Определение № 667 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 359/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю. против определение № 25284 от 10.12.2025 г. по ч. гр. д. № 12611/2025 г. на Софийски градски съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се прави искане да бъде отменено. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение частна жалба с вх. № 308082 от 23.09.2025 г., подадена от Е. Д. М. срещу разпореждане № 135838 от 29.08.2025 г. по гр. д. № 46800/2022 г. на Софийски районен съд (СРС), 118 състав, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба, наименувана „жалба“ с вх. № 179977/30.08.2022 г. и производството по делото е прекратено. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че първата инстанция е била сезирана от жалбоподателя М. с искова молба, наименувана „жалба“ с вх. № 179977/30.08.2022 г. срещу Прокуратура на Република България (ПРБ) с искане за присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лева за репариране на претърпени в периода 18.08.2020 г. – 11.08.2022 г. неимуществени вреди, настъпили в резултат от бездействие да се проведе разследване по негова жалба № PRB202006850219I/18.08.2020 г., с която е отправено искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС. Посочил е, че при служебно извършената справка е установил, че по искова молба на М., вх. № 172972/18.08.2022 г., е образувано гр. д. № 44826/2022 г. на СРС, 143 състав, по което е претендирано срещу ПРБ присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лева за репариране на претърпени в периода 29.09.2020 г. – 06.08.2022 г. неимуществени вреди, настъпили в резултат от бездействие да се проведе разследване по негова жалба № PRB202007287291I/28.09.2020 г., с което е отправено искане за възобновяване на КНОХД № 1018/2019г. на ВКС. Констатирал е, че производството по гр. д. № 44826/2022 г. на СРС, 143 състав, е все още висящо, като няма данни същото да е приключило. При тези факти втората инстанция е приела от правна страна, че в нормата на чл. 126, ал. 1 ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита, с оглед предотвратяване постановяването на противоречиви съдебни решения. Съобразено е, че отводът за висящ правен спор по чл. 126, ал. 1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата, какъвто е констатирал в случая между производството по гр. д. № 46800/2022 г. на СРС, 118 състав и това по гр. д. № 44826/2022 г. на същия съд, 143 състав. Взети са предвид и обстоятелствата, че ищец по същите е Е. Д. М., а ответник – Прокуратура на Република България; че съгласно обстоятелствената част на исковите молби е налице и обективен идентитет – предявени са осъдителни искове за присъждане на обезщетение в един и същи размер за претърпени идентични по естество неимуществен вреди в резултат от едно и също поведение – бездействие на ответника по разглеждане на искане за възобновяване на едно и също наказателно производство и провеждане на разследване, с което ищецът е лишен от института на възобновяване и от ефективни средства за защита; че единствената разлика във фактическите твърдения на ищеца по двете дела се свежда до номера на жалбата, с която е сезиран ответника и периодът на търпене на неимуществените вреди. Развити са съображения, че с оглед твърденията на ищеца, бездействието по разглеждане на подадените жалби накърнява един и същи правен интерес. Застъпено е виждане, че поради отсъствието на твърдения да се касае за качествено различни искания, от които ищецът търпи различни вреди, а и доколкото искането по чл. 422 НПК почива на една и съща правна рамка, то бездействието по всяка от тях не би могло да доведе до основание за претендиране на отделни обезщетения. Вън от това е съобразено и обстоятелството, че част от периода по двете дела се припокрива, т. е. не е налице и хипотезата на предявени частични искове, доколкото липсват твърдения, че заведеното последно по време производство се отнася до друга част от претендираните обезщетения. Във връзка с изложеното е прието, че предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане, като твърденият в исковата молба период на претърпяване на вредите не представлява елемент от основанието на иска, респективно не съставлява факт, индивидуализиращ предмета на делото. Въззивният състав е посочил още, че в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл. 213 ГПК, тъй като не се касае за няколко висящи дела между едни страни или до дела, които имат връзка помежду си, а за наличие на дела в един съд, между едни и същи страни, на едно основание и за същото искане. В обобщение е заключил, че по отношение на предявената искова претенция по гр. д. № 46800/2022 г. на СРС, 118 състав, като заведена по – късно от тази по гр. д. № 44826/2022 г. на СРС, 143 състав, е налице отрицателна процесуална предпоставка – наличие на друго идентично производство между същите страни, със същото основание и искане и по – късно заведеното като недопустимо следва да се прекрати на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. В допълнение на горното е изтъкнато, че предявената в настоящото производство исковата молба е израз на злоупотреба с право (зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е нормативно предвидено/създадено), последицата от която е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право, взимайки предвид многото на брой дела, които е инициирал ищецът. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се изтъкват единствено оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт. Страната формално се позовава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, с наличието на които обосновава достъпа до касация. Настоящият състав на ВКС счита, че няма основания за допускане на обжалването. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт. В случая жалбоподателят не поставя релевантен правен въпрос по смисъла на разясненията, даден с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да осъществява общо основание за достъп до касация. Както се изтъкна по - горе, ВКС не може да извежда този въпрос от изложението в касационната жалба, респ. частна касационна жалба, съобразно там изнесените твърдения и посочени доказателства. В стадия по селекция на касационните жалби, вкл. и на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Тази преценка е от значение при вече допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Поддържаните от страната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи са изцяло по правилността на въззивния съдебен акт и съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват предпоставки за допускане на касационен контрол. Предвид на изложените решаващи мотиви въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице. В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,