Определение № 714 от 29.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3969/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалва се решение № 593/ 17.04.2014 г. по гр. д. № 310/ 2014 г, с което Варненски окръжен съд, като потвърждава решение № 5256/ 22.11.2013 г. по гр. д. № 9004/ 2012 г. на Варненски районен съд признава за установено по отношение на Д. Д. М. и на Ж. Д. М., че К. И. Г. на основание решение № 80/ 23.06.1993 г. на О. - [населено място] е собственик на поземления имот, индивидуализиран в решението.

Решението се обжалва от ответниците Д. Д. М. и Ж. Д. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и възраженията на страните и да обоснове решението си върху приетите за установени обстоятелства.

2. Длъжен ли е въззивният съд в решението да изложи мотиви относно всички въведени възражения.

3. Ако въззивният съд счете, че е необходим преразпит за установяване на предпоставките на придобивната давност, длъжен ли е да призове повторно изслушаните свидетели.

4. Ограждането на имота, почистването и стопанисването му с цел използването му за нуждите на ползващото го лице следва ли да се окачествят като владелчески действия?

Касаторът извежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърденията, че въззивното решение е в противоречие с приложени решения по чл. 290 ГПК на ВКС (по първите три процесуалноправни въпроса) и в противоречие с ППлВС № 7/ 1965 г. ОСГК (по четвъртия материалноправен).

Ответникът по касация К. И. Г. възразява по допускане на решението до касационен контрол. Според него, в приложените решения на ВКС разглеждат различни въпроси от тези, решени от въззивния съд. Претендира разноски.

Въззивното решение е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Следователно касационната жалба е с допустим предмет. Подадена е от легитимирана страна – двамата ответници, на която единствено принадлежи интересът от обжалване. Редовна е и допустима, но въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол.

Въззивният съд е приел, че ищецът извежда активната материална легитимация от решение № 80/ 23.06.1993 г, с което О. – [населено място] възстановява в полза на ищеца (сега ответник по касация) правото на собственост върху имота и че в качеството си на индивидуален административен акт то е произвело конститутивно действие. За да направи този извод въззивният съд е съобразил, че двамата въззивници (сега касатори) не са участници в административното производство по издаване на решението, но в писмения отговор на исковата молба те не са възразили по неговата законосъобразност. Това са и съображенията, при които въззивният съд е отказал да разгледа по същество като несвоевременно оплакването във въззивната жалба, че имотът не е идентичен с този, притежаван от ищеца преди колективизацията на земята. Въззивният съд е извършил и дължимата проверка за валидността на решението на О. (чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК).

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на двамата касатори, че са придобили имота по давност. Обсъждайки предпоставките на въведения с писмения отговор оригинерен способ, въззивният съд е отчел, че събраните писмени и гласни доказателства за това, че наследодателят на касаторите е ползвал имота до 1994 г. като наемател, а след това и до смъртта си през 1999 г. – въпреки прекратяването на наемното правоотношение, - оборват презумпцията на чл. 69 ЗС. Протокол от 13.07.2000 г. е съставен в свидетелство, че в изпълнение на заповед на кмета на [община] имотът е иззет и предаден на ищеца, възстановеният негов собственик. Това означава, че в тежест на касаторите е било да докажат, че след 13.07.2000 г. са установили своя фактическа власт върху имота и са я упражнявали с намерението, че имотът е техен (или на единия от двамата).

Въззивният съд е приел е за установено, че: 1) към 2004 г. наследодателят фигурира като титуляр на данъчни партиди; 2) на 17.02.2011 г. по възлагане на единия от касаторите е извършено трасиране, означаване и координиране на границите на имота и 3) касаторите са платили данъците за 2012 г. Събраните писмени доказателства за тази група факти въззивният съд е счел недостатъчни да докажат настъпилата промяна, а именно, че след 13.07.2000 г. касаторите са установили фактическа власт върху имота. Такъв извод не следва и от събраните гласни доказателства поради противоречие в показанията на свидетелите. Ето защо въззивният съд е счел, че след оборване на презумпцията на чл. 69 ЗС не е проведено необходимото пълно доказване на една от предпоставките на оригинерния способ на чл. 79, ал. 1 ЗС (фактическа власт върху имота, установена от касаторите). Намерил е за ненужно да обсъжда останалите кумулативни. Положителните установителни искове срещу касаторите са уважени – придобитото от ответника по касация право на собственост на основание конститутивното действие на решението на О. – [населено място] съществува, тъй като не е погасено поради придобиване на имота от касаторите на основание давностно владение.

Първите два процесуалноправни въпроса, поставени от касаторите, обуславят въззивното решение, но те са решени в съответствие с решенията по чл. 290 ГПК. Въззивният съд е извършил обсъждане на относимите по делото доказателства и е обосновал решението си въз основа на онези от тях, които са необходими за решаването на спора. Изложил е необходимите мотиви за причините и последиците от непроведеното пълно доказване на въведения от касаторите оригинерен придобивен способ като защитно средство срещу положителните установителни искове. Отчел е, че предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС са кумулативни и за да отхвърли това възражение на ответниците, е достатъчна липсата и на една. След извършено нормативно тълкуване с ТР № 1/ 2013 г. по т. д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС константна е и практиката на ВКС за това, че въззивният съд е длъжен да се произнесе само по онези възражения, които той е въвел своевременно и не са преклудирани с писмения отговор на исковата молба (чл. 131, ал. 1 ГПК). Въззивното решение й съответства. Това изключва допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В никое от приложените решение не е обсъден въпроса за предпоставките, при които въззивният съд (по своя инициатива) е длъжен да допусне повторен разпит на изслушани по делото свидетели. Допускането на въззивното решение до касационен контрол по третия въпрос, поставен от касатора, е изключено и поради липсата на основното основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. И въззивното решение, а и самото дело не извеждат предпоставки за повторен разпит на изслушаните пред първата инстанция свидетели.

Четвъртият въпрос, поставен от касаторите, не обуславя въззивното решение. В решение № 450/ 21.07.2009 г. по гр. д. № 3547/ 2008 г, ВКС, ІІ ГО квалифицира като владелчески действия ограждането на имота, почистването и стопанисването му с цел неговото използване по предназначение и за нуждите на ползващото го лице. Обжалваното решение не му противоречи. Въззивният съд е приел единият от касаторите само да е възложил, а не извършил такива действия. Изложеното изключва основното и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

При този изход на производството и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касаторите следва да се възложат направените от ищеца (сега ответник по касация) разноски. Чл. 78, ал. 1 ГПК е деликтен състав на гражданска отговорност и касаторите следва да понесат отговорността солидарно (чл. 53 ЗЗД).

При тези мотиви, съдът