Определение № 60461 от 14.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1522/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДОМЕЙН МЕНАДА“ ЕООД срещу решение № 524/28.02.2020 г. по в. т. д. № 4929/2019 г. на Апелативен съд София, което е отменено решение № 216/30.04.2019 г. по т. д. № 1971/2017 г. на СГС и дружеството касатор е осъдено да заплати на „ЕВРО ИНВЕСТ КОНСУЛТ ДЕЛЕВА“ ЕООД сумата 34 275, 32 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор от 02.04.2015 г. с предмет консултантски услуги за кандидатстване по мярка „Преструктуриране и конверсия на лозя“ от Национална програма за подпомагане на лозаро – винарския сектор 2014 – 2018 г., ведно със законната лихва. В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд е направил неправилен анализ на доказателствата по делото, което води до необоснованост на решението. Наред с това, съдът не е обсъдил всички възражения на страната и е постановил решението си при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и на материалния закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради произнасяне по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие с практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросите са следните: 1.„Задължен ли е съдът в мотивите си да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните във връзка със спора?“ 2.„Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства?“ 3.„Налице ли е нееквивалентност на престациите по договор за консултантски услуги, предвид договорения размер на възнаграждението, което е 10 пъти повече от пазарната цена на този тип услуга?“ 4.„Подлежи ли на оценка възнаграждение по договор за консултантски услуги относно еднотипни дейности по кандидатстване по програми за финансиране от Държавен фонд „Земеделие“, включително чрез допускане на съдебно – икономическа експертиза за определяне на пазарна стойност на услугата?“ 5.„Допустимо ли е да бъдат сравнени възнагражденията по договори за консултантски услуги по един и същи вид програми за финансиране от Държавен фонд „Земеделие“, с оглед определяне на справедлива пазарна стойност на услугата?“ 6.„Допустимо ли е съдът да постанови решение като кредитира съдебно – техническа експертиза, при която вещото лице не е изпълнило всички възложени задачи по нея?“ 7.„Допустимо ли е съдът да постанови решение на база съдържание на електронни писма, чието съдържание не е изследвано в рамките на съдебно – техническа експертиза, а същите са оспорени от другата страна?“ 8.„Счита ли се за приета работата по договор за консултантски услуги с цел получаване на финансиране от Държавен фонд „Земеделие“ със самото подписване на договор между възложителя и Държавен фонд „Земеделие?“ 9.„Счита ли се за валидно отправено възражението за неизпълнен договор, ако същото е направено след прекратяване на договора в отговор на претенцията на изпълнителя за пълно заплащане на възнаграждението по този договор?“ 10.„Когато в договор е уговорено, че крайното плащане се извършва след получаване на финансовата помощ, счита ли се получаването на финансовата помощ за търсен резултат по договора?“ От касатора е мотивирано приложението на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК с посочване на задължителна практика на ВКС /т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК/ и такава, формирана по реда на чл. 290 ГПК, относно задълженията на въззивния съд /решение № 91/2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на III ГО, решение № 63/2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II ТО, решение № 36/2015 г. по т. д. № 465/2014 г. на II ТО, решение № 56/2015 г. по гр. д. № 5143/2014 г. на I ГО, решение № 691/2011 г. по гр. д. № 1620/2009 г. на I ГО, решение № 55/2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I ТО, решение № 263/2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I ТО, решение № 111/2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II ТО, решение № 167/2017 г. по гр. д. № 209/2017 г. на I ГО, решение № 306/2013 г. по гр. д. № 1851/2013 г. на IV ГО, решение № 147/2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на IV ГО, решение № 92/2013 г. по гр. д. № 1147/2012 г. на IV ГО/, от разрешенията на която въззивният съд се е отклонил. Отделно се сочи практика, касаеща нищожността на сделка при противоречие с добрите нрави и нееквивалентност на престациите - решение № 1444/1999 г. по гр. д. № 753/1999 г. на V ГО, решение № 153/2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г. на III ГО, решение № 615/2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на III ГО, решение № 24/2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на III ГО. Заявено е становище, че по приложението на чл. 264 и чл. 266 ЗЗД въззивното решение противоречи на решение № 9/2017 г. по т. д. № 2690/2015 г. на II ТО, решение № 231/2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на II ТО, решение № 1661/1999 г. по гр. д. № 972/1999 г. на V ГО, решение № 157/2010 г. по т. д. № 1135/2010 г., решение № 186/2013 г. по т. д. № 820/2012 г. на II ТО, решение № 23/2014 г. по т. д. № 1938/2013 г. на I ТО. От касатора е формулирано искане за отмяна на постановеното въззивно решение и отхвърляне на предявения иск. Претендира се присъждане на разноски. От ответника по касация „ЕВРО ИНВЕСТ КОНСУЛТ ДЕЛЕВА“ ЕООД е подаден отговор на касационната жалба. Заявява се становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Цитираната от касатора практика е неотносима към случая, тъй като въззивната инстанция е изпълнила задълженията си да постанови мотивиран съдебен акт след анализ на всички възражения и събрани по делото доказателства, съответно е процедирала в съответствие с практиката на ВКС. Посочено е в отговора, че поставените въпроси в една своя част не са обусловили изводите на въззивния съд, в друга част изразяват само защитната теза на касатора и представляват несъгласие с изводите на въззивния съд, както и оплакване за необоснованост. Посоченото основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК според ответника не е аргументирано, а е само формално посочено. В отговора се излагат съображения по същество относно правилността на постановения от Апелативен съд София акт. Претендира се решението да бъде оставено в сила и да бъдат присъдени разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, анализирайки събраните по делото доказателства и клаузите на чл. 1, ал. 2 и чл. 6 от процесния договор с дата 02.04.2015 г., по силата на който ответникът е възложил, а ищцовото дружество е приело да извърши срещу възнаграждение консултация и оформяне на заявление за кандидатстване по мярка „Преструктуриране и конверсия на лозя“ от Национална програма за подпомагане на лозаро - винарския сектор 2014 – 2018 г.“, е достигнал до извод за неоснователност на възражението, наведено от ответника, че плащането на изпълнителя е поставено в зависимост от приключване на инвестицията. За релевантна съдът е възприел уговорката, че ищецът като изпълнител има право на възнаграждение при подготовка на документи за успешно кандидатстване по мярката. Съдът е приел, че ищецът е изправна страна по договора, позовавайки се на разрешението, дадено в решение № 12/31.05.2013 г. по т. д. № 239/2012 г. на I ТО ВКС, а именно, че с подписването на договора за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ с Държавен фонд „Земеделие“ по мярката, посочена в консултантския договор, работата следва да се счита изпълнена и приета. Изложил е съображения, че твърденията на ответника сключването на договора за финансова помощ да е станало възможно само благодарение усилията на неговите служители, са останали недоказани по делото. Решаващият състав е възприел становище, че подписаното към договора допълнително споразумение, с което е постигнато съгласие ползвател на услугите по сключения консултантски договор и получател на безвъзмездната финансова помощ да бъде „ДОМЕЙН ВИНЕЯРДС“ ЕООД, е породило своите последици между страните. По повод оспорване автентичността на това споразумение въззивният съд е приел, че тя е без значение, доколкото то е потвърдено от законния представител на ответника, поради което е счел за приложима разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Въззивният съд е споделил изводите на първостепенния съд относно неоснователността на възражението за нищожност на договора поради нееквивалентност на престациите и накърняване на добрите нрави. Посочил е, че уговореното възнаграждение е резултат от съвпадение на изразената от страните свободна воля при сключването на договора, а при условията на пазарна икономика, конкуренция и свободно ценообразуване този размер принципно не може да обоснове противоречие на договора с добрите нрави. Евентуалното отклонение от пазарната стойност само по себе си според съда не обуславя извод за такава неравностойност, която да съставлява нарушение на добрите нрави и да води до нищожност на сделката. Представените по делото оферти за извършени консултантски услуги по повод сключване на други договори не са мотивирали въззивния съд за обратен извод, а поисканата с отговора на въззивната жалба съдебно – икономическа експертиза е била оставена без уважение с мотив, че възнаграждението по договора не се определя от справедливата пазарна цена. Съдът се е позовал на казуална практика на ВКС, обективирана в решение № 128/17.07.2019 г. по гр. д. № 3170/2017 г. на I ГО, възприемайки разрешението, с което е даден превес на принципа, прокламиран от чл. 9 ЗЗД. При несъгласие с мотивите на първоинстанционния съд, че след прекратяване на договора уговореното в чл. 8 от същия отлагателно условия е продължило да действа между страните, въззивната инстанция е приела, че това условие е изгубило своето действие занапред като за приложима е намерил уговорката в чл. 10 от договора, която предвижда, че на изпълнителя се дължи възнаграждение при прекратяване на договора не по негова вина. Като е отчел, че ответното дружество е отправило изявление за прекратяване на договора без да се позове на неизпълнение задълженията на насрещната страна, съдът е направил извод за дължимост на възнаграждението в неговата цялост. Възраженията, че ответното дружество не е кандидатствало по описаната в исковата молба мярка и не е получило финансиране от Държавен фонд „Земеделие“ въззивният съд е приел за противоречащи на събраните по делото доказателства и поведението на възложителя, който е извършил частично плащане по договора и при отправяне на изявлението за прекратяване не е посочил като основание за това – неизпълнение от страна на консултанта. Въззивният съд е уважил иска изцяло като основателен. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне. На първите два въпроса отговор се съдържа в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, от приложението на която въззивният съд не се е отклонил. Той не е отрекъл задължението да мотивира решението си с обсъждане на всички доказателства и възражения, наведени от страните, които имат значение за разрешаване на спора и е анализирал абсолютни всички възражения на ответника /касатор в настоящото производство/. Доколко законосъобразни са изводите му относно основателността на тези възражения е въпрос по правилността на решението, отговор на който не би могъл да бъде даден в производството по селекция на касационната жалба, регламентирано в чл. 288 ГПК. Таргетиращи в правилността на решението и изразяващи несъгласие с мотивите на въззивния съд са и въпроси, поставени под номер 7 и 8 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Те касаят конкретиката на спора и не са от естество да изведат общозначим процесуалноправен или материалноправен проблем, с оглед разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По повод изпълнение на възложената работа и приемането й въззивната инстанция се е позовала на казуална практика на ВКС, която настоящият състав изцяло споделя. Въпросите под номер 3, 4, 5, 6, 9 и 10 са изцяло хипотетични и не са обусловили изводите на въззивния съд. Последният не е възприел извод за наличие на нееквивалентност на престациите с оглед разликата между офертни цени и размерът на уговореното по конкретния договор възнаграждение, а е посочил, че ангажираните от ответника писмени доказателства не са годни да обосноват извод за наличие на нееквивалентност и оттам за нищожност на договора. Отказал е изслушването на експертиза, преценявайки, че пазарните цени не са залегнали в постигнатите между страните договорки. Мотивирал е извода си със спецификата на предоставените консултантски услуги. Позовал се е на формирана по реда на чл. 290 ГПК по – нова в сравнение с цитираната от касатора практика на касационната инстанция, която се споделя и от настоящия състав. Въпросите са и некоректно зададени, тъй като не кореспондират с възприетата от решаващия състав фактическа обстановка и са в противовес с изложените в решението мотиви. Въззивният съд не е основал решаващите си изводи на водената между страните електронна кореспонденция, респективно на заключението, изготвено по допуснатата от първостепенния съд съдебно – техническа експертиза, нито е обсъждал валидността на отправено от ответника възражение за неизпълнение, направено след прекратяване на договора /всъщност приел е, че такова не е било отправяно/, нито е обвързал падежа на крайното плащане с предмета на договора. Всички тези доводи обуславят липса на общия селективен критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално вписано в изложението. Липсва каквато и да е обосновка коя правна норма се нуждае от тълкуване с оглед трудности по прилагането й, или поради натрупана съдебна практика, която вече не е актуална или е погрешна. Последователно е разбирането на отделни състави на касационната инстанция, че не е достатъчно посочването на законовата хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за да бъде допусната касационна проверка за законосъобразност на въззивното решение. При изхода на спора и при направено искане за присъждане на разноски такива следва да бъдат възложени в тежест на касатора в доказания от ответника размер, а именно 1 980 лв. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС