Определение № 4025 от 24.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1204/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. С. Д., с адрес в [населено място], чрез адв. Е. Т., против решение № 201 от 17 ноември 2025 г., постановено по в.гр.д. № 375/2025 г. по описа на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 92 от 22 април 2025 г., постановено по гр.д. № 482/2024 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, с което М. С. Д. е поставена под ограничено запрещение по предявения срещу нея иск от В. И. Н.. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Макар че съдът е приел, че са налице медицинският и юридическият критерии за поставяне под ограничено запрещение, от назначената по делото комплексна съдебна психиатрично-психологична експертиза се установява единствено, че ответницата е с нормални възрастови изменения, като са засегнати емоциите, познавателната дейност, умствено-паметовите възможности, но се грижи самостоятелно за себе си и за сина си. Жалбоподателката сочи още, че не е призована и изслушана от въззивния съд и той не е придобил лични впечатления за нея. Твърди, че от събраните по делото доказателства се установява, че продължава да се грижи за своите работи, издържа се сама с пенсията си и с рентата, която получава, не търси чужда помощ, защото не се нуждае от такава, грижи се за домакинството си и за болния си син, не пилее безкритично собствените си пари, не се разпорежда приживе със собствените си недвижими имоти. В тази връзка се възразява срещу изводите на въззивния съд, че честите тегления на суми от банковата й сметка обосновавали нуждата й от подкрепа. В действителност Д. желаела да разполага с пари в брой, а не да оперира с тях безкасово предвид възрастта й. Изброени са и доводи срещу наличието на правния критерий за поставяне под ограничено запрещение, като е обоснована необходимостта въззивният съд при постановяване на решението си да се съобрази с чл. 12 от Конвенцията за защита на хората с увреждания. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответницата В. И. Н., както и Прокуратурата на Република България не представят становище по касационната жалба. Предявена е искова молба от В. Н., дъщеря на М. Д., с твърдения, че в поведението на последната от началото на 2024 г. са настъпили съществени промени – започнала често да сменя патроните на входната врата на жилището, в което живее с болния си син, твърдяла, че някой иска да я убие, започнала да забравя къде си оставя вещите, често теглила големи суми от банковата си сметка, без да има разумно обяснение за това и за какво са й нужни, понякога плащала два пъти за едно и също нещо, започнала да обърква и дните, понякога ставала агресивна. През 2022 г. била жертва на телефонна измама, при което загубила пари на стойност от 4000 лева. С оглед на това се твърди, че към настоящия момент психическото състояние на Д. не й позволява да се грижи за своите работи, същата можела лесно да бъде манипулирана и подведена да извърши неразумно разпореждане със свое имущество, поради което е отправено искането за поставянето й под пълно запрещение. Съдът е посочил, че за поставяне под запрещение е необходимо наличието на предпоставките по чл. 5 ЗЛС – лицето да страда от слабоумие или душевна болест (т.нар. медицински критерий), в резултат на което да не може да се грижи за себе си (т.нар. юридически критерий); посочено е значението на двата критерия и че сама по себе си душевната болест или слабоумието не правят лицето недееспособно, а невъзможността на същото да се грижи за своите работи следва да е по причина на болестното му състояние. Преценката за това дали едно лице е недееспособно е на съда и същата следва да бъде направена въз основа на установените конкретни обстоятелства относно здравословното състояние на лицето като обуславящо поведението му и доколко това препятства възможността му да се грижи за своите работи и интереси. За изясняване здравословното състояние на Д. съдът е анализирал разказаното от нея в о.с.з. от 07.01.2025 г. пред първоинстанционния съд и е приел, че същата е ориентирана за време, място и личност, отговаря съответно на зададените й въпроси; сочи, че живее заедно със сина си, сама си пазарува и се грижи за домакинството; отрича да е теглила големи суми пари от банковата си сметка, както и да е била жертва на телефонна измама; сочи, че с дъщеря си и нейното семейство са във влошени отношения, тъй като искали да прехвърли апартамента и нивите си на внучката. От приетото заключение на комплексна експертиза, счетено от съда за обективно и компетентно изготвено, се установява, че Д. има органично разстройство на личността, обособило се като неблагоприятна последица от налични възрастови промени (физиологично настъпили с възрастта съдови нарушения, обуславящи оформянето на психиатрична патология). Засегнати са емоциите, познавателната дейност, сферата на планиране на личното поведение и предвиждане на вероятните лични и социални последици от него, страдат потребностите, подтиците, мисленето, умствено паметовите възможности. Налична е личностова дисхармония – чувствителна, подозрителна. В определени моменти поведението й е външнообвинително, основно към дъщеря й. Според експертите изводите й за отношението на определени хора към нея са определени и мотивирани от разстройства на мисловния процес – налудни преживявания за ограбване и ощетяване. Лицето изпитва затруднения в откриване на аналогии, абстракции и като цяло е с нарушена способност за извършване на логични операции, не е в състояние да разграничава същественото от несъщественото, да прави обобщения и да извлича причинно-следствени връзки, има нарушения в активното внимание. Засегнати са интелектуалните възможности, не толерира напътствия и контрол, винаги се счита за права в изказаното от нея ситуативно мнение. Самостоятелна е за лично самообслужване и планиране на ежедневните си дейности, но на елементарно ниво. В заключение вещите лица считат, че това психическо и психологическо състояние на Д. не й позволява сама да се грижи за себе си, да ръководи постъпките си и да защитава интересите си. Заболяването има хроничен ход и не може да се очаква неговото „обратно“ развитие в насока на подобрение, дори при прием на определени медикаменти. Съдът е приел, че описаните от вещите лица проявления на психическото състояние на Д. кореспондират с показанията на разпитания по делото свидетел Н. (отчитайки евентуалната му заинтересованост от изхода по спора), който е посочил конкретни житейски ситуации – за смяна на патрона на вратата, отношение към дъщерята на ответницата и идеи, че същата иска да й вземе парите и имотите, недопускането й в жилището, забравяне, в т.ч. и за повторни плащания. При тези данни въззивният състав приема, че безспорно е установен т. нар. „медицински критерий“ – наличието на психично заболяване в широкия смисъл на думата, характеризиращо се с такова разстройство на съзнанието, което сочи промяна на личността и обуславя поведение, неадекватно на конкретните обстоятелства (снижен интелект, невъзможност за реална оценка и безкритичност към последиците при вземането на по-значими решения, импулсивност, нарушения в паметта и концентрацията). Без значение според съда е, че тази клинична картина е обусловена от настъпилите с оглед възрастта на лицето психологично-физиологични изменения. Налице е и т.нар. „юридически критерий“ – описаните проявления на болестта сочат, че Д. е препятствана да разбира в пълна степен свойството и значението на постъпките си, което поставя в риск защитата на нейните интереси. Посочено е, че способността на Д. да осъществява сама ежедневните дейности по грижата за домакинството и да задоволява битовите си потребности не опровергава този извод; Д. не обоснова извършените от нея чести тегления на суми от банковата й сметка, за които по делото са събрани доказателства, а освен това съществува риск да се разпореди с притежаваното от нея недвижимо имущество, без да може да направи реална и осъзната оценка за действителните последици от подобно действие. Счетено е, че в случая ограничаването на дееспособността чрез поставянето й под ограничено запрещение се явява адекватна приложима мярка за защита, тъй като неизбежните ограничения, свързани със запрещението, няма да доведат до неоправдано посегателство върху нейни основни конституционни права, а с ограничението ще се гарантира единствено недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят нейните интереси. При тези мотиви на въззивния съд е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по обобщения въпрос за задължението на въззивния съд да придобие лични впечатления от лицето, чието поставяне под запрещение се иска, и за поставянето под запрещение следва ли да бъдат установени факти, които показват неспособност на болния да се справя със своите работи. Касационното обжалване се допуска, за да се провери съответствието на въззивното решение с решение № 230 по гр.д. № 340/2023 г. на ВКС, ІІІ г.о., и решение № 604 по гр.д. № 4300/2024 г. на ВКС, ІІІ г.о. За касационното обжалване жалбоподателката дължи държавна такса от 7,65 евро. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,