Определение № 160 от 30.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2488/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Б. П. Д. и С. П. Ц. против определение от 28.04.2020 г. по гр.д.№ 827/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 19.11.2019 г. по гр.д.№ 14001/2018 г. на СГС. С последното е прекратено производството по предявеният от тях насрещен отрицателен установителен иск поради липса на правен интерес от предявяването му. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, частните жалбоподатели се позовават на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като считат, че формулираните от тях въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: 1.необходимо ли е изрично произнасяне на съда в исково производство за отпадане действието на акт за държавна собственост при установяване, че държавата не е собственик на актувания имот; 2. как действителният собственик ще защити правата си в конкуренция с държавата, която издава АДС; 3. коя е еквивалентната процедура на тази, уредена в чл. 537, ал.2 ГПК за актовете за държавна собственост, когато с тях са засегнати права на други субекти; 4 формира ли отхвърлянето на отрицателен установителен иск сила на пресъдено нещо между страните че ответникът по този иск е собственик на имота. Ответниците по частната касационна жалба Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството я оспорва. Моли да не се допуска касационно обжалване, защото определението на САС е съобразено със закона и съдебната практика, която цитира. Според изразеното становище, предметът на предявеният от държавата първоначален иск включва в предмета си и формиране сила на пресъдено нещо по предмета на отрицателният установителен иск, поради което ответникът няма правен интерес от предявяването на такъв. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима От данните по делото е видно, че Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството е предявила положителен установителен иск за собственост против Б. П. Д., С. П. Ц. и Б. П. М. с предмет ПИ с проектен идентификатор .... с площ 4075 кв.м., находящ се в [населено място], кв. Б., който е част от ПИ с идентификатор .... с по-голяма площ. Направено е и искане по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на констативен н.а. № .... г. на нотариус И. Н.. Държавата се позовава и е представила акт за публична общинска собственост № .... г., с която е актуван за държавен имот, в който е включен процесния. С отговора на исковата молба, първите две от ответниците Б. П. Д. и С. П. Ц. са предявили насрещен отрицателен установителен иск срещу държавата за същия имот, като искат да бъде установено, че държавата не е негов собственик, като се позовават на реституция по ЗВСНОНИ и предходно деактуване на имота от кмета на Столична община. С обжалваното определение, Апелативен съд-София е посочил, че при уважаване на положителен установителен иск за собственост със сила на пресъдено нещо се установява, че ищеца е собственик, а с отхвърлянето му – че ищеца не е собственик. Същият е предмета и на отрицателен установителен иск, предявен от ответника – при уважаване той ще установи със сила на пресъдено нещо, че ищеца не е собственик, каквото би установило и решението, с което се отхвърля положителният установителен иск, т.е. ищецът по насрещният отрицателен установителен иск ще получи същата защита, каквато би получил ако бъде отхвърлен положителният установителен иск, предявен от ищеца. Предмет и на двата иска е правото на собственост на ищеца. Така поради идентичност на насрещния иск с предмета на първоначалния, е прието, че ответниците нямат правен интерес да предявят отрицателен установителен иск за собственост за същия имот. Формулираните въпроси не определят пряко изхода от спора, повдигнат с частната касационна жалба. Това е достатъчно да не се допусне касационно обжалване. въпреки това, съдът посочва следното: По първият въпрос, съдебната практика без противоречие приема, че актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, съгласно чл.143, ал.1 ГПК /отм./ и чл.179, ал.1 ГПК, които само установяват правото на собственост на държавата, респективно на общината и се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях, но само до оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания. Тези актове имат само констатиращо, а не конститутивно действие. От тях не възникват права за държавата или общината, а такива възникват само от основанията по смисъла на чл. 77 ЗС, на които имота става държавен или общински. / решение № 41 от 11.02.2011 г. по гр.д.№ 1401 от 2009 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 97 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 431 от 2010 г. на ВКС, ІІ г.о. решение № 321/14.10.2011 г. по гр.д.№ 1167/2010 г. І гр.о., решение № 391/10.10.2012 г. по гр.д.№ 1139/11 г. І гр.о., решение 149 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 647 от 2012 г. на ВКС, ІV г.о. и много други/ Оспорването на тези актове в исковото гражданското производство не се извършва по правилото на чл. 193 ГПК, а е достатъчно да се оборят констатациите в акта. Изводите за това, съдът прави само в мотивите на решението. Самостоятелен иск за отмяна на тези актове няма. С установяване със сила на пресъдено нещо, че друг правен субект е собственик на недвижим имот или с уважаване на отрицателен установителен иск, че държавата или общината не е собственик при доказан правен интерес на ищеца по него съгласно приетото в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, отпадат правата на държавата, респективно на общината, които се ползват от акта и той губи материалната си доказателствена сила и легитимиращото си действие. За него законодателя не е предвидил аналогичен ред като този по чл. 537, ал.2 ГПК, отнасящ се само за охранителните актове, издадени в едностранно охранително производство по ГПК. Определен е друг ред в ЗДС и ЗОС за съставяне, актуализиране на актовете за държавна и за общинска собственост. Защитата при нарушение на правилата за изготвяне на тези актове е по административен ред. В административното производство обаче не може да се разрешават спорове за собственост, включително и между държавата, общините и останалите правни субекти. Когато с акта се засягат вещни права на трети лица, защитата е чрез исково производство за собственост, в което ако отпадне доказателствената сила на акта, отпада и легитимиращото му действие, като официален документ, удостоверяващ правото на собственост на държавата, респективно общината със сила на пресъдено нещо и задължителна сила между страните по спора. В съдебната практика няма противоречие по този въпрос. Тя никога не е приемала, че подлежи на отмяна акт за държавна или общинска собственост, а защитата на засегнатият носител на вещни права е по исков ред с предявяване на иск за собственост. Актът за държавна, респективно за общинска собственост не е административен акт и по отношение на него не се прилагат правилата за косвен съдебен контрол. Оборването на констатациите в него става по правилата за доказване в исковото производство. По последния въпрос за силата на пресъдено нещо на решението по отрицателен установителен иск, в теорията и съдебната практика е изяснено че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответниците по отрицателния установителен иск. Съдебната практика / решение № 32/10.03.2016 г. по гр.д.№ 4741/2015 г. на ІІ гр.о. и цитираното в него/ е изяснила, че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответника по отрицателния установителен иск. / решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр. д. № 1560/2009 г. на първо г. о., решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на второ г. о. и решение № 68/18.06.2019 г. по гр. д. № 3931/2018 г. на второ г. о., решение № 116/2019 г. от 21.01.2010 г. по гр.д.№ 155/2019 г. на ВКС, ІІ гр.о. Наличието на съдебна практика, която изяснява поставените въпроси е основание да не се допуска касационен контрол на наведеното основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Тъй като въззивното определение е съобразено със съдебната практика на ВКС, не е налице основание за допускане до касация, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение