Определение № 1990 от 17.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2515/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Т. Б. от [населено място] срещу въззивно решение № 37 от 12.02.2025 г. по в. гр. д. № 704/2024 г. на Врачанския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 209 от 07.09.2024 г. по гр. д. № 720/2023 г. на Белослатинския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. И. В. и А. И. В. против Ц. Т. Б. иск за делба и вместо него е допуснал извършването на съдебна делба на недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], [община], област В., както следва: ПИ с идентификатор *** с площ от 17 932 кв. м; ПИ с идентификатор *** с площ от 10 010 кв. м; ПИ с идентификатор *** с площ от 13 829 кв. м, и ПИ с идентификатор *** с площ от 1027 кв. м между Ц. Т. Б., А. И. В. и К. И. В. при квоти: 2/4 ид. части за първата и по 1/4 ид. част за останалите двама съделители. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нот. акт № 1096/1997 г. и нот. акт № 1105/1997 г. Т. И. К. е признат за собственик въз основа на влязло в сила решение на ПК-Бяла Слатина № 9000/25.02.1997г. на три ниви и едно лозе, находящи се в землището на [населено място], [община], които съгласно действащите КККР на селото, одобрени със заповед № РД-18-886/30.03.2018 г. на изп. директор на АГКК, се индивидуализират с идентификатори ***, ***, *** и ***. Т. И. К. е починал на 16.03.2004 г. и е оставил за свои наследници по закон М. Й. К. - съпруга, починала на 11.11.2011 г., Ц. Т. Б. – дъщеря, както и А. И. В. и К. И. В. – деца на починалата на 07.05.1997 г. негова дъщеря И. Т. В.. С пълномощно № 225/18.03.2003 г. Т. И. К. и М. Й. К. са упълномощили дъщеря си Ц. Т. Б. да ги представлява пред районен съд, нотариат и поземлена комисия за следното: да дарява, завещава и продава, включително и сама на себе си, недвижимите им имоти – земеделска земя и имотите в строителните граници на [населено място] – дворове, къщи и др. С пълномощно рег. № 160/15.03.2004 г. двамата отново са упълномощили дъщеря си да ги представлява пред районен съд, данъчни служби, нотариат, поземлена комисия и др. технически служби на територията на РБ за следното: да урежда всички документи, свързани със собствените им земеделски земи, и да сключва договори с физически и юридически лица и кооперации за обработка на тези земи, находящи се в землището на [населено място], обл. В. да получава месечните им пенсии; да дарява, завещава и продава, включително сама на себе си, недвижимите имоти – земеделска земя, и имотите в строителните граници на [населено място], дворове, къщи и др. На 22.03.2004 г. е вписан договор за преарендуване на земеделска земя, по който страни са Т. И. К. /арендодател/ и „АПЕ-2001“ ООД /арендатор/. На 15.02.2005 г. е сключен договор за доброволна делба на земеделската земя, останала в наследство от Т. И. К., между Ц. Т. Б. и М. Й. К., който договор е прогласен за нищожен с първоинстанционното решение, което в тази му част не е обжалвано и е влязло в законна сила. От приложена по делото електронна кореспонденция между ищците и М. Б. /син на ответницата/ от м. януари 2023 г. е установено, че същият е предлагал на ищците да бъде сключена транслативна сделка между тях и майка му досежно процесните имоти и че майка му желае да заплати на ищците пари за техния дял от недвижимите имоти. На 04.10.2002 г. М. Й. К. е получила многофрагментарно счупване на дясна подбедрица, като при извършеното освидетелстване й е била определена 96,6% ТНР с чужда помощ за срок от 3 години, с водеща диагноза „Счупване на шийката на бедрената кост“. Според показанията на свидетеля И. М. /без родство със страните/, които съдът е кредитирал, в началото на 2023 г. същият научил от ищеца К. В., че има проблеми с наследствени земеделски имоти, останали от майка му. Същият дошъл при него и му обяснил, че леля му първоначално искала да вземе имотите безвъзмездно, но впоследствие му предложила сумата от 14 000 лв. за изкупуване на земите. При този разговор свидетелят е посъветвал ищеца, че ще сгреши, ако даде имотите на тази цена, тъй като базисната оценка е около 2 500 лв. за дка. След като е получил това предложение ищецът извършил проверки, при които е установил, че леля му има пълномощно. Впоследствие през м. април 2023 г. била проведена нова среща между ищеца и ответницата, при която обаче не постигнали споразумение. Свидетелят не е виждал Ц. Б. и всичко изложено е по информация, която е получил от ищеца. Знае, че майката на ищците не е живяла постоянно при родителите си, тъй като е работила в [населено място]. Свидетелите М. Б. /син на ответницата/, И. Б. /без родство със страните/ и П. Н. /братовчедка на ответниците/ са установили, че Ц. Б. се прибрала от [населено място] в [населено място] през 1997 г. за да се грижи за родителите си, които били във влошено здравословно състояние след смъртта на другата си дъщеря. Такива грижи действително били полагани, както от ответницата, така и от нейния съпруг К. Б., който след пенсионирането си също се прибрал в селото. Съпругът на ответницата починал през 2003 г. докато работел на един от процесните имоти. След смъртта на К. Б. свидетелят М. Б. също се установил в [населено място], за да помага на майка си в грижите за родителите й. За периода, през който майка му се грижила за родителите си, ищците ходили 1-2 пъти да ги видят. От показанията на свидетеля Б. е установено, че процесните ниви били отдадени под аренда. Свидетелите Б. и Б. са посочили, че волята на Т. К. била земята да остане за дъщеря му Ц. заради полаганите грижи. Според свидетеля Б., това свое желание дядо му казвал не само пред него, но и пред други хора. Посочва, че дядо му дал на майка му и пълномощно за земята, но тя винаги смятала, че няма да има проблеми и ще се разбере с племенниците си. Според него имотите са на майка му, тъй като тя ги придобила с договор за делба и са й били приписани. Свидетелят Б., който бил кмет на [населено място] в периода от 2003 г. до 2007 г., е заявявил, че в негово присъствие М. К. и Т. К. упълномощили ответницата да се разпорежда с притежаваните от тях имоти. Наследодателите често я подканвали да й прехвърлят собствеността върху земите, тъй като тя се грижела за тях. Свидетелката Н. не знае дали Т. К. е давал пълномощно на дъщеря си, но твърди, че често чувала от него, че си дава земята на К. и че упреква Ц., че не иска това да се оформи документално. Свидетелят Б. не е отрекъл, че приложената по делото електронна кореспонденция е осъществена с него, както и че през м. април 2023 г. е провел среща с ищците. Обяснил е, че тази среща била проведена както във връзка с общата им къща, която свидетелят е искал да придобие с инвестиционни намерения, така и за процесните имоти, но е заявил, че майка му не знае за кореспонденцията, не е присъствала на срещата и няма отношение към проведените преговори. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС в полза на ответницата не е осъществен, респективно, че понастоящем процесните имоти са съсобствени между страните при посочените по-горе права. Изложени са съображения, че по делото не е доказано предаване на владението, извършено приживе от Т. К. на ответницата, което не е формален акт, а може да стане с конклудентни действия, или да се изрази словесно. В случая от събраните по делото доказателства не се установява да е било извършено каквото и да е формално или неформално предаване на фактическата власт между посочените лица. Разпитаните по делото свидетели на ответницата установяват единствено, че Т. К. е заявявал, че желае земеделските имоти да останат за ответницата и често я е подканял да й прехвърли собствеността. В тази насока е и волята му, изразена с подписаните 2 бр. пълномощни, с които същият упълномощава ответницата да извършва разпоредителни сделки с имотите, вкл. чрез прехвърлянето им сама на себе си. Така изразената воля на наследодателя показва намерение за прехвърляне на право на собственост, а не намерение за предаване на владението като фактическо състояние. Макар и обикновено между способите за придобиване на вещни права и способите за придобиване на владение да има тясна връзка, същите не се припокриват и тази връзка не е необходима и постоянна. В случая не е доказано по несъмнен начин нито промяна в обективния елемент на владението чрез предаване на фактическата власт върху имотите, нито промяна в субективния елемент, т.е. намерението за своене. Доколкото делбените имоти представляват земеделски земи, то предаването на владението като фактическо състояние може да се изрази или в предоставяне възможност на новия владелец лично да обработва имотите или в предоставянето на възможност да сключва от свое име договори за обработка на тези имоти с трети лица – наематели или арендатори. По отношение ползването на имотите е налице известно противоречие в показанията на доведените от ответницата свидетели, но доколкото самата ответница в подадения отговор на исковата молба и на въззивната жалба е заявила, че след реституцията нивите са били отдавани под аренда и този факт се подкрепя от писмените доказателства и показанията на част от разпитаните свидетели, съдът е приел, че нивите не са били обработвани лично нито от Т. К., нито от ответницата. Такова лично ползване е установено само по отношение на лозето и то до 2003 г., когато е настъпила смъртта на нейния съпруг в този имот. През 2004 г. обаче е сключен договор за преарендуване на нивите от името на Т. К. като арендодател, т.е. до момента на смъртта му при ползването на имотите не е демонстрирана промяна в елементите на владението. Дори и този договор да е бил сключен от ответницата, то това е било в качеството й на пълномощник на своя баща, т.е. от негово име и за негова сметка, макар че към този момент законодателството е позволявало да сключи както договор за аренда, така и договор за наем от свое име – арг. редакцията на чл. 3 ЗАЗ, обн. ДВ, бр. 82 от 1996 г., и разпоредбата на чл. 4а ЗСПЗЗ, обн. ДВ, бр. 13 от 2007 г. Само по себе си подписването на пълномощни от собственика на имотите през 2003 г. и 2004 г. е израз на намерението за своене. На следващо място въззивният съд е взел предвид, че през 2005 г. е сключен договор между ответницата и нейната майка за доброволна делба на земеделската земя, останала в наследство от Т. К. Този договор, макар че е нищожен и не е породил вещноправно действие, съдържа признание на ответницата, че имотите имат наследствен характер. Изявленията на свидетеля Б., съдържащи се в електронната кореспонденция с ищците през 2023 г., и пресъздаващи желанието на неговата майка да заплати на ищците стойността на дяловете им от земята, също представляват признание за наличието на съсобственост по отношение на делбените имоти, възникнала по наследствено правоприемство от родителите им, и съдържат покана за прекратяване на собствеността чрез доброволно уреждане на отношенията. Това признание оборва презумпцията на чл. 69 ЗС за своене на имота през целия период от 1997 г. до предявяване на иска за делба. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Относно приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от бъдещите наследодатели, кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост; 2. Предоставяне на нотариално заверено пълномощно, с което бъдещият наследодател дава неограничено право на наследник по права линия - дъщеря, да се разпорежда, включително „да завещава“, „да дарява“ на себе си, процесните имоти, може ли да се възприеме като акт, с който наследодателят приживе е предал владението по отношение на тези имоти; 3. Близките /семейни/ отношения между собственик и лице, упражняващо фактическа власт на един имот, която му е предоставена неформално /баща на дъщеря/, които предпоставят последователно придобиване на този имот по наследство, представляват ли индиция за осъществяване на владение; 4. Когато фактическа власт върху собствен имот е предоставена неформално на роднини по права линия от по-долна степен, достатъчно ли е това за възникване на владение у непосредствено ползващия имота низходящ; 5. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на процесуалните правила, свързани с необходимостта от пълен и всестранен анализ на събраните по делото доказателства, при извършване на преценката кой е упражнявал фактическа власт по отношение на процесните имоти от 1997 г. Ответните страни по жалбата К. И. В. и А. И. В. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1./. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Въпроси №№ 1, 3 и 4 са формулирани според защитната теза на касаторката, че владението върху процесните имоти й е било предадено приживе от общия наследодател на страните, което не кореспондира на приетите от въззивния съд за установени по делото факти. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Останалите два въпроса са формулирани по начин, непозволяващ даването на принципни отговори, свързани са с преценката на доказателстата по делото и са по съществото на спора, респ. по своята същност представляват касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение. Ето защо и тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Наред с това, в допълнение следва да се отбележи, че не е налице и противоречие на въззивното решение със сочената от касаторката практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези. В случая в съответствие с разясненията, съдържащи се в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Обстоятелството, че касаторката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК, респ. в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация К. В. сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1500 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 766,94 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,