Определение № 4572 от 14.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1575/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 27341/08.03.2024г., подадена от Н. Х. Г., чрез процесуалния представител адвокат В. Волева от АК-София, срещу решение № 345 от 18.01.2024г. по в. гр. д. № 3403/2023г. на Софийския градски съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 20072888 от 02.01.2023г. по гр.д. № 88368/2017г. на Софийския районен съд, постановено в производството по извършване на съдебна делба, в обжалваната му част, е изнесен на публична продан на основание чл. 348 ГПК, допуснатия до делба с решение от 09.10.2019 г. по гр. д. № 88368/2017 г. на Софийския районен съд, Второ гражданско отделение, 170 състав, недвижим имот, а именно: ЖИЛИЩЕ, находящо се в [населено място] на трети етаж на сградата на [улица], ап. 8, състоящо се от три стаи, хол, кухня, тоалетна, баня, входно антре, два балкона, целият с площ по документи за собственост 94 кв.м., при съседи по нотариален акт - В. Л. и от три страни - дворното място, заедно с избено помещение № 7 с площ от пет кв.м. при съседи по нотариален акт- „Устрой“ АД с изба - склад, Ив. М. и от две страни двор, заедно с избено помещение № 9 с площ от 14 кв.м. при съседи по нотариален акт- Ив. М., [улица], А. Р. и помещение за простиране, заедно с 8/100 ид. части от дворното място, цялото от 819 кв.м. по първообразния нотариален акт, представлявало през 1996 г. парцел VІ - 8 от кв. 311-В, местност „9 септември“ по регулационния план на София, при съседи по нотариален акт- [улица], ЕС „Устрой“, наследници на полковник П., М. и наследници на З. и К. Н., като понастоящем дворното място според кадастралната карта на София представлява ПИ с идентификатор [№] с площ от 814 кв.м., при съседи поземлени имоти с идентификатори [№], 68134.203.138, [№], [№], [№], [№], което жилище представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД 18-50/20.06.2016г. на изп. директор на АГКК, като получената от публичната продан сума да се разпредели между съделителите, както следва: 1/3 ид.ч. - за И. Д. Н. и 2/3 ид.ч.- за Н. Х. Г., както и Н. Х. Г. е осъден да заплати на И. Д. Н., по предявения по реда на чл. 346 ГПК иск с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС, сума от 8548 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения между страните недвижим имот за периода от 05.06.2017г. до 15.09.2020г. и са присъдени разноски по делото.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговото отменяване.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите:

1. Относно допустимия и най-целесъобразен способ за извършване на делбата между съсобственици;

2. По какъв начин ползващият съсобственик следва да осигури възможността реално да упражнява правото си другият съсобственик;

3. В случай, че неползващият съсобственик отказва и не проявява активни действия да ползва частта си, това води ли до възникване право на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността.

Касаторът поддържа, че по така поставените правни въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с решение №8 от 06.07.2018г. по гр.д.№1986/2017г. на ІІ г.о. на ВКС и решение №27 от 25.05.2018г. по гр.д.№2136/2017г. на І г.о. на ВКС. Наред с това, макар да посочва практика на ВКС, поддържа, че по така поставените въпроси липсва постановена практика на ВКС, за да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация И. Д. Н., чрез процесуалния си представител адвокат В. Б., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Производството е за делба във фазата по извършване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 238648 от 09.10.2019г. по гр.дело № 88368/2017г. на Софийския районен съд е допуснато извършването на съдебна делба между И. Д. Н. и Н. Х. Г. на процесния недвижим имот: жилище, намиращо се в [населено място] на трети етаж на сградата на [улица], ап. 8, състоящо се от три стаи, хол, кухня, тоалетна, баня, входно антре, два балкона, целият с площ по документи за собственост 94 кв.м., заедно с избено помещение № 7 с площ от пет кв.м., заедно с избено помещение № 9 с площ от 14 кв.м., заедно с 8/100 ид. части от дворното място, цялото от 819 кв.м. по първообразния нотариален акт, представлявало през 1996 г. парцел VІ-8 от кв. 311 -В, местност „9 септември“ по регулационния план на София, като понастоящем дворното място според кадастралната карта на София представлява ПИ с идентификатор [№] с площ от 814 кв.м., при съседи поземлени имоти с идентификатори 68134.203.280, [№], [№], [№], [№], [№], в който сградата, в която се намира описаното жилище е с идентификатор [№], при квоти: 1/3 идеални части за И. Д. Н. и 2/3 идеални части за Н. Х. Г..

Консатирано е, че в преклузивните срокове по чл. 346 ГПК ищцата И. Д. Н. е предявила срещу ответника Н. Х. Г. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на собствената й 1/3 идеална част от процесния недвижим имот за периода от 05.06.2017г. до 15.09.2020г. в размер на 11 800 лева, като е изложила твърдения, че с нотариална покана рег. № 4403, том 3, № 104 от 17.05.2017г., връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК на 05.06.2017г., е поканила ответника да й заплаща обезщетение за лишаване от ползването в размер на 300 лева месечно, но последният не сторил това. Посочено е, че ответникът и съделител Н. Х. Г. е оспорил исковата претенция по чл. 346 ГПК за заплащане на обезщетение за ползване на процесния имот по чл. 31, ал. 2 ЗС с твърдения, че И. Д. Н. никога не е била лишавана от ползването на делбения имот и същата имала достъп до него, Н. Г. живял в апартамента заедно с бащата на ищцата, като след смъртта на нейния наследодател, тя заявила, че не желае да ползва имота, а с нотариална покана рег. № 5705, том 4, № 66, ищцата била поканена да ползва имота.

Съобразено е, че съгласно събраните гласни доказателства - показанията на свидетеля М. Д. С. - братовчедка на ищцата, е установено, че бащата на ищцата е живял в делбения имот, но след 2008г. е бил изгонен оттам от ответника и е бил настанен в старчески дом, където починал през 2015г.; стаята, която обитавал бащата на ищцата, била заета от семейството на Н. Г. и била преустроена в детска стая, а друго свободно помещение нямало. Съгласно показанията на свидетеля Т. А. С., бащата на ищцата е живял с ответника в делбения имот до смъртта му; сведетелят често посещавал апартамента, като при едно от тези посещения ищцата дошла и се скарала с ответника за имота, а Н. Г. й предложил да дойде да живее там, но тя отказала.

Взето е предвид, че съгласно първоначалната съдебно - техническа експертиза от 25.02.2021г., процесния имот представлява жилище, намиращо се в [населено място], на трети етаж в сградата на [улица], като съгласно схема на самостоятелен обект представлява апартамент № 8 с идентификатор [№], със застроена площ от 94,00 кв.м., като вещото лице е констатирало, че имотът се състои от входно антре, кухня, хол, родителка стая, две детски стаи, тоалетна и баня с тоалетна и същият е неподеляем. Вещото лице е заявило, че пазарната стойност на оценявания имот е 255 582 лева, а размерът на средния пазарен наем за исковия период 05.06.2017г. - 15.09.2020г. е 22515,00 лв., а 1/3 от този наем се равнява на 7505,00 лв. Констатирано е, че съгласно тройната съдебно-техническа експертиза делбеният имот се състои входно антре, кухня, хол, родителска стая, две детски стаи, тоалетна и баня с тоалетна и същият е неподеляем, а средната пазарна цена на имота към месец март 2022г. възлиза на 276 000 лева като средният пазарен наем за исковия период 05.06.2017г. - 15.09.2020г. е 25 645,00 лв., а делът на И. Н. от този наем съобразно притежаваната от нея 1/3 идеална част се равнява на 8548,00 лв.

При тези данни въззивният съд е приел, че основният принцип при извършване на делбата е всеки от съделителите да получи по възможност реален дял от съсобствените имоти като при извършване на преценка кой способ да бъде приложен следва да бъдат съобразени видът на имуществото, допуснато до делба, броят на имотите, броят на лицата, между които следва да се извърши делбата, основанието, на което е възникнала съсобствеността и дяловете на съделителите в съсобствеността. Прието е, че единственият възможен способ за извършване на делбата в настоящия случай е чрез изнасянето на жилището на публична продан, тъй като не съществува възможност всеки един от двамата съделители да получи реален дял, доколкото процесният имот е един и съгласно заключението и на двете експертизи същият е неподеляем. Изложени са допълнителни съображения, че не са налице и предпоставките по чл. 349 ГПК, тъй като искане за възлагане не е било направено от нито една от страните, нито е приложимо тегленето на жребий по чл. 352 ГПК, тъй като дяловете в съсобствеността от допуснатия до делба имот на двамата съделители са различни (1/3 и 2/3), а жилището, е неподеляемо, поради което е невъзможно съделителите да получат реален дял от него, което обстоятелство обосновава и невъзможността делбата да бъде извършена чрез разпределяне по чл. 353 ГПК.

Съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им, като неползващият има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС. Изложени са съображения, че за да възникне притезателното право за заплащане на обезщетение за лишаването от ползите от използването на един имот, следва в обективната действителността да са възникнали следните юридически факти (материални предпоставки): 1) вещта да е съсобствена; 2) тя да се ползва лично само от един от съсобствениците; 3) съсобственикът, който не ползва вещта, да е поискал писмено от съсобственика, който ползва общата вещ, да заплати обезщетение и 4) ползата, която е пропуснал след поканата.

Посочено е, че от решението по допускане до съдебна делба на процесния недвижим имот, е установено, че същият е съсобствен между И. Н. и Н. Г., притежаващи съответно 1/3 и 2/3 идеални части от имота. Констатирано е от нотариална покана с рег. № 4403, том 3, № 104, че ищцата И. Д. Н. е поискала от ответника Н. Х. Г. да й заплаща обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот в размер на 300 лева месечно.

Взето е предвид, че съгласно ТР № 7/2012г. на ОСГК на ВКС, личното ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите собственици да ползват общата вещ, съобразно нейното предназначение. Общата вещ се използва лично от онзи съсобственик, който я употребява такава, каквато е, за постигане на цели, за задоволяване на интереси и нужди, съвместими с нейната природа и нейното нормално предназначение, без да се разрушава, променя или уврежда субстанцията й и да накърнява свойствата й. Правото на ползване на служещия си с общата вещ съсобственик, като фактическо служене без получаване на доходи, е ограничено от конкуренцията на еднородните права за ползване, които имат другите съсобственици. На основание чл. 31, ал. 1 ЗС собственикът може да си служи с общата вещ съобразно предназначението, което тя е имала при възникването на съсобствеността и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено до знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза - лишеният от възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според притежавания от него обем права съсобственик - има съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС право да получи обезщетение.

Съобразено е, че съгласно нотариална покана с рег. № 5705, том 4, № 66, връчена на ищцата на 21.06.2017г., Н. Х. Г. е поканил И. Д. Н. да ползва имота като именно от нея е установено, че фактическата власт върху процесния имот е упражнявана от Г., който не е оспорил по делото, че ползва лично жилището, а единствено е заявил в отговора си на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, че не е лишил от достъп ищцата. Съдът е взел предвид и събраните гласни доказателства като съгласно свидетелските показания апартаментът фактически се е ползва от ответника и неговото семейство, а съгласно изготвената техническа експертиза имотът е напълно пригоден за нуждите на семейството. Прието е, че Н. Х. Г. е упражнявал фактическата власт върху цялата недвижима вещ, ползвал се е от нейните полезни свойства за задоволяване на потребностите си, като по този начин е препятствал достъпа на другия съсобственик И. Д. Н..

Изложени са съображения, че правото на обезщетение не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му, или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Посочено е, че за да се освободи от отговорност ползващият съсобственик следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право. Прието е, че в случая такава реална възможност не е била осигурена от Н. Х. Г. като само отправянето на нотариална покана до И. Н. не е достатъчно, за да се освободи от отговорност ако след това достъп до имота не е бил осигурен, а фактическата власт е продължила да се упражнява от него. Посочено е, че по делото не са ангажирани доказателства през процесния период на И. Н. да са предоставени ключове от жилището и същата да е получила достъп до него като в самата нотариална покана не се и съдържа предложение ключове да й бъдат предоставени. Формиран е решаващ правен извод, че в полза на И. Н. е възникнало вземане по чл. 31, ал. 2 ЗС в размер на средния месечен наем за процесния период, който съгласно приетата тройната съдебно-техническа експертиза, за времето от 05.06.2017г. до 15.09.2020г., възлиза на сумата от 25 645 лева, а полагащата се на И. Н. част от него, съобразно притежаваната от нея 1/3 идеална част от имота, възлиза на 8548,00 лева, до който размер съдът е уважил предявения иск.

След анализ и преценка на така изложените от въззивния съд съображения, настоящият състав приема, че поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване не са налице.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

По първия, поставен в изложението правен въпрос, въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която когато не е възможно да се образуват реални дялове за всички наследници поради това, че имотът не може удобно да се подели, същият се изнася на публична продан (решение №224/21.11.2016г. по гр.д.№2378/2016г. на І г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове)- решаващият правен мотив на съда за потвърждаване на първоинстанционното решение, с което е определен способът за извършване на делбата е, че съгласно заключенията по приетите единична и тройна съдебно-технически експертизи, процесният имот е неподеляем и при липса на направено искане по чл. 349 ГПК от съсобствениците, единственият възможен способ за прекратяването на съсобствеността е изнасянето на недвижимия имот на публична продан. А доколкото по така поставения правен въпрос е налице практика на ВКС, то не може да бъде споделена тезата на касатора за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По отношение на формулираните от касатора втори и трети въпрос, също не се обосновават поддържаните допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Приетото от въззивния съд изцяло съответства на константната практика на ВКС по приложението на чл. 31, ал. 2 ЗС, съгласно която ползването на недвижим имот от страна на единия от съсобствениците по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС се изразява в установяване на фактическа власт върху имота по начин, който да препятства достъпа на другия съсобственик до този имот и съответно възможността му да ползва имота съобразно правата си в съсобствеността. Подобно препятстване би било налице ако само единият от съсобствениците разполага с ключ, а оттам и с достъп до имота, докато другият съсобственик е лишен от възможността за достъп, а оттам и от възможността за реално ползване. Възпрепятстване би било налице, ако се установи, че пречките са били създадени именно от другия съсобственик, а не от останалите обитаващи жилището лица, както и да са били създадени умишлено – решение № 708 от 19.12.2009г. по гр. д. № 3579/2008г. на ВКС, ІІ г.о. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ. Достатъчно е неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия вещта съсобственик. За да се освободи от отговорност последният следва да предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право- решение № 119 от 11.03.2009г. на ВКС по гр. д. № 3204/2008г., II г. о., ГК, което в конкретния случай въззивният съд е установил, че не е сторено. В същия смисъл е и становището по поставения правен въпрос, изразено в посочените в изложението решения на тричленни състави на ВКС.

При постановяване на решението въззивният съд е съобразил и разясненията, съдържащи се в ТР №7/2012 от 02.11.2012г. по тълк.д.№7/2012г. на ОСГК на ВКС, които детайлно е възпроизвел в мотивите.

И по тези два правни въпроса е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, като разглежданият случай не обосновава извод за необходимост тази практика да бъде променяна. Поради това следва да се приеме, че не са налице поддържаните в изложението основания за допускане на касационно обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение