Определение № 527 от 12.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 251/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 176/11.І.2012 г. на А. Б. Ю. и Т. И. К. – двамата със съдебен адрес в [населено място], подадена чрез процесуалния им представител по пълномощие против решение № 600 на Пловдивския апелативен съд, ГК, 2-ри с-в, от 19.ХІІ.2011 г., постановено по гр. дело № 1215/2011 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 441/29.08.2011 г. на Пловдивския ОС, ТК, по т. д. № 594/10 г.: за отхвърлянето – като неоснователен и недоказан – на предявения от настоящите двама касатори срещу ответното [фирма]-гр. П. положителен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, чиито предмет е било признаването за установено, че срещу дружеството първият, като цесионер, има съществуващо вземане в размер на 200 000 лв. по запис на заповед от 5.Х.2007 г. с поемател цедентът Т. Ив. К.. Оплакванията на двамата касатори са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който искът им по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу ответното търговско д-во да бъде уважен в предявения по делото размер, като бъде признато за установено в отношенията между страните по спора, че първият касатор, като правоприемник по договор за цесия, сключен с втория, има съществуващо вземане срещу търговеца в размер на 200 000 лв. /двеста хиляди лева/, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК /29 юли 2010 г./ и до окончателното й изплащане и в тежест на д-вото се присъдят всички направени по делото разноски в трите инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата си подателите й А. Ю. и Т. Ив. К. обосноват приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС по два процесуалноправни и един материалноправен въпрос, които били решавани противоречиво от съдилищата, а същите имали значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1/ Дали при преценката си за основателността на иск с правно основание по чл. 422-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, решаващият съд е длъжен да провери и наличието на каузално правоотношение между издателя и поемателя по този менителничен ефект „и обвързаността на записа на заповед с такова правоотношение”? 2/ Означава ли, че по такова дело наличието на каузално отношение може да се счита въведено в предмета на делото без да е налице изрично твърдение в исковата молба и съответно то да било включено с доклада по чл. 146 ГПК, а само на основание събрани инцидентно по делото в тази насока гласни доказателства - свидетелски показания и заключение на вещо лице? 3/ Означава ли, че едно парично задължение не съществува, само защото длъжникът не го е осчетоводил? Във връзка с първия от формулираните в изложението към жалбата въпроси касаторите се позовават на следните съдебни актове: 1/ Решение № 666/6ХІІ.2007 г. на ВКС, І-во т.о. по т. д. № 387/07 г.; 2/ Опр. на Русенския ОС, ГК, по ч. гр. дело № 880/09 г.; 3/ Решение на същия окръжен съд от 6.VІІ.2009 г. по гр. д. № 493/09 г.; 4/ Опр. № 89/17.ІІ.2010 г. на ВКС, ІІ-ро то. по т. д. № 867/09 г.; 5/ Опр. № 563/6.VІІ.2010 г. на ВКС, ТК, І-во т.о., постановено по т. д. № 196/2010 г. По втория въпрос позоваването е на следните съдебни актове: 1/ Решение от 19.ІІІ.2007 г. на ВКС, ІІ-ро т.о., постановено по т. д. № 894/06 г.; 2/ Опр. № 89/17.ІІ.2010 г. на ВКС, ІІ-ро т.о. по т. д. № 867/09 г.; 3/ Решение № 535/28.VІ.2010 г. на ВКС, І-во г.о., по гр. дело № 1589/09 г.; 4/ Решение № 688/9.VІІ.2003 г. на ВКС, ІV-то г.о. по гр. дело № 593/02 г.; 5/ Р. № 234/23.ІІ.2001 г. на ВКС, V-то г.о. по гр. д. № 1225/2000 г. По третия въпрос касаторите се позовават единствено на горепосоченото Р. от 19.ІІІ.2007 г. на ВКС, ІІ-ро т.о. по т. д. № 867/09 г. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. П. писмено е възразило чрез своите двама процесуални представители по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на изложените в жалбата оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на платения хонорар за един адвокат за касационното производство. Инвокиран е довод, че в изложението на касаторите по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „липсва конкретна обосновка на предпоставките за достъп до касационно обжалване”. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна /въззивна/ страна в производството пред Пловдивския апелативен съд, съвместната касационна жалба на А. Б. Ю. от М. и Т. Ив. К. от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Налице е предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, макар нито един от цитираните и приложени съдебни актове, постановени от състави на гражданската и на търговската колегии на ВКС да няма естеството на „задължителна” практика. Съгласно т. 3 от ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.VІІ.1994 г. /отм./; с тълкувателни решения на ОСГТК, на ОСГК, на ОСТК на ВКС „или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК”. В настоящия случай обаче, сред цитираните и приложени от касаторите към изложението по жалбата им решения на ВКС няма такива, постановени по реда на чл. 290 от сега действащия процесуален закон /в сила от 1 март 2008 г./, с които да се разрешава правен въпрос, идентичен с който и да е от трите, формулирани в изложението на двамата касатори към жалбата им.. Решение № 535/28.V.2010 г. на ВКС, І-во г.о., постановено по гр. дело № 1589/09 г. се отнася до отрицателен установителен иск за собственост на гори по чл. 13, ал. 8 ЗВСГЗГФ, като правните въпроси, по които е бил допуснат касационен контрол на обжалваното въззивно решение са чие е задължението за определяне правната квалификация на иска, а също и за допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост, когато в административно пр-во по чл. 13, ал. 6 на същия реституционен закон спорът между община и общинска служба по земеделие е бил решен в полза на общината. Констатира се служебно, че атакуваното въззивно решение е постановено в пряко противоречие с решение № 149/5.ХІ.2010 г. на ВКС, ТК, Първо отделение по т. д. № 49/2010 г. в пр-во по чл. 290 ГПК, понеже с последното е било прието, че за успешно провеждане на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК „при направено възражение от длъжника да наличие на каузално правоотношение”, за обезпечаване изпълнението на което е бил издаден записът на заповед, представляващ документ по чл. 417, т. 9 ГПК, освен проверката за редовност на менителничния ефект от външна страна, „ищецът следва да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение, а ответникът – погасяването му”. В процесния случай обаче, търговецът длъжник не само не е възразявал относно наличието на каузално правоотношение, но и определено е отричал наличието на такова. В тази връзка първостепенният съд е могъл да констатира, че „длъжникът по едно менителнично задължение не може да се освободи от същото, противопоставяйки възражение за липса на каузално правоотношение, което менителничният ефект да обезпечава”, докато според въззивната инстанция, „след като ответникът в отговора си твърди, че липсва основание за издаването на записа на заповед, то ищците са тези, които трябва да докажат какво е правоотношението и произходящите от него задължения на ответното търговско дружество”. Следователно с формулираните в изложението на двамата касатори въпроси с пор. №№ 1 и 2 надлежно се обосновава допустимост на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение