Определение № 3086 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 6961/13.03.2025 г., подадена от Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З., и от ЕС на сградата в [населено място], [улица], чрез адвокат М. Т. и адвокат К. Г., както и по касационна жалба вх. № 7352/18.03.2025 г., подадена от Е. Н. Т., чрез адвокат В. Х., срещу решение № 103 от 05.02.2025 г. по гр. д. № 2818/2023 г. на Софийски апелативен съд, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 808 от 24.03.2025 г. по същото дело, с което е: потвърдено решение № 3154 от 28.05.2024 г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановено по гр. д. № 9022/2021 г.; потвърдено решение № 2714 от 26.05.2023 г., поправено с решение № 3154 от 28.05.2024 г., по гр. д. № 9022/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Е. Н. Т., че Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З. са съсобственици на складово помещение с площ от 14.90 кв.м по нотариален акт и от 18.97 кв.м по измерване, което се намира в подпокривното пространство на сградата под режим на етажна собственост в [населено място], [улица], и е очертано в скица–приложение 2 на вещото лице арх. Т. Г., обявена за неразделна част от решението; отменено решението само в частта, с която ответницата е осъдена да им предаде владението върху същото помещение, като вместо това въззивният съд е отхвърлил искането на Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З. за осъждане на Е. Н. Т. да им предаде владението върху описаното по-горе складово помещение; потвърдено решение № 2714 от 26.05.2023 г. по гр. д. № 9022/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З. срещу Е. Н. Т., за установяване, че са част от съсобствениците, на основание чл. 38, ал. 1 ЗС, на таванско помещение в сградата под режим на етажна собственост в [населено място], [улица], състоящо се от една стая, коридор, чайна, кухня и сервизно помещение, със застроена площ от 29.65 кв.м, при граници по нотариален акт № 138/2001 г.: Ал. П., [улица], двор, а по кадастър: имоти с идентификатори *** и ***, и за осъждането й да им предаде владението му. Решението е постановено при участието на подпомагаща ищците страна – етажните собственици в сградата, находяща се в [населено място], [улица], чрез председателя на УС Н. Л. Т..

Въззивният съд е съобразил, че предявените от етажните собственици Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З. искове са с правно основание чл. 108 ЗС относно обект в сградата под режим на етажна собственост в [населено място], [улица], обозначен като ателие с идентификатор ***, с разгъната застроена площ от 44.55 кв.м, на две нива, състоящо се от една стая, коридор, чайна, кухня и сервизно помещение на едното ниво, със застроена площ от 29.65 кв.м, и от складово помещение на второто ниво, по твърдения, че съставлява обща по естеството си част; с влязло в сила на 19.06.2018 г. решение по гр. д. № 1192/2016 г. по описа на СГС по предявен от същите ищци отрицателен установителен иск е признато, че ответницата не е собственик на ателието; тя го владее без съгласие на етажните собственици и ищците, като част от тях, имат право да получат владението върху целия имот. Софийски апелативен съд е отбелязал, че в хода на първоинстанционното производство етажните собственици, помагачи на ищците, не са се позовали на изтекла погасителна давност относно учреденото на етажния собственик Н. Т. право да надстрои таванската си стая, и е приел, че направеният за пръв път с въззивната им жалба правен довод за погасяване по давност на това право не следва да се разглежда. В отговора на исковата молба ответницата е оспорила исковете като недопустими по съображения, че самостоятелен обект - ателие - не съществува реално, тъй като тя е изпълнила влезлите в сила решения по гр. д. № 57109/2009 г. на СРС, в. гр. д. № 12933/2011 г. на СГС и по гр. д. № 2922/2013 г. на ВКС: премахнала е складовото помещение в подпокривното пространство и е зазидала входа към него. Оспорила ги е като неоснователни, тъй като при разрешаването на спора по гр. д. № 1192/2016 г. на СГС съдът не се е произнесъл относно ателие със застроена площ от 29.65 кв.м, то не е обща част на сградата, а е самостоятелен обект, изграден въз основа на изготвен през 1969 г. и одобрен през 1970 г. архитектурен проект за преустройство на собственото на праводателя Н. Т. таванско помещение в кабинет за творческа дейност, придобит от сестрата на Е. Т. (М. Т.), по дарение в 1997 г., и от ответницата - по извършено от М. Т. дарение през 2001 г., алтернативно - по давност, въз основа на владение на ответницата и присъединено към него владение на праводателите й, считано от 1970 г. Въззивният съд е посочил, че според т. 2А от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС по иск по чл. 108 ЗС се дължи произнасяне и по двете искания за правна защита, които той включва. Пропускът да се постанови установителен диспозитив относно принадлежността на правото на собственост е очевидна фактическа грешка, поправима по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК. Но със или без такъв диспозитив, влязлото в сила решение формира сила на пресъдено нещо относно претендираното право на собственост. Поправящото решение от дата 28.05.2024 г., за установяване правата на собственост на ищците върху частта от подпокривното пространство (складово помещение), за която с решението от 26.05.2023 г. е постановена само ревандикация, отстранява очевидна фактическа, а не правна грешка. С оглед единството на мотиви и диспозитив е несъмнено, че ищците са установени като част от съпритежателите на подпокривното пространство, както самите те са твърдели в исковата молба. Не е необходимо, след като не е поискано, изрично установяване какъв точно дял от общата вещ има всеки ищец. Действително, предмет на исковата защита е ателие - самостоятелен обект в сградата, на който в кадастралната карта е присвоен идентификатор ***, с разгъната застроена площ от 44.55 кв.м, на две нива. След влизане в сила на съдебното решение по гр. д. № 1192/2016 г. по описа на СГС, и по искане на председателя на УС на ЕС от 18.06.2021 г., кадастралната карта е изменена със заличаването на ателието като самостоятелен обект на кадастъра - писмо от СГКК, София (л. 47 от делото на СГС). От извършения на 19.09.2022 г. от съда, в присъствието на вещото лице, оглед и изготвеното заключение от 03.10.2022 г. се установява, че на място съществува ателие на едно ниво с площ от 29.65 кв.м по нотариален акт и от 27.94 кв.м по измервания. То е обособено с ограждащи стени, съвпадащи с фасадните ограждащи стени на сградата. Отделено е от разположената над него част от подпокривното пространство (складовото помещение на бившето второ ниво) с междуетажна подова конструкция, в която има отвор, покрит с прозрачна плексигласова плоскост, но монтирана през него стълба, която да служи за връзка между двете нива, няма. При това положение, съдът е намерил, че исковете не могат да бъдат разгледани и уважени или отхвърлени относно заличеното в кадастралната карта ателие на две нива, но могат да бъдат разгледани според реалния статут на двете реални части: помещенията на таванския етаж и обособеното над тях подпокривно пространство. Те са описани достатъчно ясно в исковата молба с признаци: площ, точно местонахождение и граници. Софийски апелативен съд е заключил, че след като е приел, че по редовната искова молба дължи произнасяне дали ищците са съсобственици на двете реални части и имат право да ги ревандикират от ответницата, СГС се е произнесъл с допустими съдебни актове – поправящото решение от 28.05.2024 г. и поправеното решение от 26.05.2023 г., в рамките на предмета, с който е сезиран.

Въззивният съдебен състав е приел, че по делото е установено, че ищците са част от етажните собственици в сградата, находяща се в [населено място], [улица]. Първите двама и вторите двама притежават в съпружеска имуществена общност, респ. съсобственост по един апартамент. Относно бившето ателие на две нива, обект с идентификатор *****, същите ищци са провели успешно отрицателни установителни искове за право на собственост срещу ответницата. Исковете са уважени с влязло в сила на 19.06.2018 г. решение по гр. д. № 1192/2016 г. по описа на СГС. Съдебните инстанции - СГС и САС, са приели, че исковете са предявени в защита на правата на съсобственост на ищците-етажни собственици върху подпокривно пространство, усвоено при преустойството на тавана в ателие на две нива. Установено е, че в полза на етажния собственик Н. Т. има учредено с решение на ОС на етажните собственици от 23.05.1969 г. право на надстрояване на таванското помещение - принадлежност към апартамента му на трети етаж, и съгласие за преустройство в кабинет за творческа работа, както и архитектурен проект за преустройство и позволителен билет № 182/08.06.1970 г. Построеното второ ниво не е предвидено по проекта, изградено е в обема на подпокривното пространство и съставлява складово помещение с площ от 14.90 кв.м, свързано с долното ниво. Поради липса на височина, обем и нормален достъп, подпокривното пространство е със статут на обща по естеството си част, която не подлежи на промяна дори при съгласие на етажните собственици. Жилището, ведно с таванската стая, е подарено от наследодателите на сестрата на ответницата - М. Т., с договор по нотариален акт № 192/20.12.1997 г., а ателието на две нива е дарено от нея като самостоятелен обект на ответницата с договор по нотариален акт № 138/10.12.2001 г. Съдебните инстанции са извели съвпадащи правни изводи за това, че ателието, което включва в РЗП обща по естеството си част, не е собственост на ответницата. Същевременно в по-рано приключилия спор по чл. 109 ЗС, разрешен с решение № 220/18.10.2013 г., тълкувано с решение № 136/01.07.2015 г., постановени от ВКС по гр. д. № 2922/2013 г., е прието, че извършеното преустройство, засягащо подпокривното пространство и покрива (както и други общи части: козирката и корниза по източната фасада на сградата), е неоснователно действие, което смущава правата на ищците-етажни собственици. Ответницата Е. Т. е осъдена да премахне посоченото в решението преустройство и да възстанови покривната конструкция над тавана, съобразно предвижданията на архитектурния проект, изготвен на 10.06.1969 г. и одобрен на 08.04.1970 г. Според Софийски апелативен съд, от съвкупната преценка на писмените доказателства: разрешение за строеж № 51/17.08.2016 г., издадено от гл. архитект на район „Оборище“, удостоверение № 52/23.01.2018 г. за въвеждането на строежа в експлоатация, влязлото в сила решение по гр. д. № 13360/2014 г. на СГС, отхвърлящо предявените от взискателите в хода на принудителното изпълнение на решението по чл. 109 ЗС (по изп. д. № 796/2014 г. по описа на ЧСИ Д.) срещу длъжника Е. Т. искове по чл. 526, ал. 2 ГПК, следва, че към 16.03.2018 г. ответницата е извършила действията, за които е осъдена с решението на ВКС. Влязлото в сила решение по отрицателните установителни искове разрешава конкуренцията между правата на собственост на насрещните страни. С него е формирана сила на пресъдено нещо, че към 01.03.2018 г., когато са приключили устните състезания в производството по в. гр. д. № 4801/2017 г. на САС, правото на собственост на ответницата върху ателие на две нива не съществува, защото е изключено от правата на съсобственост на ищците-етажни собственици - върху второто ниво. При произнасянето не е обсъждано придобиването от съищците на право на собственост върху вещ (надстроената таванска стая) по присъединяване към главна вещ (подпокривното пространство) на основание чл. 97 ЗС. На 16.03.2018 г. ответницата Т. е привела ателието в дължимото от нея съгласно решението по негаторния иск положение. Извършеното съставлява техническо разделяне на ателието на две реални части на помещенията на таванския етаж – първо ниво, и усвоеното подпокривно пространство – второ ниво. Разделянето не е правопроменящ факт. Каквото е установеното със сила на пресъдено нещо към релевантния момент за спора по гр. д. № 1192/2016 г. правно положение на реалните части, такова е то и към подаване на исковата молба по чл. 108 ЗС. Реалната част - бивше второ ниво на ателието, е обща по естеството си част в сградата и обект на съпритежание на всички етажни собственици (чл. 38, ал. 1 ЗС). Но другата реална част - бившето първо ниво на ателието, неустановена от съдебните инстанции като обща част в сградата, не е станала обща част, доколкото в исковата молба не се твърдят настъпили след 01.03.2018 г. факти за промяна на статута й. Следователно ищците не се легитимират като съсобственици на тази реална част – първото ниво – и това е достатъчно за отхвърляне на исковете по чл. 108 ЗС относно нея, както е приел и първостепенният съд. Същевременно Софийски апелативен съд е счел за ирелевантен за спора (относно това у кого е владението върху вещта) въпроса за валидността на предварителния договор за продажба относно първото ниво на ателието, сключен на 10.06.2021 г. между ответницата и трето лице. Визирал е, че по делото е установено, че складовото помещение - бившето второ ниво на ателието, е достъпно по причина на преградна тухлена стена в подпокривното пространство единствено от таванското помещение – бившето първо ниво. След разделяне на ателието и премахване на връзката (стълба) между двете нива, ответницата не владее второто ниво и ищците нямат право да искат тя да им предаде владението върху него. С оглед това, уважаването на осъдителните претенции за владението върху второто ниво от страна на първоинстанционния съд е неправилно.

Жалбоподателите Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З., и ЕС на сградата в [населено място], [улица] атакуват въззивното решение като неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат, че САС е потвърдил решение на СГС за отхвърляне на ревандикационната претенция относно таванското помещение с площ от 29.65 кв.м, въпреки че първоинстанционният съд не е постановил диспозитив в този смисъл.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулират следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства;

2. Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни;

3. Може ли въззивният съд да потвърди диспозитив в решение на първоинстанционния съд, какъвто няма вписан в решението, или се произнася свръх петитум.

Твърдят, че по горните въпроси атакуваният от тях акт влиза в противоречие с приетото в: ТР № 1 /2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 4/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 107/25.02.2025 г. по гр. д. № 4819/2023 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 136/11.01.2021 г. по гр. д. № 1865/2019 г. на ВКС, I г. o. и др.

4. Може ли собственикът на вещта да иска същата от всяко лице, което я владее или държи без основание;

5. При предявен ревандикационен иск, кой е релевантният момент, към който следва да се преценява кое лице упражнява фактическа власт върху имота;

6. Става ли собственост на собствениците на земята самостоятелен обект – ателие, построено на две нива без строителни книжа в сграда със статут на етажна собственост, като второто ниво е изградено в обема на подпокривното пространство, което е обща част по естеството си;

7. Може ли таванско помещение да се придобие в собственост от лице, което не е собственик в поземления имот и на самостоятелен обект в сграда със статут на етажна собственост;

8. Може ли да се придобият по давност общи части от подпокривното пространство в сграда със статут на етажна собственост, чрез приобщаването им към недвижим имот, разположен на таванския етаж;

9. Следва ли всички етажни собственици да имат свободен достъп до подпокривното пространство и покрива на сградата, като обща част по естеството си.

По въпроси от № 4 до № 9 се визира противоречие с: т. 4 на ТР № 34/01.09.1983 г. по гр. д. № 11/1983 г. на ОСГК на ВС, решение № 295/11.07.2014 г. по гр. д. № 3675/2013 г. на ВКС, I г. o., решение № 9/23.01.2012 г. по гр. д. № 251/2011 г. на ВКС, I г. o. и др.

Жалбоподателката Е. Н. Т. обжалва въззивното решение в частта, с която съдът не се е произнесъл по направеното от нея възражение, че е придобила по давност ателието с площ от 29.65 кв.м, на ет. 5, състоящо се от една стая, коридор, чайна, кухня и сервизно помещение. Счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че решението на Софийски апелативен съд противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност (сочено противоречие с решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.);

2. Следва ли страната, позоваваща се на придобивно основание давност на правото на собственост, да докаже всички елементи от фактическия му състав. Длъжен ли е съдът, решаващ делото, подробно да изложи мотиви за причините за разглеждане и/или неразглеждане на направеното възражение за придобивна давност;

3. Длъжен ли е съдът при решаване на делото да обследва и обсъди всички събрани доказателства, свързани с направеното възражение за давност, да се мотивира при постановяване на решението защо приема и/или не приема събраните в производството доказателства; възможно ли е обектът да бъде придобит по давност, и/или съществува законова пречка за това, и ако съществува, да я посочи мотивирано. Представлява ли съществено процесуално нарушение непроизнасянето по релевираните възражения за придобивна давност.

Е. Т. визира решение № 152/14.01.2020 г. по гр. д. № 1037/2019 г. на ВКС, ІІ г. о.

4. При приложението на чл. 120 ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право, касае ли хипотезите на придобивна давност;

5. Изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС води ли автоматично до придобиване на право на собственост, и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на това придобивно основание.

По въпроси №№ 4 и 5 жалбоподателката се позовава на противоречие на въззивния акт с постановките на ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.

6. Образуваните и неуважените в цялост искове по чл. 124 ГПК, (отрицателен и/или положителен иск), иск с правно основание чл. 109 ЗС спират и/или прекъсват сроковете за придобиване по давност на имоти в неуважената част от иска. Започва ли да тече нова продобивна давност и/или продължават да текат първоначалните срокове;

7. Представлява ли пречка за признаване на собственост върху постройка по силата на изтекла придобивна давност, ако тази постройка е незаконно построена.

Относно този въпрос е налице позоваване на приетото в: решение № 56/03.02.1997 г. по гр. д. № 1018/1996 г. на ВС, I г. о., решение № 234/18.03.1998 г. по гр. д. № 1177/1996 г. на ВС, І г. о., решение № 195/23.02.2009 г. по гр. д. № 4951/2007 г. на ВКС, I г. о. и др.

8. Допустимо ли е да се придобие по давност или чрез друг придобивен способ мазе и/или таван в сграда, ако има повече на брой складови помещения, отколкото са самостоятелните обекти в сградата. В чия тежест е да докаже, че всеки самостоятелен обект разполага и/или не разполага със складово помещение.

Е. Н. Т., от една страна, и Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З., от друга, са подали отговори, с които се оспорва касационната жалба на насрещната страна/страни.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба на Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З., и ЕС на сградата в [населено място], [улица] подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Касационната жалба на Е. Н. Т. е недопустима. Искът по чл. 108 ЗС относно недвижимия имот с площ от 29.65 кв.м, разположен на ет. 5, състоящ се от една стая, коридор, чайна, кухня и сервизно помещение, е отхвърлен, т.е. въззивното решение е с благоприятен за Е. Т. резултат. Същевременно съдът не дължи произнасяне в диспозитива си по направеното от жалбоподателката по делото възражение за изтекла придобивна давност. От така изложеното следва, че касационната жалба вх. № 7352/18.03.2025 г. е насочена срещу мотивите на постановеното от Софийски апелативен съд решение, и по-конкретно – срещу необсъждането в тях на възражението за придобиване на имота по силата на давностно владение. Обжалването на мотивите на съдебния акт, когато страната е удовлетворена от постановения диспозитив, е недопустимо – т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо касационната жалба на Е. Т. следва да бъде оставена без разглеждане.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З., и ЕС на сградата в [населено място], [улица]. Съображенията му за това са следните:

По първите два свързани въпроса от изложението към тази касационна жалба е налице утвърдена практика на ВКС, вкл. задължителна, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. Затова по силата на чл. 12 и чл. 235 ГПК при постановяване на решението си съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства. При това доказателствата трябва да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила. Тъй като чрез обсъждането на доказателствата съдът стига до извода дали даден факт от значение за спорното право се е осъществил или не, при наличието на противоречиви доказателства в тази насока съдът ще трябва да прецени на кое от доказателствата дава вяра. Съдът е задължен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт да посочи кои от тях приема и кои отхвърля, и да обясни защо приема едните и отхвърля другите.

Настоящият съд намира, че в случая Софийски апелативен съд не се е отклонил от горните задължения. Същият е обсъдил релевантните за спора доводи и доказателства и е направил мотивирани изводи.

Третият въпрос е формулиран според защитната теза на жалбоподателите, а не според действителното положение. В случая първостепенният съд е уважил, според постановения от него диспозитив, съответстващ и на изложените мотиви, ревандикационната претенция за частта от процесния имот, представляваща складово помещение с площ от 14.90 кв.м по нотариален акт, а по СТЕ – 18.97 кв.м, разположено на второто ниво (в подпокривното пространство). Отхвърлил е исковете за останалата част от имота, т.е. за тази, разположена на първото ниво, с площ от 29.65 кв.м (27.94 кв.м по СТЕ). Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение относно частта на имота на първото ниво, изрично описвайки обекта в диспозитива си, не се е произнесъл в нарушение на ГПК.

Отговорът на въпрос № 4 несъмнено е положителен и следва от ясната и категорична разпоредба на чл. 108 ЗС. Той не е разрешен от въззивния съд в противоречие със закона и с практиката на ВКС, доколкото същият е заключил, че в случая не се установява една от предпоставките за уважаване на ревандикационния иск - Е. Т. да владее или държи претендираното от ищците складово помещение.

Въпрос № 5 е ирелевантен за крайния изход на спора с оглед приетото от въззивния съдебен състав, че още преди подаване на исковата молба е било извършено разделяне на ателието на две части съгласно решението по негаторния иск и Е. Т. не владее помещението на второто ниво.

Въпрос № 6 не е съобразен с решаващите мотиви на въззивното решение и приетото за установено с него; формулировката му е твърде обща и предполага разглеждане на различни възможни хипотези. Ето защо той не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпроси №№ 7 и 8 са изцяло неотносими към решаващите съображения на Софийски апелативен съд, който не е приел придобиване по давност от страна на Е. Т. на спорния имот, респ. на част от него.

Въпрос № 9 също не може да доведе до допускане на касационно обжалване, тъй като не е свързан с основния решаващ мотив на Софийски апелативен съд да отхвърли искането за предаване владението на общата част от подпокривното пространство – липсата на доказателства, че Е. Т. държи или владее тази част. Освен това този въпрос, по начина, по който е формулиран, е относим към иск с правно основание чл. 109 ЗС, какъвто не е предявен по делото.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Н. Л. Т., И. Х. Д., П. Д. З. и М. П. З. имат право на направените разноски за адвокат във връзка с подадения от тях отговор по касационната жалба на насрещната страна.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,