Определение № 405 от 09.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2657/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Билдинг БГ груп” ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1344 от 05.06.2019 г. по в.т.д. № 4305/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, девети състав, с което е потвърдено решение № 78 от 28.05.2018 г. по т.д. № 1/2017 г. на Софийски окръжен съд за отхвърляне на предявен срещу „Лидл България ЕООД енд Ко” –КД частичен иск с правно основание чл.59 ЗЗД за сумата 289 557.34 лв. от общо 902 363.69 лв. представляваща стойност на вложени материали и извършени СМР на обект „Супермаркет ЛИДЛ” в [населено място],[жк]. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради процесуална незаконосъобразност и необоснованост. Касационният жалбоподател твърди, че въззивният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба за липса на доклад по см. на чл.146, вр. с чл.374, ал.2 ГПК и за неправилно отхвърляне на исканията за допускане на гласни доказателства и за назначаване на комплексна съдебно-техническа експертиза. В жалбата се сочи, че в мотивите към решението са изложени противоречиви и неконкретизирани доводи относно видовете СМР в подписаните от представители на ЛИДЛ и на главния изпълнител – „Бизнес БГ Груп” ЕООД и доколко те съответстват на тези СМР, които са предмет на исковата претенция. Твърди се и допуснато от апелативния съд противоречие в констатациите по сключения договор между главния изпълнител и друг подизпълнител - „Кънстракшън груп” ЕООД, видовете договорени между тях СМР, приемането и заплащането им. Оспорва се становището на въззивната инстанция за сключени договори между главния изпълнител /който не е имал нужната категория за изпълнение на строежа/ с подизпълнители, притежавали необходимата категория, с оглед на което е отхвърлено възражението за нищожност на договора за строителство, сключен между ЛИДЛ, в качеството му на възложител, и „Бизнес БГ Груп” ЕООД, в качеството му на главен изпълнител. По съображения в жалбата, касаторът моли за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС – София, като искането е уточнено в допълнителна молба с вх. № 15800 от 19.08.2019 г. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните процесуалноправни въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да събере доказателства, на основание и по реда на чл.266, ал.3 ГПК, при положение, че с въззивната жалба страната е развила подробно оплакване за наличие на съществено нарушаване на съдопроизводствените правила поради недопускане на посочени и представени в първоинстанционното производство писмени доказателства и отхвърляне на искането за гласни доказателства, при изрично дадените указания на страната и възможност за това от първоинстанционния съд и 2. Следва ли съдът в мотивите на акта си да се произнесе и обсъди всички своевременно направени твърдения и възражения на страните. Твърдяното от касатора противоречие по поставените въпроси с практика на ВКС е основано на следните съдебни актове: решение по гр.д. № 1152/2012 г., IV г.о.и решение по гр.д. № 1019/2009 г., II г.о. /по първия въпрос/; решение по т.д. № 1604/2016 г., II т.о., решение по т.д. № 2/2017 г., II т.о. и решение по гр.д. № 166/2011 г., IV г.о. Налице е и позоваване на т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът „Лидл България ЕООД енд Ко.” КД, ЕИК[ЕИК], представлявано от неограничено отговорния съдружник управляващ и представляващ „Лидл България” ЕООД, чрез процесуален пълномощник, е заявил становище за липса на основания за допускане на обжалването. В постъпил по делото писмен отговор са развити и подробни съображения за правилност на атакуваното решение, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на въззивното решение е прието за установено от фактическа страна следното: наличие на сключен договор F 153/ВЗ от 24.11.2009 г. между „Лидл България ЕООД енд Ко” КД и „Бизнес БГ Груп” ЕООД /сега АМ Мениджмънт” ЕООД/, по силата на който е възложено изпълнението на строителството на „Супермаркет ЛИДЛ” в [населено място],[жк], а изпълнителят е сключил на 20.04.2010 г. договор с ищцовото дружество, в качеството му на подизпълнител, за организиране и извършване, срещу заплащане, със сили и средства на подизпълнителя на всички видове СМР, необходими за цялостното изграждане, завършване и въвеждане в експлоатация на обекта, при посочен краен срок – 15.09.2010 г.; главният изпълнител е сключил и договор от 25.10.2010 г. с друг подизпълнител – „Кънстракшън груп” ЕООД, а първият подизпълнител е сключил договори с други подизпълнители за определени по вид и количество СМР, описани в КСС към приложени по делото договори; с отговор на нотариална покана, изпратен от „Бизнес Груп” ЕООД до „Билдинг БГ Груп” ЕООД, договорът между тях е прекратен поради неизпълнение в срок; след приемане на СМР с двустранно подписани протоколи от възложителя и главния изпълнител, вложените в обекта материали и извършени СМР са заплатени от ЛИДЛ на главния изпълнител и на „Кънстракшън груп” ЕООД, по силата на сключено между тях тристранно споразумение, а на 28.12.2011 г. е издадено разрешение за ползване на обекта. Въззивният съдебен състав е извел изводи за получаване, от страна на ЛИДЛ, на извършените СМР и вложени в обекта материали, на правно основание – договора за строителство от 24.11.2009 г., като твърдяното от ищеца материално разместване не е без правно основание. Изразено е становище за липса на пряка договорна връзка между страните по делото, както и за недоказаност, от страна на ищеца, на елементите от фактическия състав по чл.59 ЗЗД. Като самостоятелно основание за отхвърляне на исковата претенция е посочено и предявяване на исковата претенция срещу лице, което не се явява титуляр на задължението, кореспондиращо на заявените от ищеца права. Въззивният съд е отхвърлил възражението на въззивника /сега касатор/ за нищожност на договора от 24.11.2009 г. поради противоречие със закона. В тази насока са преценени данните по спора относно притежаваната от главния изпълнител правоспособност да изпълнява строеж от трета категория. Констатирано е, че към момента на сключване на договора от 24.11.2009 г. главният изпълнител не е бил изключен от Централния професионален регистър на строителите, а това е станало по-късно, а освен това, като не е притежавал необходимата категория за изпълнение на процесния строеж, той е сключил отделни договори с подизпълнители, които са притежавали нужната категория. Независимо от извода за неоснователност на исковата претенция, решаващият състав е приел за основателно и надлежно въведеното в процеса възражение за изтекла погасителна давност. В тази насока са зачетени твърденията на ищеца за момента на настъпване на имущественото разместване – м.юни – м.октомври 2010 г. Прието е, че исковата молба е депозирана на 29.12.2016 г., след изтичане на петгодишния срок /дори и ако се възприеме, че този срок започва да тече от издаването на разрешение за ползване/. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – София решение. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някое от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от този акт на нормативно тълкуване ясно са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което твърденията за процесуална незаконосъобразност не биха могли да аргументират наличието на предвидените в ГПК селективни предпоставки. В случая, формулираният от касационния жалбоподател процесуалноправен въпрос, свързан с предвиденото в чл.266, ал.3 ГПК изключение от забраната за посочване на нови доказателства във въззивното производство, не удовлетворява изискванията на основния селективен критерий. Видно от постановеното в подготвително заседание на 17.10.2018 г. определение на САС е, че заявените с въззивната жалба на „Билдинг БГ груп” ЕООД доказателствени искания за: приемане на писмени доказателства, допускане на гласни доказателства, назначаване на комплексна техническа и икономическа експертиза и задължаване на РДНСК –Русе, на основание чл.192 ГПК, да представи протокол за установяване годността за ползване на процесния строеж, с всички документи, послужили за издаването му, са оставени без уважение. Въззивният съд е изложил подробни мотиви по всяко едно от тези искания, с извод, че не е налице хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. В проведеното публично съдебно заседание на 27.02.2019 г. е отхвърлено искането на търговското дружество - въззивник за отмяна или изменение на посоченото определение, поради липса на предпоставки за това. При така извършените от апелативния съд процесуални действия, отговорът на първия правен въпрос предпоставя извършване на касационна проверка за тяхната правилност, което не би могло да бъде сторено в производството по чл.288 ГПК. При формулиране и обосноваване на въпрос № 1 касационният жалбоподател не е зачел постановките в т. 1 от посочения по-горе акт на нормативно тълкуване. От друга страна, изложени са и доводи във връзка с процесуални нарушения на първата инстанция по чл.146 ГПК и за непроизнасяне от САС по оплакванията във въззивната жалба в тази насока, които доводи са извън рамките на въпроса. Въпросът, свързан със задължението на съда да мотивира решението си съобразно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, безспорно е важен, но по делото липсват данни за допуснато отклонение от практиката на ВКС, на която се позовава дружеството касатор. Както е видно от мотивите към обжалваното решение, САС е обсъдил релевантните за материалноправния спор факти и доказателства, като е извел собствени изводи за неоснователност на исковата претенция по чл.59 ЗЗД. Произнесъл се е и по възражението за нищожност на договора между главния изпълнител и ответника, с подробни правни мотиви. Изложени са и самостоятелни изводи по правопогасяващото възражение на ответника по чл.110 ЗЗД, счетено за основателно дори и при възприемане на тезата на ищеца за начало на давностния срок - от издаването на разрешение за ползване на строежа. Както бе посочено по-горе, обосноваността на фактическите изводи и законосъобразността на правните изводи на апелативния съд не подлежи на проверка в селективното производство. Не е налице и поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация. Съобразно установените в практиката на ВКС критерии, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл. Това основание ще е налице и при наличие на явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, касационният жалбоподател твърди, че решението е очевидно неправилно поради: постановяването му без да бъдат обсъдени и взети предвид всички възражения на дружеството; при непълнота на доказателствата и поради процесуални нарушения, свързани с недопускане на доказателствени искания както от първата, така и от въззивната инстанция. Тези доводи не биха могли да се съотнесат към критериите, възприети от различни съдебни състави на ВКС, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. Независимо от изхода на делото и своевременно заявеното от ответника по касационната жалба искане по чл.78, ал.3 ГПК, то подлежи на отхвърляне. Към писмения отговор по чл.287, ал.1 ГПК е представен списък по чл.80 ГПК, в който е отразено, че се претендира заплатен адвокатски хонорар в размер на 4 400.62 лв. Представено е и заверено ксерокопие от фактура за същата сума/ с ДДС/, с посочен в нея начин на плащане „по сметка”. Липсват доказателства за извършено плащане на посочения адвокатски хонорар по сметка на Адвокатско съдружие „А., Н., Г.”, чрез банков превод. Затова и съобразно постановките в т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, разноски не следва да се присъждат. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение