Определение № 1954 от 16.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 433/2026 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от С. К. К. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Б. против въззивно решение № 5499 от 28.08.2025г. по в.гр.д. № 9411 по описа за 2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 8006 от 18.05.2023г. по гр.д. № 34845/2021г. на СРС като е отхвърлен предявения от нея иск против Я. С. Д. за приемане на установено, че не му дължи сумата от 6 000лв., неплатена главница по договор за заем и заплатени задължения към банката, ведно със законната лихва, считано от 23.09.2015г., както и сумата от 435л, разноски по делото, във връзка с което е образувано изп.д.№ 20208480400346 по описа на ЧСИ А. с рег.№ 848 на КЧСИ, с район на действие СГС, поради погасяване по давност на вземанията по издаден на 10.02.2016г. изпълнителен лист и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел следното: На 10.02.2016г. е издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№ 57163/2015г.на СРС, в полза на С. Б.. Тя, с договор за цесия от 20.05.2020г., е прехвърлил вземането си в общ размер на 6 435лв. в полза на Я. С. Д.. За част от сумите по този изпълнителен лист е образувано изп.д.№ 20208480400346 на ЧСИ А.. Въззивният съд е цитирал многобройна съдебна практика, въз основа на която е приел, че издадените по реда на действащия ГПК заповеди за изпълнение се ползват със стабилитет, защото след влизането им в сила имат ефект на окончателно разрешен правен спор /сходен на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение/ за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК/отм./. Посочил е, че за тях разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК е приложима за факти, настъпили след влизането им в сила и намира приложение нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД, установяваща пет годишен давностен срок. Съгласно чл.114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, което в случая е на 21.01.2016г., когато на длъжника С. К. е връчен препис от издадената заповед за изпълнение на 7.01.2016г. и отчитане на двуседмичния срок за възражение. Броим - от посочената дата -петгодишния срок не е изтекъл към момента на предявяване на иска на 18.06.2021г., защото е бил спиран за периода 13.03.2020г. – 20.05.2020г. /заради обявеното извънредно положение съгласно чл.3, ал.1, т.2 ЗМДИП/, както и с всяко едно от предприетите изпълнителни действия, а именно :на 11.06.2020г. ЧСИ е наложил възбрана на недвижим имот, на 25.01.2021г. взискателят е направил искане за насрочване на опис на имуществото на длъжника и същият е наложен от ЧСИ с разпореждане от 16.03.2021г. На 26.04.2021г.е извършена оценка на недвижим имот. Или, давностният срок е започнал да тече на 21.01.2016г. и е прекъснат на 11.06.2020г. без да е изтекъл петгодишния период, след което е започнала да тече нова давност, която отново е прекъсвана и не е изтекла до предявяване на иска на 18.06.2021г. В представеното към касационната жалба изложение касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставени въпроси, касаещи задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени от страната доводи и възражения, да изложи собствени мотиви и относно възможността за препращане към мотивите на първата инстанция, когато те са вътрешно противоречиви или несъответстват на диспозитива. Отделно се позовава и на основанието по чл.280, ал.2 ГПК като твърди недопустимост и очевидна неправилност на въззивния акт, без да излага доводи за това. Имайки пред вид гореописаните подробни и ясни мотиви на въззивиня съд, настоящият съдебен състав намира, че по нито един от поставените от касатора въпроси не може да се допусне касационно обжалване, защото последният не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост /доколкото се съдържа условие за вътрешно противоречие и несъответствие, което не отговаря на фактите/ и тъй като всички са разрешени от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. Въззивният съд не е препратил бланкетно към мотивите на първата инстанция, а е изложил свои собствени мотиви, във връзка с предмета на спора. Същият е изпълнил задължението си за обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните, като в мотивите си е разгледал в тяхната съвкупност всички правнорелевантни факти, съобразно ангажираните доказателства, въз основа на което е посочил кои намира за установени и кои не, излагайки аргументите си. Няма основание да се приеме въззивния акт за недопустим, доколкото е постановен по отношение на надлежна страна, съобразно заявените в исковата молба основание и петитум. Въззивният акт не е и очевидно неправилен. За да е налице посочено основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК следва актът да страда от особено тежък порок /да е постановен contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика/, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата за касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие със закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия, а в случая нищо подобно не се установява. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд