Определение № 111 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 812/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационната жалба на С. Н. К. от [населено място], приподписана от адвокат В. Н., против въззивното решение № 7054 от 18.12.2024 год. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 1701/2023 год. С него, след отмяна на първоинстанционното решение от 28.11.2022 год. по гр. д. № 48083/2021 год. на Софийския районен съд в частта, в която е допусната делба на поземлен имот с идентификатор *** между съделителите при равни квоти, е постановено друго, с което:

• е допусната делба на 87/423 ид. ч. от горния поземлен имот, като припадаща се част към допуснатата до делба двуетажна еднофамилна жилищна сграда /източен близнак/, при равни квоти между съделителите С. Н. К. и Н. Д. К.,

• е отхвърлен иска за делба на Н. Д. К. против С. Н. К. за делба на 336/423 ид. ч. от същия поземлен имот.

В останалата част, с която е допусната делба между същите съделители на построената в горния имот двуетажна еднофамилна жилищна сграда при равни квоти между тях, първоинстанционното решение е потвърдено.

Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за допускане делбата на двуетажната еднофамилна сграда със застроена площ 66 кв. м. с доводи за неправилност с оглед несъществуването на такава площ на съсобствената сграда. Същата е с площ 55 кв. м., което се установява от приетото заключение на техническата експертиза, а пристроената площ към двата етажа представлява незаконен строеж и не може да бъде обект на делба.

Ответникът по касация Н. Д. К., чрез адв. Н. Г., в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускане на обжалването, респ. неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

По поддържаните в изложението на касатора основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение по допускане на делбата на двуетажната еднофамилна сграда между страните по делото, при посочените равни квоти, въззивният съд приел, че същата е придобита от Н. С. К., чрез договор за доброволна делба от 1959 год. След смъртта му през 1987 год. същата е придобита от наследниците му по закон – преживяла съпруга и двама сина, които наследяват и дела на първата след нейната смърт през 2005 год. Единият от синовете Д. К. е починал през 2016 год. и неговата 1/2 ид. ч. се наследява от наследниците му, след разпоредителна сделка между тях тази 1/2 ид. ч. е придобита от съделителя Н. К.. Другата половина е собственост по наследство на другия съделител, негов чичо - С. К..

По отношение площта на делбената съсобствена жилищна сграда, въззивният съд е обсъдил събраните писмени доказателства, както и заключенията на приетите технически експертизи, установяващи застроената площ на първия етаж – 66 кв. м., и на втория - 69 кв. м. Констатираното разминаване с архитектурния проект на сградата по отношение площта не е довело до обособяване на самостоятелен обект в рамките на същата, а наличното пристрояване е разгледано като неотделима част към всеки от етажите. Поради това и доводите на касатора за незаконен строеж са приети за неоснователни и въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е допусната делба на двуетажната еднофамилна сграда с посочената /и по представените схеми и скици/ площ.

Искането за допускане на обжалването се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочения в изложението въпрос: Допустима ли е делба на незаконно извършено пристрояване към делбена сграда, ако с извършеното пристрояване съществено се променят вида, функционалното предназначение и поделяемостта на сградата. Изхождайки от мотивите на въззивното решение, този въпрос не е обусловил решаващата воля на съда за допускане на съдебната делба между страните на описаната сграда с площ от 66 кв. м. Съдът изрично е посочил в решението си, че сградата е законно построена, поради което е предмет на делба, дори и да има незаконно пристрояване. Такова обаче не е констатирано от експертизите, а обсъжданото хипотетично наличие на пристрояване в смисъл на увеличение на площта в сравнение с архитектурния проект, не е обосновало извод за обособяване на самостоятелен обект, напротив - прието е, че такъв не е налице, а същото се разглежда като неотделима част към първи и втори етаж на сградата.

Извън това, че поставеният въпрос не е обусловил решаващия извод на съда за допускане на делбата на сградата, същият не е и правен въпрос, който да обуслови допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Макар и да не са заявени от касатора изрични доводи в тази насока, при служебната проверка настоящият състав не констатира вероятност за наличие на такива пороци, доколкото решението е постановено по предявения иск за делба на описаната сграда, останала в наследство от общия наследодател, /в останалата част относно делбата на поземления имот въззивното решение не е обжалвано/, постановено е от законен състав, съгласно разпоредбата на чл. 20 ГПК, и е съобразено със закона и практиката по приложението му по въпросите на съдебната делба, вкл. и посочената от самия касатор. Прочитът му не разкрива такива съществени пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, които да обосноват извод за служебно допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените разноски в размер на 1 000 лв. /511.29 евро, съгласно чл. 12 и 13 ЗВЕРБ/, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие и пълномощно.

По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.