.№ 4488/2016г. на СГС А. Р. Х. е признат за виновен в това, че на 25.08.2015г. при управление на МПС в нарушение на правилата за движение по пътищата е причинил смъртта на В. В. Д. – баща на ищцата по иска и настоящ касатор. Виновният делинквент е имал сключена с ответника застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е съобразил възрастта на детето към датата на настъпване на ПТП (1година и 6 месеца) и заключението на съдебно – психиатричната експертиза относно установените по-късно състояния за тревожност в разговор, включващ темата за бащата; осъзнаването на загубата с напредване на възрастта и съпътстваните с това негативни емоционални преживявания. Справедливият размер на обезщетението е преценен на сумата от 150000 лв., която е намалена с 50% предвид съпричиняването на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя по реда на чл.280, ал., т.1 ГПК въпроса: „При определяне размера на обезщетението, следва ли да бъде взета предвид възрастта на увреденото лице, отношенията му с починалия, включително и при съобразяване на обществения критерий за справедливост, основан на естеството на родствената връзка?“. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със съществуващата практика на ВКС. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. С оглед доводите на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. В този смисъл не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение поради явна необоснованост. По изложените съображения касационно обжалване не се допуска. Разноски за производството пред ВКС не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд