Определение № 50155 от 12.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3368/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Национален исторически музей, гр. София чрез пълномощника му адвокат К. Б. против решение № 260243 от 19.01.2022 г., постановено по гр. д. № 3946 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 314969 от 16.01.2018 г. по гр. д. № 49972/2017 г. на Софийски районен съд, 41-ви състав в частта по иска за обезщетяване на неимуществени вреди и вместо него е постановено друго за осъждане на Национален исторически музей, гр. София да заплати на М. Н. С. чрез неговата майка и законен представител Р. Б. Б. на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили на 15.06.2017 г. в резултат на падане на необезопасен, неограден и несигнализиран експонат, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2017 г. до окончателното изплащане. М. Н. С. е подал чрез пълномощника си адвокат Д. Б. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Адвокат Б. претендира присъждане на възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивното производство, в което е постановено атакуваното решение, се е развило при условията на чл. 294 ГПК, след като с решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г., ІV г. о. на ВКС е отменено предходно въззивно решение № 6377 от 05.09.2019 г. по гр. д. № 8381/2018 г. на Софийски градски съд в частта по иска за обезщетяване на неимуществени вреди и делото е върнато за ново разглеждане от фазата на събиране на доказателства с указание да се извърши очна ставка между разпитаните свидетели и да се изслуша експертиза и при постановяване на решението си да обсъди всички доказателства по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като извърши и преценка по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Предходното касационно производство по гр. д. № 165/2020 г., ІV г. о. е било прекратено с влязло в сила определение № 240 от 16.04.2020 г. в частта, с която е уважен иска за заплащане обезщетение за имуществени вреди от същия деликт в размер на 1267.85 лв., ведно със законната лихва от 15.06.2017 г. При постановяване на атакуваното решение съдът е констатирал, че решение № 6377 от 05.09.2019 г. по гр. д. № 8381/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е уважен иска с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 1267.85 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2017 г. до окончателното изплащане, е влязло в законна сила като необжалваемо. Счел е, че фактът непозволеното увреждане на ищеца е разрешен с влязлото в сила съдебно решение, постановено по гр. д. № 8381/2018 г. по описа на СГС, ІІІ-в въззивен състав. Посочил е, че със сила на пресъдено нещо се ползува решението относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. В основанието на иска се включва конкретният юридически факт, въз основа на който е заявена претенцията, и който е очертан от хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. С решението съдът подвежда установените по делото факти под приложимата правна норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо, поради което диспозитивът представлява източника на сила на пресъдено нещо. Фактът на настъпилия деликт остава непроменен в настоящото производство. В него нов факт е единствено причинната връзка между сочените телесни увреждания и сочения инцидент. Само той е предмет на доказване, както и обстоятелствата, обосноваващи справедливия размер на претендираното обезщетение за търпените неимуществени вреди. Непозволеното увреждане в пълния си фактически състав – деяние, противоправност, причинна връзка, вреди, вина, както и липсата на основания за намаляване на обезщетението по чл. 51, ал. .2 ЗЗД, са установени с влязлото в сила съдебно решение, постановено между същите страни и не подлежат на преразглеждане. С влязлото в сила съдебно решение е установено със сила на пресъдено нещо, че непозволеното увреждане на ищеца е причинено от противоправното поведение на служители на ответника и че не са налице предпоставки за намаляване на размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди. Преразглеждането на тези обстоятелства в настоящото производство е недопустимо. Въз основа на издадената епикриза от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов” ЕАД, съдебно-медицинската експертиза и показанията на свидетеля Н. С. е установил вида на полученото травматично увреждане, вида на проведеното лечение и продължителността на възстановителния период, като е формирал извод, че търпените болки и страдания са в причинна връзка с процесния деликт. При определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е отчел обстоятелството, че травмата на ищеца е била без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката е била значителна, че на ищеца е проведено и оперативно, и консервативно лечение, периодът на възстановяване е със средна продължителност и се е налагало ограничен двигателен режим на пострадалия, през което време е имал нужда от чужда помощ, както и че към датата на непозволеното увреждане ищецът все още е бил малолетен – само на 9 год., т.е. касае се за дете, както и че е липсват остатъчни травми – към настоящия момент е напълно възстановен, но отчита е предстоящата оперативна интервенция за изваждане на поставените импланти, която също е свързана с болки и страдания и е приел, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 25 000.00 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. второ, евентуално предл. трето ГПК., като поставя следните въпроси: 1) обвързан ли е въззивният съд от указанията на ВКС в отменителното касационно решение по прилагането и тълкуването на закона, при връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК. Дали неизпълнението на указанията на ВКС са довели до недопустимост на съдебния акт или до неговата процесуална незаконосъобразност; 2) може ли въззивният съд да основе решението си на факти и обстоятелства, които не са наведени в исковата молба. Недопустимо или незаконосъобразно е решение, при което въззивният съд, нарушавайки принципа на диспозитивното начало, е определил спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната в исковата молба и излизайки извън обхвата на търсената защита; 3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради свои фактически и правни изводи, спазвайки правилата на формалната логика, опита и научното знание, както и да изложи собствени мотиви по всички доказателства, доводи и възражения на страните във връзка със спорното право. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал събраните в хода на производството свидетелски показания като изложи мотиви защо кредитира едни свидетелски показания, а други не. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал заключението на вещото лице, както и да изложи мотиви защо не кредитира заключението. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия събран доказателствен материал и без да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК; 4) кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да се преценяват дадените от тях показания; 5) съдът, сезиран с иск по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, трябва ли да прецени поведението на пострадалия, което евентуално е в пряка причинно следствена връзка с увреждането. Относим към изводите на въззивния съд е част от първия поставен въпрос, а именно обвързан ли е въззивният съд от указанията на ВКС в отменителното касационно решение по прилагането и тълкуването на закона, при връщане на делото за ново разглеждане по реда на чл. 294 ГПК. По него е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цел преценка дали въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по решение № 153 от 29.04.2021 г. по т. д. № 2129/2019 г., І т. о. (на което се позовава касаторът), което е израз на трайната практика на ВКС по приложението на чл. 294, ал. 1, изр. второ ГПК (израз на която са и решение № 193 от 4.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г., IV г. о., решение № 250 от 18.07.2012 г. по гр. д. № 634/2011 г., II г. о., решение № 294 от 18.10.2013 г. по гр. д. № 1276/2012 г., IV г. о., решение № 15/31.03.2022 г. по т. д. № 406/2021 г. на ВКС, I т. о. и др.). По доводите, свързани с обосновката на останалите четири въпроса, формулирани от касатора, съдът ще се произнесе при постановяване на касационното решение. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение