Определение № 154 от 07.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 860/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д. против постановеното на 11.04.2011 год. решение на Великотърновски апелативен съд, Гражданска колегия, по гр.д.№ 31 / 2011 год., с което е отменено решение № 160 / 15.12.2010 год. на Плевенски окръжен съд, постановено по т.д.№ 118 / 2010 година и са отхвърлени предявените от касаторката обективно кумулативно съединени искове, с правно основание чл.79 ал.1 вр. с чл.99 ЗЗД вр. с чл.327 ал.1 от ТЗ, за сумата от 81 687,14 лева и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 5 208,63 лева. Касаторът навежда основание за неправилност на постановеното решение, на всяко от основанията по чл.281 т.3 от ГПК. Ответната страна – [фирма] – оспорва допустимостта на касационното обжалване, с доводи за липса на формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, евентуално - при недоказаност на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 от ГПК с приложените съдебни решения, неотносими към решаващите изводи на съда. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и съответства на изискванията на чл.284 ГПК, както и че атакуваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, намира следното: Производството е образувано по искове на С. Д. против [фирма], основаващи се на договор за цесия от 27.05.2009 год., сключен от ищцата в качеството на цесионер, с цедент - кредитор на ответника - [фирма]. Ответното дружество се е защитавало с довод, че по силата на предходно сключен договор за цесия от 25.05.2009 год., същото вземане е прехвърлено от цедента в полза на различно лице – цесионер и тази именно цесия е била единствено съобщена на [фирма], в качеството на длъжник по вземането. На основание договора за цесия са образувани заповедни производства и издадени заповеди за изпълнение на парично задължение в полза на [фирма] срещу ответното дружество, приложени по делото. В „ допълнителна искова молба „ / стр. пор.№ 45 / ищцата е оспорила истинността на представените договор за цесия от 25.05.2009 год. и съобщение за цесия вх.№ 426 / 26.05.2009 год. при ответника. Съдът, с определение от 21.09. 2010 год. е открил производство по оспорване истинността на двата документа. Не е указал разпределение на доказателствена тежест по оспорването. Изискал е представянето на оригиналите на оспорените документи. Третото лице – цесионер [фирма] е представило нотариално заверен препис от оригинала на договора за цесия от 25.05.2009 год., а ответникът е представил оригинала на получено съобщение за цесията - вх. № 426/ 26.05.2009 година. Не е искана и допускана проверка за автентичност на подписи върху двата документа. Въззивният съд е отхвърлил предявените искове, приемайки че оспорването на истинността на противопоставените договор за цесия от 25.05.2009 год. и съобщение за цесията е формално, неконкретизирано и останало недоказано, макар признавайки допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по неуказано уточнение от ищцата на предмета на оспорването и по разпределение на доказателствената тежест за същото / чл.145 ал.2 и чл.146 ал.1 т.5 ГПК /. Формирал е съпътстващ извод, че от представените доказателства не следва ответникът да е бил уведомен за договора за цесия, легитимиращ ищцата като кредитор с представеното по делото уведомително писмо / стр. пор.№ 7 / и във всички случаи преди уведомяването му за цесията в полза на [фирма]. Касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС – свързан с предмета на спора и обусловил решаващите изводи на съда по конкретното дело, с ясно и точно изложение. Навел е съображения за неправилността на процесуалните действия на двете инстанции, във връзка с откритото производство по оспорване истинност на частни документи, както и относно несъобразяване представени по делото, релевантни за изхода на спора, други доказателства .Тези доводи са извън преценката за допустимост по чл.280 ал.1 от ГПК и подлежат на проверка правилността на решението по същество, на основанията по чл.281 т.3 ГПК. Същите съображения важат и за наведените доводи по неправилно приложение нормата на чл.193 ал.3 предл. второ от ГПК от въззивния съд, относно доказателствената тежест в случай на оспорване истинност на частен документ, неносещ подписа на оспорващата страна. Правният въпрос следва да бъде относим към правни аргументи на съда по приложението на закона и практиката, обусловили крайните му изводи. Въпрос по приложение нормата на чл.193 ал.3 предл. второ от ГПК, дори да би бил прецизно формулиран, не би могъл да бъде релевантен за решаващите изводи на въззивния съд в конкретния случай, тъй като съдът не е дал противно на нормата на чл.193 ал.3 от предл. второ от ГПК разрешение на процесуалноправния въпрос по разпределение на доказателствената тежест при оспорване истинността на представените от ответника частни документи. Съдът изобщо е отрекъл да е налице надлежно оспорване истинността на същите, поради което и произнасяне по приложение нормата на чл.193 ал.3 предл. второ ГПК изобщо няма. Предвид преждеизложеното, не е налице общия критерий за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК, поради което е невъзможно разглеждане касационната жалба по допълнителните селективни критерии по чл.280 ал. 1 т.2 от ГПК / с оглед характера на приложената от страната съдебна практика – незадължителна /. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, ІІ търговско отделение,