Определение № 256 от 17.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5880/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Х. Н. чрез пълномощник адвокат В. С. - Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 2516 от 05.04.2013 г. по в. гр. дело № 9345/2012 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.04.2012 г. по гр. дело № 26086/2010 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 422 ГПК е прието за установено по отношение на К. Х. Н., че съществува вземане на [фирма] [населено място] в размер на 11528,37 лв., от които 9179,33 лв. главница за топлинна енергия за периода м. септември 2004 г. - м. април 2009 г. и 2349,04 лв. мораторна лихва за периода 01.11.2004г. - 18.12.2009г., ведно със законна лихва върху главницата считано от предявяване на исковата молба 15.02.2010 г. до окончателното изплащане, относно което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 2106/2010 г. по описа на СРС. В изложение за допускане на касациноно обжалване жалбоподателят поставя въпросите - 1) неоспорването на исковете от ответника в производство по иск с плавно основание чл. 422 ГПК съставлява ли признание на иска по реда на чл. 237 ГПК и предпоставка за постановяване на неприсъствено решение, а ако се касае до признаване на факт, следва ли съдът да го преценява с оглед нормата на чл. 175 ГПК и може ли да постанови решение при признаване на иска; 2) доколкото с установителния иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК кредиторът продължава защитата си по повод възражението на длъжника, съдът длъжен ли е да вземе предвид при постановяване на решението си възражението като го обсъди с оглед всички доказателства по делото; 3) следва ли съдът да прецени поведението на страната с оглед всички доказателства по делото; 4) какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. докладът е неточен или непълен. Жалбоподателката представя съдебна практика на Върховен касационен съд по приложението на чл. 146 ГПК и по приложението на чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, чрез която обосновава приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 2801 ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът [фирма] не е представил писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по иск по чл. 422 ГПК, постановено при признаване на иска намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не са обуславящи за изхода на делото. Въпросите касаят процесуалноправна и материалноправна незаконосъобразност на решението при наличието на валидно направено признаване на иска от жалбоподателя, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. П. решение е постановено при признаване на иска направено от ответника - жалбоподател в първо съдебно заседание (ответникът не е представил писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК) и искане от ищеца за постановяване на решение по чл. 237, ал. 1 ГПК - при признаване на иска. Съдът е прекратил съдебното дирене и е дал ход на делото по същество; постановил е съдебно решение, мотивите на което не съдържат изводи относно съществуването и параметрите на материалното правоотношение, т. е. няма обсъждане на спора по същество, тъй като след признаването на иска спор вече не съществува. С решението съдът се е произнесъл по формалните изисквания за постановяване на решение при признаване на иска и с обжалваното решение въззинвният съд е извършил проверка на тези изисквания. Решението при признаване на иск не е резултат от проведено съдебно дирене и то не може да бъде квалифицирано като правилно или неправилно. Такова решение може да бъде недопустимо с оглед на всички основания, включително проверка на изискванията на 237, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК, или нищожно. В този смисъл поставените правни въпроси като насочени към съществото на спора не са обуславящи за изхода на делото, а тези които съдържат твърдения за признаване на факти и за постановяване на неприсъствено решение са неотносими за делото. Ирелевантни са и въпросите относно приложението на чл. 146 ГПК. С признаването на иска ответникът се отказва от защита срещу иска като го счита за основателен, признава че заявеното с иска спорно право отговоря на действителното правно положение и след завеждане на делото то престава да бъде спорно. С обжалваното решение съдът е отчел, че се касае до право признато от нашия правен ред, и че признатото право не попада в хипотезите на чл. 237, ал. 3 ГПК. Съдът е постановил решение за уважаване на иска на предявеното основание. Предвид изложеното представената съдебна практика не следва да се обсъжда. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.