Определение № 60492 от 16.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 858/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото В. М. Я. срещу решение № 425/08.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 707/2020 г. на Великотърновския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение е постановено следното: 1) обезсилено е първоинстанционното решение № 260014/09.07.2020 г. по гр. дело № 2916/2019 г. на Великотърновския районен съд (ВРС) в частта, с която е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу частен съдебен изпълнител (ЧСИ) В. Г. с рег. № 725, иск за прогласяване нищожност на решение № 373/20.08.2019 г. по в. гр. дело № 769/2019 г. на ВОС, като въззивният съд е прекратил производството по делото в тази част; 2) потвърдено е първоинстанционното решение в останалата частта, с която е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу „Съни ко“ ООД и М. К. Б., иск за прогласяване нищожност на горепосоченото решение на ВОС; 3) в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката В. Я., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) в исковото производство по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлена жалба против действие на ЧСИ – постановление за възлагане, обжалвано от длъжника по реда на чл. 435, ал. 3 от ГПК, следва ли да бъде пасивно легитимирана страна – ответник в процеса, ЧСИ, чиито действия са били обжалвани в производството по влязлото в сила решение; и 2) проверката, която дължи съдът, за да обоснове наличието или не на предпоставките за прогласяване нищожност на съдебно решение, е дали решението отговаря на изискванията на гл. ХVIII от ГПК и съдържа ли задължителните реквизити, предвидени в чл. 235, ал. 2 от ГПК – съдът основава решението върху приетите от него за установени факти и обстоятелства по делото и върху закона; конкретните установени от съда факти следва да може да бъдат извлечени от съдържанието на мотивите в решението му, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По отношение на първия въпрос жалбоподателката сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на втория въпрос жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с т. 8 от ППВС № 1/10.11.1985 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 2365/16.01.2006 г. по гр. д. № 1490/2004 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Ответниците ЧСИ В. Г. и „Съни ко“ ООД в отговорите си на касационната жалба излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Ответникът М. Б. не е подал отговор на касационната жалба. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване. За да обезсили първоинстанционното решение по делото в частта му, постановена по иска на жалбоподателката срещу ответника ЧСИ В. Г., въззивният съд е приел, че последният не е легитимиран да отговаря по този иск. В тази връзка окръжният съд е изложил съображения, че процесуално легитимирани по иск за нищожност на съдебно решение са само страните по делото, по което то е постановено, т.е. – тези по отношение на които се разпростира силата на пресъдено нещо на това решение. ЧСИ не е страна в производството по чл. 435 от ГПК, поради което не е легитимиран да отговаря по иск за нищожност на съдебно решение, постановено по жалба срещу негови актове или действия. В съдебната практика никога не е имало съмнения и колебания, че надлежни – процесуално легитимирани страни по иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожност на съдебно решение, са само страните по него и техните универсални и други правоприемници, които са пряко обвързани от решението, чиято нищожност се претендира. Константна е и съдебната практика, че съдебният изпълнител не е страна в производствата по чл. 435 от ГПК по обжалване на негови актове и действия. Тези положения ясно следват и от разпоредбите на ГПК. С оглед на това настоящият съдебен състав намира, че първият правен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като и самата жалбоподателка не излага никакви съображения в тази насока. Въззивният съд е разрешил този въпрос в съответствие с трайно установената съдебна практика и при точно приложение на процесуалния закон, поради което не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия въпрос. За да отхвърли иска на жалбоподателката срещу другите двама ответници, въззивният съд е приел, че за да обоснове нищожност на процесното съдебно решение, тя излага доводи, че с него е потвърден акт – постановление на съдебния изпълнител, издадено след редица нарушения на процедурата по публичната продан. Окръжният съд е намерил, че тези доводи са относими към правилността, а не към нищожността на съдебното решение, поради което не ги е обсъждал; в тази връзка се е позовал на решение № 193/02.11.2018 г. по гр. д. № 4751/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Също в тази връзка съдът е приел, че нито в исковата си молба, нито във въззивната си жалба ищцата не е навела доводи за нищожност на процесното решение, основаващи се на ненадлежност на органа, който го е постановил, незаконен съдебен състав, липса на форма или липса на подписи на мнозинството от съдиите. Въззивният съд е приел, че единственият довод на жалбоподателката, относим към нищожността на съдебното решение, е този, че волята на съда била изразена дотолкова неразбираемо, че не можела да бъде извлечена дори по пътя на тълкуването. Окръжният съд е намерил този довод за неоснователен, като е приел, че процесното съдебно решение е ясно, написано е на разбираем дори от неюристи език, като е изложил подробни съображения в тази насока. Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение относно отхвърлянето на иска на жалбоподателката, вторият формулиран от нейна страна правен въпрос е необуславящ правните изводи на въззивния съд. Това е така, защото формулировката на този въпрос изхожда не от това, което е приел окръжният съд в обжалваното решение, а единствено от тезата на самата жалбоподателката, че при произнасяне по иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК за нищожност на съдебно решение съдът следвало да провери дали то отговаря „на изискванията на гл. ХVIII от ГПК“, както и на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – относно мотивирането на съдебните решения. Тази теза, застъпвана от страна на жалбоподателката, която очевидно не прави разграничение, а смесва (включително в самата формулировка на въпроса) основанията за нищожност и за неправилност на съдебното решение, не намира опора и в посочената от самата нея практика на ВКС. Напротив – приетото от въззивия съд е в пълно съответствие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 270, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, намерила израз както в посоченото във въззивното решение, решение № 193/02.11.2018 г. по гр. д. № 4751/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и посоченото в последното ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС, така и в посочените от жалбоподателката, решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 2365/16.01.2006 г. по гр. д. № 1490/2004 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а също и в множество други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Сочените от страна на жалбоподателката, т. 8 от ППВС № 1/10.11.1985 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС са неотносими както към въпросите, формулирани в изложението към касационната жалба, така и към приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното „Съни ко“ ООД, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 1 000 лв. Ответникът ЧСИ В. Г. също е претендирал присъждане на разноски за касационното производство, но не е представил по делото доказателства да е направил такива разноски. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение