Определение № 60268 от 16.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1503/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 260071 от 26.10.2020г., постановено по в.гр.д. № 490/2020г. на Софийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 152 от 17.12.2018г. по гр.д.№ 565/2016г. на Свогенския районен съд в частта, с която на основание чл.349, ал.2 ГПК на Т. А. С. е възложен недвижим имот – УПИ *, кв.39 по ПУП на [населено място], Софийска област, ведно с построената в него през 1970г. масивна двуетажна жилищна сграда с пазарна цена 59 032, 20 лв. и същата е осъдена да заплати за уравнение на дяловете на съделителите В. Г. Т. и Б. Г. Ц. по 9838.70 лв. По делото е установено, че процесният имот е допуснат до съдебна делба с влязло в сила решение № 11 от 12.02.2018г. по гр.д.№ 565/2016г. на РС – Своге между Т. А. С., В. Г. Т. и Б. Г. Ц. при квоти 4/6 ид.части за първата и по 1/6 ид.част за останалите две съделителки. Имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност от Т. А. С. и Г. А. С., които са били в брак от 04.02.1958г. Последният е починал на 15.12.2007г. и е оставил за свои наследници по закон страните по делото – преживяла съпруга и техни дъщери. Съгласно заключението на вещото лице – техническа експертиза от 26.06.2018г. имотът е реално неподеляем на три дяла и неговата пазарна цена е 59 032.20 лв. В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителката Т. А. С. е поискала имотът да и бъде възложен на основание чл.349, ал.2 ГПК. Съдът е приел претенцията за основателна по съображения, че същата е живяла в имота и по делото липсват данни да притежава друго жилище. Изложени са и допълнителни съображения, че изнасянето на имота на публична продан е неоправдано при положение, че останалите съделителки ще получат парично уравнение на своите дялове и не би могло да се очаква, че при проданта те ще получат по-големи суми, в по-кратък срок или при по-малко разноски. Направеното от жалбоподателката в съдебно заседание на 14.10.2010г. искане от за назначаване на нова експертиза за пазарната цена на имота е оставено без уважение по съображения, че цената на имота в рамките на въззивното производство има значение единствено за определяне на дължимите държавни такси и евентуално сумите за уравнение на дяловете. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните; 2. Какви са предпоставките и спазени ли са в случая изискванията за възлагане на процесния недвижим имот на ищеца Т. С.; 3.Дали процесният имот е бил жилището на Т. С., заявила претенция за възлагане, и дали тя и живяла в имота при откриване на наследството на прекия ѝ наследодател; 4. За остойностяване на делбеното имущество по действителната му пазарна цена към момента на извършване на делбата и 5. Как следва се уредят отношенията на страните, когато поради дълъг период от време между определянето на цената и извършването на делбата внезапни промени в пазарните условия променят цените на имотите и в резултат на това определената от съда цена обогатява един за сметка на обедняването на друг съделител към момента на извършване на делбата. Поддържа се, че по отношение на последния въпрос е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по жалбата Т. А. С. е подала писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а ответникът Б. Г. Ц. не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия поставен въпрос липсва противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВС и ВКС /ППВС №1/1953г.; Р № 29 от 27.04.2018г. по гр.д.№ 1729/2017г., І г.о., и Р № 57 от 02.03.2011г. по гр.д.№ 1416/2010г., ІІ г.о.,/, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин. В решението са направени самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като самото несъгласие на касаторката с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Следващите два въпроса са формулирани по начин, непозволяващ даването на принципни отговори, и са по съществото на спора, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. По първия и тези въпроси в допълнение следва да се отбележи, че те са поставени във връзка с доводите на касаторката, че съделителката Т. С. не е живяла в процесния имот към момента на смъртта на нейния съпруг и общ наследодател на страните, които съдът е приел за неоснователни. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че при делба на имот, който е бил съпружеска имуществена общност, правната квалификация на възлагателната претенция на бивш съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителски права по отношение на децата от брака или на преживял съпруг /дадената от страната правна квалификация на претенцията не обвързва съда/, е по чл.288, ал.2 ГПК/отм./, респ. по чл.349, ал.1 ГПК, която разпоредба не съдържа такова условие за нейното уважаване. Независимо от обстоятелството, че с потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение имотът е възложен на основание чл.349, ал.2 ГПК, в случая това не се е отразило на валидността, допустимостта или правилността на обжалваното решение. Четвъртият въпрос също не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – решение № 67 от 24.03.2016г. по гр.д.№ 5264/2015г., І г.о., с което е прието, че ако предмет на въззивно обжалване е решението на първата инстанция в частта досежно начина на извършване на делбата с доводи за неправилност в частта, с която е определено дължимото уравнение, или ако стойността на получения от един съделител реален дял се определи към един момент, а стойността на дължимото на другия съделител парично уравнение – към друг момент и в изтеклия период от време пазарните цени са претърпели промяна, въззивната инстанция е длъжна да съобрази настъпилата в хода на делото промяна в пазарните цени на делбените имоти и да събере и цени доказателствата за тази промяна. В случая предмет на въззивно обжалване е било първоинстанционното решение само в частта му по извършване на делбата, като е направено искане имотът да бъде изнесен на публична продан. Доводи за неправилност на същото относно определеното уравнение на дяловете не са правени и съдът не е следвало да назначава нова експертиза за пазарната цена на имота. Не е налице и визираната в цитираното решение втора хипотеза, поради което същото е неотносимо към настоящия случай. Във връзка с последния въпрос не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т.4 на ТР №1/2009г. на ОСГТК предпоставки, а именно за необходимост от произнасяне на касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ с оглед изменения в законодателството или обществените условия, които по отношение на поставения въпрос не са налице. Не съществуват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация Т. А. С. сумата 600 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,