Определение № 578 от 31.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 37 от 17.01.2023 г., по гр.д.№16/2023г. на АС Варна, с което като е потвърдено първоинстанционното определение, е върната исковата молба на „Мбилдинг“ ЕООД. Частният жалбоподател - „Мбилдинг“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, поддържа че в определението е дадено разрешение на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да бъде допуснато касационно обжалване и да бъде отменено въззивното определение и делото да бъде върнато на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводстените действия. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: С искова молба „Мбилдинг“ ЕООД е поискало да бъде установено по отношение на А. Б., че [община] е собственик на апартамент в [населено място], като е посочил, че предявява иска от името на общината, която е единствен наследник на починалия негов длъжник С. С.. С определение № 4273/15.11.2022 г. първоинстанционният съд е разпоредил да се връчат преписи от исковата молба и уточняващите такива към нея на [община], оставил е без движение производството и е задължил носителят на спорното материално право [община] да заяви дали се присъединява към първоначалния ищец „Мбилдинг“ ЕООД. С депозираното в срок становище [община], без да оспорва качеството кредитор на ищеца и своето на правоприемник на починалия му длъжник С. С. за имуществата по чл.11 ЗН, приел наследството по опис, е заявила, че не се присъединява към първоначалния ищец, а процесният недвижим имот не е бил собственост на длъжника към момента на откриване на наследството, съответно и не е част от приетото по опис от [община] наследство. Посочва се, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 138/17.11.2017 г., с който С. С. е продал придобития от него с договора, обективиран в нотариален акт № 184/10.08.2004г., недвижим имот на ответницата А. Б.. С определение от 30.11.2022г. по гр.д. № 1790/2022 г. по описа на ОС – Варна е върната исковата молба и производството е прекратено, тъй като съдът е приел, че след като носителят на спорното право – [община], отказва да се присъедини като ищец към дружеството, то исковата молба е нередовна и следва да се върне. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение като е приел, че производството е образувано по иск по чл.134 ЗЗД, чрез който кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, a по предявения иск следва да бъде призоваван като страна и длъжникът, титуляр на спорното право /общата уредба в процесуалния закон е в чл.26, ал.4 от ГПК, предвиждащ, че по делото, по което е предявено чуждо право, се призовава като страна и лицето, чието право е предявено/. Прието е, че в производството по иск по чл.134 ЗЗД кредиторът е процесуален субституент на длъжника, като процесуалната субституция е от вида процесуално застъпничество, при което ищецът от свое име предявява чуждо право, като наред с него се конституира като страна и носителят на това право. В процеса кредиторът и длъжникът, чието материално право се упражнява, са необходими задължителни другари, поради което съвместното им участие на ищцовата страна/като съвместна процесуална легитимация/ е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, съответно и за производството, за която съдът следи служебно. Въззивният съд е посочил, че съгласно възприетото в мотивната част на Тълкувателно решение № 3/2016 от 29.06.2017г. на ОСГК на ВКС със задължителното необходимо другарство се ограничава правото на иск, защото при отказ на задължителния другар да се присъедини като ищец към първоначалния ищец по делото, производството се прекратява. Прието е, че необходимо задължително другарство е налице само в изрично предвидените от закона случаи: например при процесуална субституция по чл.26, ал.4 ГПК /например чл.134, ал.2 ЗЗД/ и др. Прието е, че в случая [община] - твърдян носител на спорното материално право, предмет на иска, и като такава задължителен необходим другар на кредитора, първоначален ищец по делото, отказва да се присъедини като ищец по делото, което от своя страна води до недопустимост на предявения иск поради неучастието на необходимия задължителен другар на ищцовата страна, поради което производството по същия, според посоченото разрешение, подлежи на прекратяване. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в определението е дадено разрешение на процесуални въпроси от значение за спора: следва ли съдът сезиран с иск по чл. 134 ЗЗД да конститутира служебно длъжника на основание чл. 26, ал.4 ГПК вр. чл. 134, ал.2 ЗЗД и да го задължи да отговори дали се присъединява към предявената от ищеца – процесуален субституент искова молба, представлява ли положителна предпоставка за правото на иск на процесуалния субституент съгласието на лицето, чието материално право се упражнява, следва ли съдът сезиран с искова молба по чл. 134 ЗЗД да прекрати производството при наличие на изрично несъгласие от страна на длъжника за присъединяване към вече предявената от кредитора искова молба, представлява ли положителна процесуална предпоставка за правото на иск на процесуалния субституент по чл. 134 ЗЗД съгласието на лицето, чието материално право се упражнява. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определние по обобщения въпрос: представлява ли съгласието на лицето, чието материално право се упражнява от кредитора му по реда на чл.134 ГПК, положителна процесуална предпоставка за правото на иск на основание чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. В трайната практика на ВКС, застъпена и в решение от 19.03.2013г. по гр.д.№102582011г., ІІ г.о на ВКС и решение по гр.д. № 3830/2020 г. на IV – г.о. на ВКС, се приема че съгласно чл.26, ал.2 ГПК никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случаи, в които чл.26, ал.4 ГПК изисква по делото да се призове като страна и лицето, чието право е предявено. Правилото на чл.26, ал.4 ГПК намира приложение само когато по силата на изрично законово овластяване процесуалната легитимация на ищеца се различава от материално-правната му легитимация и същия предявява пред съда чуждо материално право. Когато ответникът възразява, че спорното право принадлежи на трето лице, чиито права упражнява, възражението е свързано не с допустимостта, а с основателността на предявения иск, тъй като касае материалноправната легитимация /която предпоставя съществуващо правоотношение/, а не процесуалната легитимация на ответника /която следва от правните твърдения на ищеца/. Приема се също така, че съгласно изричната разпоредба на чл. 26, ал. 4 от ГПК (и в съответствие с трайно установената практика по приложението на чл. 134, ал. 2 ЗЗД), при предявяването на иск в хипотезата, когато ищецът-кредитор основава същия на правата на своя длъжник е налице процесуална субституция от вида на процесуалното застъпничество, поради което съдът следва служебно да конституира длъжникът (респ. – неговите универсални правоприемници) като съищец т.е. – между тях е налице активно задължително необходимо другарство в производството, а не е налице пасивно такова – на страната на ответника. В такава хипотеза започнатото от кредитора исково производство при условията на чл.134 ЗЗД е недопустимо да се развие без служебното конституиране от съда и участието в него на задължителния необходим другар на ищеца, какъвто се явява длъжникът му (респ. – неговите универсални правоприемници), като за наличието на тази абсолютна процесуална предпоставка съдът (всяка от инстанциите по делото) следи служебно (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 6 от тълкувателно решение (ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно съдебната практика и правната доктрина за да е надлежно предявен непрекият/сурогационен/ иск е необходимо ищецът да твърди, че неговият длъжник разполага с имуществено право, от което той би могъл да се удовлетвори и реализацията на това право налага искова защита спрямо трето лице(в този смисъл е Решение по търг.д. № 1727/2014 г. на II – г.о. на ВКС). За упражняването на иска по чл. 134 ЗЗД следва да са налице няколко елемента: 1/ ищецът(в качеството му на процесуален субституент) да твърди, че е кредитор на дадено лице, тоест че има вземане възникнало на договорно или извъндоговорно основание към това лице; 2/ ищецът(процесуален субституент) да твърди, че неговият длъжник – титуляр на имуществени права, които се защитават с предявен иск, бездейства(не ги упражнява); 3/ неупражняването на правата от длъжника заплашват удовлетворяването на ищеца(процесуален субституент), тъй като с бездействието си длъжникът рискува да намали своето имущество; 4/ ищецът в качеството му на процесуален субституент следва да претендира осъждане на ответника не за себе си, а за носителя на упражняваното от него право. Субституентът и носителят на материалното право имат качеството на необходими задължителни другари. За редовността на исковата молба по чл.134 ЗЗД е достатъчно ищецът да излага твърдения за качеството си на кредитор, което подлежи на доказване в производството. Успешното упражняване на чуждото имуществено право по реда на чл.134 ЗЗД предпоставя не само доказване по несъмнен начин на качеството кредитор у ищеца, но и това, че неговият длъжник има имуществено право към трето лице, но бездейства, не го реализира и така уврежда интересите на своя кредитор, като застрашава възможността му да удовлетвори своето вземане ( в този смисъл решение от 17.02.2021г. по гр.д.№759/2020г.,ІV г.о. на ВКС). С оглед на така дадения отговор на поставения за разглеждане въпрос настоящият състав намира, че разгледана по същество частната жалба е основателна. Обжалваното определение на AС - Варна и потвърденото с него определение на ОС – Варна са неправилни и следва да бъдат отменени. Изводът на въззивният съд, че отказът на [община] да участва в производството по предявен от неин кредитор иск при условията на чл.134 ЗЗД, води до недопустимост на същото, е направен в противоречие с процесуалния закон и установената съдебна практика. Ето защо обжалваното определение следва да се отмени, като се отмени и потвърденото с нето първоинстанционно определение. Делото следва да се върне на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия след като бъде конституирана като страна- съищец [община]. Предвид горните съображения, съдът: