Определение № 4837 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2227/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Апелативна прокуратура /АП/ Пловдив и В. Х. К. срещу решение №.56/24.03.26 по г.д.№.15/26 на АС Пловдив, І граждански състав, с което, след частична отмяна на решение №.331/4.11.25 по г.д.№.951/24 на ОС Хасково, Прокуратурата на Република България е осъдена да плати на В. К. 60 000лв. с равностойност 30677,51евро обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.301 ал.1 пр.1 и пр.2 вр. с чл.20 ал.2 вр. с ал.1 НК по ДП №.33/15 на СЗ „Антикорупция“ при СГП, ведно със законната лихва, считано от 6.07.24 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските, като претенцията е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 250 000лв. В.К. обжалва решението в отхвърлителната му част, АП Пловдив - в осъдителната. Като ответна страна В. Х. К. оспорва жалбата на АП Пловдив; последната не взема становище по неговата жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че с исковата молба се претендира обезщетение от 250 000лв. за претърпените от ищеца неимуществени вреди на три основания – вследствие незаконното му обвинение в извършване на престъпление по смисъла на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, вследствие нарушаване на правото му по чл.6 пар.1 КЗПЧОС на разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл.2б ЗОДОВ и вследствие нарушение на презумпцията за невиновност по чл.6 пар.2 от КЗПЧОС по смисъла на чл.2 ал.1 т.8 ЗОДОВ. Намерено е, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, тъй като срещу В.К. е било водено наказателно производство по обвинение по чл.301 ал.1 пр.1 и 2 НК вр. с чл.20 ал.2 вр. ал.1 НК /за това, че в качеството си на длъжностно лице-държавен служител, изпълняващ длъжността „митнически инспектор“ в Митница Б., в съучастие като извършител с П. Х. Х., е поискал и получил подкуп в размер на 300 щатски долара с левова равностойност 525,57лв., за да не извърши действие по служба - да не подложи на митнически надзор и контрол чрез извършването на митнически проверки - при преминаването на превозно средство, управлявано от свидетел с тайна самоличност, през Митнически пункт „К. А.“ - за каквото е бил привлечен като обвиняем с Постановление от 01.10.16 по ДП №.33/15 по описа на СЗ“Антикорупция“ при СГП след преместване с постановление на главния прокурор на първоначално образуваното с постановление от 26.01.15 на прокурор при ОП Р. досъдебно производство/, което впоследствие е било прекратено на основание чл.243 ал.1 т.1 НПК вр. с чл.24 ал.1 т.1 НПК - поради това, че деянието не е извършено от лицето /предвид измененото прокурорското постановление от 08.04.24 с безспорно влязлото в сила на 06.07.24 опр.№.241/17.06.24 по чнд №.335/24 по описа на ОС Хасково/, като е установено и, че незаконното обвинение му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. Отразено е, че във връзка с характера и интензитета на същите през време на воденото спрямо него наказателно производство, с оглед конкретните обстоятелства от значение за прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД при определяне на дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се има предвид, че всеки индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, търпи типичните за това му положение неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания, свързани с притеснения във връзка с воденото производство, страх от осъждане, накърняване на доброто име и достойнството, отчуждение, за каквито и причинно-следствената им връзка с наказателното производство дори не е необходимо да се събират нарочни доказателства. Същевременно е отчетено и, че: 1 / се касае за тежко престъпление по смисъла на чл.93 т.7 ДР НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ до шест години-пред угрозата от налагане на каквото е нормално тревогите и притесненията да са с по-голям интензитет; 2/ ищецът е бил задържан за срок от 24 часа /със заповед от 30.09.16 по чл.63 ал.1 ЗМВР/, а впоследствие за срок от 72 часа /с постановление от 01.10.16/, след което му е била взета мярка за неотклонение „домашен арест“ /опр. от 02.10.16 по чнд №.739/26 на ОС Хасково/, изменена в „парична гаранция“ от 5000лв. /опр. №.498/23.11.16 по чнд №.882/16 на ОС Хасково/ - при което за близо два месеца е бил лишен от правото си на свободно придвижване и от правото на упражняване на труд, което допълнително е дало негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние, още повече, че, според показанията на неговата съпруга св.В. К., в този период тя е била безработна, не са имали спестявания и четиричленното им семейство с две деца преживявало със заплащаното й обезщетение от бюрото по труда и с помощта на нейните родители, като именно майка й им предоставила средствата за паричната гаранция - което неминуемо е водело до потиснатост и чувство на безпомощност и безперспективност у ищеца /като негативи, търпени именно от него, а не от трети лица - противно на поддържаното във въззивната жалба на ответника/; 3/ с постановление от 01.11.16 на К. е била наложена забрана за напускане на пределите на Република България, отменена по постъпило преди изтичане на срока по чл.234 ал.8 НПК /1г. и 6м./ негово искане /вх.№.2224/08.03.18 по чл.234 ал.9 (сега ал.10) НПК-доколкото е бил привлечен на 01.10.16 и максимално предвиденият от закона срок на принудителните мерки изтича на 01.04.18/ с опр.№122/ 16.04.18, а след връщане на делото и с прокурорско постановление от 18.06.18 - като при това положение от една страна не е налице превишение на срока вследствие бездействие на прокуратурата, което при това да е довело до допълнителни негативи за ищеца, а от друга не се установява, противно на изложеното в исковата молба, тази забрана да му е попречила да си намери работа в чужбина /доколкото липсват доказателства да му е била предложена такава извън страната и да не я е започнал именно заради забраната/; 4/ обвинението е за престъпление в кръга на професионалната реализация - извършено като служител на агенция „Митници“, в чиято система е бил дългогодишният стаж на ищеца до този момент /започнал работа към агенцията на 01.07.02 като „изпълнител“, след завършване на висше образование със специалност „стопанско управление“ е преназначен на длъжността „технически сътрудник“ считано от 01.02.09, с място на работа в сектор „Митническо разузнаване и разследване на наркотрафика“ считано от 25.02.11 и в сектор „Граничен контрол и борба с наркотрафика“ считано от 05.03.12, където от 25.06.12 е преназначен на длъжност „младши митнически специалист“, от 18.07.12 на длъжност „инспектор“, а със заповед от 04.04.14 - на длъжност „митнически инспектор“ в митница С. и със заповед от 11.01.16 е преназначен на длъжността „митнически инспектор“ в митница Б./, преминал е обучения за повишаване на квалификацията, повишаван е бил в ранг и не са му били налагани дисциплинарни наказания, а според св.Г. Г. /който го познава още от 2002г., когато е постъпил в митницата, и в определени периоди му е бил началник/ той е бил един от най-добрите служители в бившата митница С./ - и е за нерегламентирана материална облага, за да не изпълни основните си задължения на митнически инспектор - което, с оглед завишените изисквания за почтеност към държавни служители с контролни функции, наред с репутацията му на един от най-добрите митнически служители, градена в годините на кариерно израстване, обосновава извод за съществено накърняване на честта и достойнството, съставляващи специфични неимуществени вреди; 5/ обстоятелството, че характерът на престъплението, в извършването на което е бил обвинен В.К., касае чувствителна за обществото тема, засягаща корупцията в митниците - в тази връзка по същото досъдебно производство са били задържани под стража шестима митнически служители и са били привлечени общо четиринадесет обвиняеми, като делото е било изпратено с постановление от 22.01.18 по компетентност на Специализираната прокуратура с оглед данни за престъпление по чл.321 ал.1 и сл. НК, за каквото производството е било прекратено с постановление от 15.02.19 и досъдебното производство е било изпратено по компетентност на Окръжна прокуратура Хасково, но за период от една година делото е било под надзора на формираната с цел борба с организираната престъпност, съсредоточена върху тежките престъпления, прокуратура със специална компетентност; 6 / повдигането на обвинения и задържането на митническите служители е било в резултат на предварително организирана съвместно осъществена от различни органи акция, намерила широк обществен отзвук чрез публикации в медиите /каквито са представени с исковата молба и третират задържането и процеса по вземане на мерки за неотклонение/, като в тях поименно е посочен и ищецът – като той е бил подложен на изключителен стрес и е изпитвал значителни по сила и интензитет тревоги и притеснения предвид мащабността на акцията, ангажирането на специализирани структури и общественото оповестяване със значителен резонанс в малкия град, довело до социална изолация и поставяне на дискусия на личността и авторитета му сред съгражданите му; 7/ последиците за психиката на ищеца-съдът се е позовал на заключението от съдебно-психологическата експертиза, според което травматичното събитие е възприето от В.К. като изключително тревожно, променило е гледната му точка за света, че не е толкова безопасно място да се живее, и сега се връща към него и все още изпитва негативни емоции като гняв, раздразнение, интензивен страх, безпокойство, сънуване понякога на събитието, макар и тежестта на въздействието му да е отшумяла и той да е във фазата на възстановяването, в която е поел личните си отговорности и тези спрямо цялото семейство, като не е налице промяна на личността и е успял да се справи със своите емоции, чувства и поведение. От друга страна е обсъден и факта, че на 22.12.16 - почти един месец след изменение на мярката му за неотклонение „домашен арест“, В.К. е подал заявление за прекратяване на служебното му правоотношение по взаимно съгласие и то е прекратено със Заповед №.4613/29.12.16, считано от 03.01.17. Намерено е, обаче, противно на твърдяното в исковата молба, че в досието не се съдържат документи за открито спрямо ищеца дисциплинарно производство, в хода на което под натиск да е подал заявлението за освобождаване по взаимно съгласие; упражняването на такъв се третира декларативно в показанията на св.К., а св.Г. възпроизвежда споделено му от другите митничари, които са били задържани, за натиск спрямо тях, като, според св.А., В.К. е напуснал работа по взаимно съгласие веднага след събитията; обстоятелството, че именно те са провокирали вземането на решение за напускане, не обосновава пряка причинно-следствена връзка с воденото наказателно производство, доколкото ищецът е освободен от длъжност по негово собствено желание, а не по причина на същото. Последвалите затруднения в намирането на работа, според събраните гласни доказателства, също не са приети от съда като пряка последица от воденото наказателно производство, тъй като според св.К. една от причините е, че в С. като малък град няма кой знае какви възможности за работа, а и няма данни да му е отказвано да започне конкретна работа именно заради висящото спрямо него наказателно производство, в каквато насока са намерени за основателни възраженията на ответника. Относно оплакванията, касаещи нарушаване на презумпцията за невиновност по чл.6 пар.2 КЗПЧОС, е отразено, че тя бива нарушена, ако официално изявление за обвиняем поражда чувството, че той е виновен, когато неговата вина не е била предварително законно установена, в който случай е достатъчно, дори и при липса на формална констатация, мотивация, навяваща на мисълта, че магистратът счита обвиняемия за виновен, като е важен истинския смисъл на спорните декларации предвид конкретните обстоятелства, при които те са направени, и трябва да бъде направено разграничение между решенията и изявленията, които пораждат чувството, че въпросното лице е виновно, и тези, които се ограничават до описване на състояние на подозрение и се приемат като вписващи се в духа на чл.6 от Конвенцията /реш от 15.10.13 на ЕСПЧ по делото Г. срещу България, реш. от 10.11.15 на ЕСПЧ по делото С. и др. срещу България и др./. В случая ищецът навежда като нарушение на презумпцията изявление на говорителя на главния прокурор в интервю по медиите по повод акцията, в което задържаните са наречени „корумпирани митничари“. От приложената статия е видно, обаче, че с нея се препредават изявления на говорителя на главния прокурор Р. А., а не се възпроизвежда точен цитат на тези изявления, в които да фигурира спорният израз като употребен именно от нея-той съставлява заглавие на статията, поставено от самата медия. Освен това в приложената статия на друга медия от същата дата, в която се съдържат цитати от същите изявленията на говорителя, подобен израз в тях липсва. Доколкото като нарушение на презумпцията е наведено и изявление на прокурор Н. Б. от АП Пловдив, че задържаните участват в схема и вземат подкупи, е приложена публикация, касаеща процеса по обжалване на взетите мерки за неотклонение пред Апелативен съд Пловдив, в която са перифразирани изявления на участвалия при обжалването прокурор Б.. Намерено е, че те касаят оповестяване на факти във връзка с акцията по установяване на участници в схема и предмета на повдигнатите обвинения, за които факти обществото има право да бъде информирано, предвид значимостта на случая, като от тези изявления не произтичат внушения за виновност. Във връзка с твърденията за неразумна продължителност на наказателното производство спрямо ищеца е прието, че то е протекло само на досъдебна фаза за времето от 01.10.16-когато е бил привлечен като обвиняем, до 06.07.24 - когато е влязло в сила определението за промяна на основанието за неговото прекратяване, или за период от седем години девет месеца и шест дни, чиято продължителност не може да обоснове провеждането му в разумен срок-въпреки множеството обвиняеми лица, на което акцентира ответникът. От данните в приложените материали от досъдебното производство е видно, че до средата на 2017г. по делото са били извършвани активно процесуално-следствени действия по разпити на свидетели и назначаване на експертизи, след което в период от една година действия по разследването не са провеждани. Такива периоди на бездействие са налице и за времето 12.06.19 /когато разследването е възложено на следовател от ОСлО в ОП Хасково/ - 20.05.20 /когато е започнало провеждането на разпити на свидетели/, 14.10.20 /когато е възложено формирането на екип от трима следователи/ - 05.05.21 / когато е извършен разпит на свидетел/, 5.05.21 /когато е извършен разпит на свидетел/ - 31.03.22 /когато са разпитани двама свидетели/, 03.06.22 /когато е проведен разпит на свидетел/ - 28.02.23 /когато е извършено привличане и разпит на обвиняеми/. Налице е неоправдано забавяне за период от повече от четири години. Няма данни с поведението си ищецът да е бил причастен към забавянето на производството. Допуснатото неоправдано такова е довело до това за един продължителен период от почти осем години В. К. да изпитва притеснение, несигурност, страх от възможно осъждане. Същевременно за основателен е приет доводът на ответника, че тези негативни преживявания не са били с такъв интензитет, както в началото, когато ищеца е бил задържан, привлечен като обвиняем, спрямо него е взета мярка за неотклонение „домашен арест“, извършвани са активно действия по разследването и със случая е била ангажирана обществеността - като постепенно във времето са отшумявали до възвръщането му към нормалния начин на живот, в каквато насока е и експертното заключение на психолога по допуснатата експертиза. Предвид така установените обстоятелства и при съобразяване с икономическата обстановка в страната, съдът е намерил, че справедливият общ размер на дължимото обезщетение за претърпените във връзка с наказателното производство неимуществени вреди възлиза на 60000лв. /равни на 30677,51 евро съобразно актуалната от 01.01.26 местна валута, изчислена по официалния фиксиран курс на БНБ (1 евро равно на 1,95583лв.)/ и включва 40000лв. за вредите от незаконното обвинение в извършване на престъпление и 20000лв. за вредите от провеждане на наказателното производство извън разумния срок. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът АП Пловдив се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, като твърди, че в противоречие с практиката на ВКС е разрешен въпроса за причинната връзка между незаконния акт и вредите /реш.№.449/17.06.09 по г.д.№.3696/07, ІV ГО, ТР №.3/22.04.05 по т.г.д.№.3/04, ОСГК/ и за определянето на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост /реш.№.832/10.12.10 по г.д.№.593/10, ІV ГО, реш.№.5/13.03.13 по г.д.№.638/12, ІІІ ГО, реш.№.25/11.02.14 по г.д.№.5302/ 13, ІІІ ГО, реш.№.115/5.04.12 по г.д.№.593/11, ІV ГО, реш.№.186/20.06.13 по г.д.№.30/13, ІІІ ГО/. Касаторът В.К. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.„Кои са обективно съществуващите в казуса на касатора обстоятелства, определящи размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 ЗЗД в светлината на критериите на ЕСПЧ по чл.6 пар.1 от КЗПЧОС, и как точно се отнасят те към определения от въззивния съд размер на обезщетението?“ /ППВС 4/23.12.68, реш.№.267/13 по г.д.№.820/12, ІV ГО реш.№.344/24.11.14 по г.д.№.2378/14, ІV ГО, реш.№.50069/23.06.23 по г.д.№.3451/22, ІІІ ГО, реш.№.50202/18.01.23 по г.д.№.256/22, ІІІ ГО/; 2. „Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без изготвен нов доклад?“; 3. „Може ли въззивният съд без наведено възражение от ответника в отговора на исковата молба или във въззивната жалба да приема за спорен факта, че от страна на официални представители на прокуратурата е направено конкретно, цитирано в исковата молба и подкрепено с доказателства изявление?“ /ТР 1/13, реш.№.129/29.06.15 по г.д.№.7040/14, ІІІ ГО, реш.№.185/21.10.20 по г.д.№.4494/19, ІV ГО, реш. №.60222/7.01.22 по г.д.№.279/21, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Във връзка с въпроса относно причинната връзка касаторът АП Пловдив се позовава на практика, според която съгласно чл.4 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането; обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Въззивната инстанция не се е отклонила от същата. Тя не е отрекла необходимостта от наличието на такава – напротив, изрично е посочила какви вреди е търпял В.К. и защо намира, че те са или не са в причинна връзка с наказателното преследване. Изложени са подробни мотиви както във връзка с вредите, които нормално всяко лице, което е обект на подобни действия, неминуемо търпи, и за каквито и причинно-следствената им връзка с наказателното производство дори не е необходимо да се събират нарочни доказателства, така и такива относно специфичните обстоятелства на случая, които, при съответно обсъждане, е прието дали обуславят или не, с оглед ангажираните доказателства, наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и търпените болки и страдания. Именно за тези, които са приети като последица от обвиняването, е и определеното глобално обезщетение. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Относно общия за страните въпрос, касаещ определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 ЗЗД по справедливост, съгласно трайно установената практика на ВКС, в това число цитираната, обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/; справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер; такива обстоятелства са личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му, как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния му живот, чувствата, честа и достойнството му; когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист; при определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите са изключително завишени; по общо правило незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии, в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера; казаното е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионалната реализация; по всеки казус, с оглед обстоятелства по делото, съдът следва да преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (подсъдимия), на неговото лично и професионално достойнство и чест. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.14 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии, значението на конкретните релевантни факти и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника. При определяне на обезщетението е съобразена конкретиката на случая, продължителността на наказателното производство-която е намерена за надхвърляща разумния срок, вида и продължителността на взетите мерки на неотклонение, включващи в началото и най-тежката „задържане под стража“, със съответните ограничения, произтичащи от тях, както и наложената принудителната административна мярка „забрана за напускане пределите на страната“ и значението й, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищецът /тежко по смисъла на чл.93 т.7 ДР НК/, и обстоятелството, че то е в кръга на упражняваната от него професия, чистото му дисциплинарно и съдебно минало и отлично представяне в службата, медийната разгласа, броя и интензитета на извършените процесуални действия, в това число неоправдани бездействия и забавяния, увеличаващи обема на търпените страдания, вида и интензитета на негативните емоционални преживявания, отражението, което наказателното производство е имало върху психиката, семейния и социалния живот, в това число предвид факта, че семейството е останало без доходи и средства за издръжка с две малки деца, липсата на необратими негативни последици за здравето, обстоятелството, че не са налице данни за причинна връзка между обвиняването и подаденото заявление за напускане на работа, респективно последващи затруднения в намирането на такава - т.е. обсъдени са както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намалянето му, при отчитане и на икономическите условия в страната. От друга страна, доколкото касаторите сочат практика, тя не съставлява такава по сходни случаи по смисъла на реш.№.830/20.12.10г. по г.д.№.1898/09 на ВКС, ІV ГО /касае хипотези на повдигнати обвинения в престъпления различни от това, за което е бил обвинен ищецът; обвиненията са били предявени и наказателните производства са траяли през време, различно (понякога с десетилетия) от процесния период; имали са различна продължителност и стадии, през които са преминавали; обвиняемите са били с различен социален и обществен статус; доколкото част от тях са заемали определени длъжности, в това число ръководни, те са били на различни позиции и с различни по обем отговорности (в сравнение с тези на ищеца, чиято длъжност не е била ръководна) и съответно с различни по тежест последствия, в това число здравословни и за професионалната им реализация и доброто им име в обществото, на различна възраст, с различни мерки за неотклонение, с различно съдебно минало, предходни осъждания и изтърпявани наказания; същевременно в настоящия случай изрично и отделно е определена в рамките на глобалната сума и такава за забавено разглеждане на делото в неразумен срок, при изследване на съответните законови предпоставки за това/. Несъгласието на касаторите с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. Касаторът АП Пловдив се позовава и на основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК във връзка с изведените от него въпроси, но това е направено общо, без да се сочат актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с които да се твърди противоречие. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Доколкото може да се приеме, че този касатор се позовава и на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Съгласно цитираната от касатора В. К. общо във връзка с втория и третия въпрос практика съгласно чл.146 ГПК първоинстанционният съд е този, който в изготвения от него доклад по делото посочва-с оглед предмета на спорното право, изразените становища и направените възражения-как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти, за кои от тях не следва да се сочат доказателства и за кои страните следва да предприемат действия по доказване; въззивният съд може да дава нови указания за ангажиране на доказателства само ако изрично констатира допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, за което следва да уведоми страните; факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото, не подлежат на установяване; въззивният съд не може да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещ се от доказване, и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от така установената практика. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че в доклада по делото, обективиран в определение №.240/7.03.25 и Протокол от 19.05.25 по г.д.№.951/24 на ОС Хасково, изобщо не се третира въведеното с исковата молба увреждащо твърдение на говорителя на главния прокурор Р.А., че са задържани „корумпирани“ митничари. Видно от същите, обаче, още в определение №.240/7.03.25 първоинстанционният съд е посочил, че, с оглед позицията на прокуратурата, следва да се приеме, че няма права и обстоятелства, които се признават от страните, както и няма обстоятелства, които не се нуждаят от доказване; отразил е и, че с оглед въведеното от ответника оспорване, в тежест на ищеца е да докаже кумулативното осъществяване на елементите от фактическия състав, на който се позовава - в това число изрично посочвайки, че е в тежест на ищеца да докаже, че претърпените от него негативни явления са именно в резултат от публикациите в медиите, съдържащи изявления на органи на прокуратурата. В протокола от първото съдебно заседание, проведено на 19.05.25, в доклада на съда изрично е посочено, че фактическият състав, който следва да бъде доказан от ищеца, включва незаконно обвиняване в извършване на престъпление, разгласяване на материалите за разследването чрез направено от ответника публично изявление, в което обвиняемият К. се представя като виновен, нарушено право на разглеждане в разумен срок, претърпени от ищеца вреди и причинна връзка между незаконното обвинение, респективно бавното правосъдие, респективно разгласяване на материалите на разследването, и вредите, като доказателствената тежест да установи кумулативното осъществяване на тези обстоятелства е на ищеца - в това число че претърпените от него негативни явления са именно резултат от публикациите в медиите, съдържащи изявления на органите на прокуратурата – като процесуалните представители и на двете страни са заявили в откритото съдебно заседание, че нямат възражения по доклада. Предвид изложеното не се касае за хипотеза, в която въззивният съд е приел за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещ се от доказване, и съответно не е налице процедиране в отклонение от практиката на ВКС. Както вече беше посочено, несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,