Определение № 4519 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4307/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична Община, чрез гл. юрисконсулт В. П., срещу решение № 908 от 01.08.2024 г. по в.гр.д.№ 2902/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 4353 от 04.08.2023 г. по гр.д.№ 5526/2022 г. на Софийски градски съд, e осъдена Столична Община, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на Ц. Н. Г. сумата 30000 лева обезщетение за неимуществени вреди, представляващи претърпени болки и страдания от телесни увреждания – фрактура и изкълчване на лявата глезенна става, настъпили на 24.07.2021 г., в резултат на падане на тротоар с нарушена повърхност в гр.София,бул. Монтевидео № 47, в участъка пред аптека „Марешки“, ведно със законната лихва считано от 24.07.2021 г. до окончателното й изплащане.

Сочат се допуснати съществени процесуални нарушения на чл. 235, ал.2 ГПК, чл. 236, ал.2 ГПК, чл.12 ГПК, чл. 272 ГПК – неизвършване на цялостна и комплексна преценка на събраните по делото доказателства, необсъждане на всички доводи и възражения на страните в производството пред въззивния съд, нарушаване на изискването за мотивираност на съдебния акт. Твърди се и противоречие с материалния закон – чл. 49 ЗЗД. Иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

Подаден е отговор на касационната жалба от ищцата Ц. Н. Г., чрез адв. Г. Ч., с който се поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране обективната гаранционно-обезпечителна отговорност на общината. Налице е противоправно поведение (бездействие) от страна на служители на общината, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за поддръжка на общинските улици и тротоари в гр. София в състояние, непораждащо опасност за участниците в движението, които задължения произтичат от разпоредбите на пар. 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА, чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС и чл. чл. 8, ал. 3 ЗП, както и чл. 19, ал. 1, т. 2, чл. 31, чл. 30, ал.4 от Закона за пътищата, чл. 48, т. 2, б. „а“ и б. „б“ ППЗП и чл. 3, ал. 1, т. 3 от Наредба № РД-02-20-19/12. 11. 2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата – в случая неотстраняване на съществуващи на процесния участък от тротоара незакрепени и подвижни плочи и необозначаване на този участък от тротоара, като създаващ опасност за пешеходците. Прието е за установено наличието на причинна връзка между неимуществените вреди и противоправното поведение на общински служители, на които е било възложено изпълнение на задълженията, произтичащи от цитираните по-горе нормативни разпоредби – фрактурите и изкълчването в областта на левия глезен на ищцата, причинили й болки и страдания, са получени в резултат на пропадане на крака й в процесния неремонтиран и необозначен участък.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени следните обстоятелства: а/. местонахождение, брой и вид телесни увреждания – счупване на долния край /външния малеол/ на лявата малкопищялна кост; счупване на долния край /вътрешния малеол/ на лявата голямопищялна кост; счупване на долния край /задния малеол/ на лявата голямопищялна кост, както и изкълчване на лявата глезенна става; б/. наложилото се оперативно лечение за открито наместване на счупените кости и фиксирането им с метални импланти, както и извършването на втора операция за премахването им; в/. продължителността на лечебния и възстановителен период (осем-десет месеца); г/. интензитета на търпените болки и страдания (болките и страданията са били с голям интензитет първите 7-8 дни след операцията, както и за около 15-20 дни след 60-тия ден от операцията, когато ищцата е започнала да стъпва на крака; болки с умерен интензитет ищцата е търпяла до 3 месеца след операцията, а болки с малък интензитет - до около седмия-осмия месец от операцията; допълнителен обем болки и страдания ищцата е претърпяла и след втората операция за премахване на металните импланти - с умерен интензитет за 15-20 дни и с по-малък интензитет до около два месеца ); д/. неудобствата и ограниченията от обездвижването и затрудненията при придвижването – ищцата не е стъпвала на крака си в продължение на 6 месеца след първата операция и се е придвижвала с патерица; след втората операция имала затруднения в походката и самообслужването за около месец; е/. наличието на пожизнена последица от усложнение на травмата – артрозна болест на глезенната става, както и трайни последици, за които не може да се посочи дали ще останат пожизнено - левият глезен е по-дебел 2 см, лявата подбедрица е по-слаба с 3 см, лявата глезенна става извършва движения в обем по-малък от нормата с 25 %; ж/. наличие на по-висок риск за ищцата при извършването на операциите заради наличието на сърдечното заболяване от 2009 г., проявяващо се с предсърдно мъждене, високо кръвно налягане, хипертонично сърце и сърдечна недостатъчност 2 степен, поставен бай-пас; ж/. възрастта на ищцата към настъпване на инцидента – 63 г.; з/. икономическите условия в страната към настъпване на инцидента и съдебната практика по сходни случаи.

За неоснователно е приет доводът на общината за неоснователност на иска, тъй като инцидентът е настъпил не върху участък от тротоара към бул. "Монтевидео" № 47, а в поземлен имот с идентификатор ***КККР, който е частна, а не общинска собственост. Прието е, че това твърдение не е доказано, тъй като от показанията на свидетелката Д., която единствено има непосредствени впечатления за мястото, на което се е случил инцидентът, което място впоследствие неколкократно й е показвано от пострадалата, се установява, че падането е станало на тротоара между търговския обект и булеварда. Прието е, че това твърдение не се опровергава и от заключението на съдебнотехническата експертиза, доколкото вещото лице е правило оглед на процесния участък почти две години след инцидента с ищцата, а и свидетелката Д. сочи, че тротоарът след инцидента бил ремонтиран.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивния съд да извърши цялостна преценка на доказателствения материал?

2. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите на страните и възраженията за неоснователни или основателни?

3. Предвидената в чл. 272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, освобождава ли въззивния съд от задължението по чл. 236, ал.2 ГПК да мотивира своето решение, да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните? Дължат ли се мотиви по същество в отговор на направените пред съда оплаквания, дължи ли се обсъждане на твърденията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение, която може да се дължи както на невярно възприемане на фактическата обстановка, така и на погрешни правни изводи, произтичащи от неправилното приложение на правилата на науката, опита или логическото мислене?

4. Следва ли въззивния съд да установи всички правнорелевантни за спора факти и да ги подведе под приложимата за същите правна норма и да направи извод за начина, по който последиците се прилагат по отношение на спорното право, като същевременно се произнесе и по всички направени от страните възражения и изложени доводи?

5. Следва ли въззивния съд да се съобрази с постановени съдебни решения от други съдебни състави, инстанции при решаване на правен спор, произтичащ от подобен юридически факт, какъвто е породил и настоящия правен спор, при липса на идентичност в събрания в хода на съдебното дирене доказателствен материал, единствено с цел да не се допусне отклоняване от съдебната практика, при условие, че чл. 291 ГПК е отменен.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 382 от 21.01.2015 г. по гр.д.№ 2056/2015 г. на ВКС, ІV г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2, предл.2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Въпросите са свързани с приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и касаят задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да обсъди събраните по делото доказателства, както и възраженията и доводите на страните и изложи собствени фактически и правни изводи. По въпросите е формирана богата непротиворечива практика на ВКС. Според същата, въззивната инстанция е длъжна, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, да разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК следва да извърши самостоятелна преценка на релевантните доказателства и да обсъди защитните тези и доводи на страните. Тези изводи следва да намерят писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, което би осигурило възможност за страните да се запознаят с изводите на съда, а за горната инстанция – да провери правилността на решението.

В съответствие с така установената практика на ВКС, въззивния съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка, разгледал е всички доводи и възражения на страните. Направил е свои собствени изводи по съществото на спора, касаещи основателността на предявения иск. Обстоятелството, че поддържаната от касатора теза в процеса не е била възприета от въззивния съд не сочи на несъобразяване с установената практика на ВКС и не е предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение. А и по съществото си оплакването на касатора за несъответствие между извода на съда за мястото на настъпване на инцидента и събраните доказателства е оплакване за необоснованост, представляващо касационно основание за неправилност на решението, което подлежи на обсъждане само в случай на допускане до касационен контрол на въззивното решение за проверка на правилността му.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на делото Столична община следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за размерите на възнагражденията за адвокатска работа в редакцията й към подаване на отговора на касационната жалба, да заплати на адв. Г. П. Ч. сумата 2287, 50 лв. адвокатско възнаграждение за безплатно осъществяваното процесуално представителство на ищцата пред настоящата инстанция, изразяващо се в подаване на отговор на касационната жалба.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,