Определение № 1330 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4941/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. П. Г., против решение от 10.08.2023 г. по гр. д. № 1969/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 14477/2015 г. на Софийски районен съд за допускане на основание чл. 34 ЗС до съдебна делба на апартамент и гараж в [населено място] и отхвърляне на иск по чл. 34 ЗС за делба на останалите недвижими имоти, включени по нейно искане по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК в делбената маса.

Касаторът Р. П. Г. навежда, че решението е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на решението. Не претендира разноски.

Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. При потвърждаване на решението на първоинстанционния съд, когато се позовава на чл. 272 ГПК, въззивният съд длъжен ли е да се произнесе по всички въведени във въззивната жалба оплаквания против първоинстанционното решение в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, както и да прецени всички доказателства и доводи на страните и да мотивира решението си. Поддържа разрешаването на този въпрос от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1/1953 г., решение № 98 от 12.07.2017 г.по гр. д. № 3871/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 221 от 07.11.2019 г. по гр. д. № 1148/2019 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 138 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 4169/2017 г. на ВКС, III г.о.; 2. Какво е приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследници и при предаване на владението приживе от бъдещия наследодател кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост. Твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I г.о., и 3. Добросъвестно ли е владението, основано на придобивно основание, с което е извършено разпореждане с чужди права, и следва ли тези факти да се изследват от съда при позоваване на една от страните на възражение за това. Излага се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение в противоречие с решение № 185 от 29.01.2016 г. по гр. д. № 2382/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 172 от 26.06.2013 г. по гр. д. № 929/2012 г. на ВКС, I г.о., ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. и решение № 176 от 15.05.2010 г. по гр. д. № 673/2009 г. на ВКС, II г.о.

Другата страна - ищците И. А. Г. и М. И. Г., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали писмен отговор на касационната жалба, в който излагат правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в нея касационни основания. Претендират разноски.

Подадена е от тази страна в срока за отговор на касационната жалба и насрещна касационна жалба, с която се обжалва въззивното решение по чл. 344, ал. 1 ГПК в частта относно определените за тях дялове в допуснатите до делба имоти.

За обосноваване на искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторите И. А. Г. и М. И. Г. навеждат специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, и очевидна неправилност на обжалваното решение – чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Формулират по чл. 280, ал. 1 ГПК следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и съображения във въззивната жалба и доказателствата по делото и да се произнесе по тях, като направи и собствени фактически и правни изводи. Твърдят, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II г.о., решение № 169 от 02.10.2017 г. по т. д. № 1672/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 479/2021 г. на ВКС, IV г.о.; 2. Наследява ли осиновеният при непълно осиновяване по право на заместване роднините на своята осиновителка, когато тя е починала преди тях. Твърди разрешаването на този въпрос в противоречие с решение по гр. дело № 1604/1998 г. на ВКС, IV г.о., и значението му за точното приложение на закона.

Предмет на производството пред касационната инстанция са и подадените от страните частни жалби против постановени съдебни актове на въззивния съд по разноските:

• частна касационна жалба на И. Г. и М. Г. по чл. 274, ал. 3, т. 2 във вр. с чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК против въззивното решение и решение от 31.07.2024 г., имащо характер на определение, в частта им, с която е оставено без уважение направеното с подадена от тях частна въззивна жалба искане за отмяна на отказа на първоинстанционния съд да измени решението по чл. 344, ал. 1 ГПК в частта за разноските с присъждане на направените такива в производството по съдебна делба, и

• частна жалба на Р. Г. по чл. 274, ал. 2 ГПК против решение от 31.07.2024 г., имащо характер на определение, в частта за изменение на въззивното решение в частта за разноските с присъждане на сумата от 2 700 лева на другата страна.

По всяка от частните жалби е подаден от другата страна по производството отговор с доводи за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., след като извърши преценка на основанията по чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, намира следното:

Касационните жалби са редовни и допустими.

Подадени са от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството е във фазата по допускане на делбата.

Образувано е по предявен на 19.03.2015 г. от И. Г. и М. Г. против Р. Г. иск по чл. 34 ЗС за делба на съсобствени въз основа на наследяване от И. П. Н., починал на 29.09.2004 г., и договори за дарение, покупко-продажба и прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане апартамент № *, находящ се на първи етаж във вх. А на жилищна сграда на ЖСК „Р.“, със застроена площ от 89.44 кв.м и с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], заедно с принадлежащите му избено помещение № * и таванско помещение № * и с 1.233 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, съставляващо по документи за собственост УПИ (парцели) * и * от кв. 7 по плана на [населено място], м. „Б.“, и с идентификатор ***, и гараж № * с идентификатор *****, заедно с 0.173 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху същото дворно място. Обосновават искането с притежанието на 1/2 идеална част от собствеността на имотите за двамата, които имоти са придобити през 1981 г. от наследодателя И. Н. през време на брака му със З. Ц., сключен през 1959 г. Излагат наследяване на И. Н., починал на 29.09.2004 г., от наследниците му по закон – съпруга З. Ц. с дял от 2/3 идеални части и сестра Р. Г. с дял от 1/3 идеална част в притежаваната от него към смъртта му 1/2 идеална част от имотите, поради настъпила към този момент смърт на другите му сестри – Ц. Н. и Е. Б., и ненаследяване по право на заместване от осиновения при непълно осиновяване през 1972 г. от Ц. Н. неин племенник – И. Г. (ищец в делбеното производство), който е наследник по закон (син) на наследника Р. Г., починала на 06.04.2007 г. и оставила за свои наследници по закон – съпруг А. Г. и синовете В. Г. и И. Г.. Посочват и придобиване от двамата съделители (съпрузи) въз основа на договор за дарение по НА № 79 от 12.06.2009 г., сключен с преживялата съпруга З. Ц., на 2/6 идеални части от процесните имоти, а въз основа на договор за продажба по НА № 176 от 28.10.2011 г., сключен с В. Г., и 2/18 идеални части от същите, получени от последния въз основа на наследяване от Р. Г. и дарение от баща им А. Г.. Излагат, че ответникът Р. Г. е придобила останалата част от процесните имоти въз основа на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане по НА № 26 от 25.03.2010 г., сключен със З. Ц. и породил вещнопрехвърлителен ефект само за притежаваните от нея към този момент права от 3/6 идеални части от имотите, а не посочените в разпоредителната сделка – 4/6 идеални части.

Така предявеният иск за делба е оспорен от ответника Р. Г., включително и в първото заседание за разглеждане на делото, поради липса на съсобственост между страните, обоснована с нарушаване на изискванията на чл. 33 ЗС при сключване на договора за продажба от 2011 г. за имотите, придобити от нея по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане и приемство по нотариално завещание, унищожаемост на договора за дарение от 2009 г. заради сключването му при невъзможност на дарителя да разбира и ръководи действията си, придобиване на останалата част от собствеността на имотите въз основа на осъществявано от З. Ц. давностно владение от смъртта на наследодателя И. Н. през 2004 г. лично и от м. май 2007 г. чрез нея като наемател, което владение тя е присъединила от 2010 г., а след това и като наследник по завещание въз основа на нотариално завещание от 22.07.2011 г., и придобиване въз основа на същото завещание наследственото имущество на завещателя З. Ц., починала на 17.01.2013 г. Направено е въз основа на завещателното разпореждане в нейна полза, след възобновяване на производството поради приключване на преюдициалния спор относно унищожаемостта на дарението от 2009 г. с влязло в сила решение (определение от 18.03.2019 г.), и искане по чл. 341, ал. 2 ГПК за включване в делбената маса и на съсобствени помежду им имоти, посочени в представена в първото заседание на 23.04.2019 г. пред първоинстанционния съд молба и вписана на 10.07.2020 г. (л. 435 от делото на СРС), представляващи земеделски земи и гори в землището [населено място], общ. Б., обл. М., по картата на възстановената собственост с номера на имотите *, *, *, *, *, *, *, *, *; *, *; *, *; *, *, *, *, *, *, * и *, и дворно място, съставляващо УПИ *.-* в кв. 13 по плана на същото село, заедно с построената в него къща (определение от 26.09.2019 г.), и искане за намаляване на извършените в полза на другите съделители дарствени разпореждания.

С постановеното решение по чл. 344, ал. 1 ГПК на първоинстанционния съд е допуснато на основание чл. 34 ЗС извършването на съдебна делба на процесните апартамент и гараж в жилищната сграда на ЖСК „Р.“ в [населено място] между тримата съделители при дялове 2/6 идеални части (1/3 идеална част) за И. Г., 1/6 идеална част за М. Г. и 3/6 идеални части за Р. Г., като е отхвърлен искът за делба на останалите недвижими имоти, включени в делбената маса по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК и представляващи земеделски земи и гори в землището на [населено място], общ. Б., обл. М., и дворно място, съставляващо УПИ *.-* в кв. 13 по плана на същото село, заедно с построената в него къща. Прието е за установено от делбения съд, че за процесните апартамент и гараж в сграда на ЖСК „Р.“ в [населено място], [улица], наследодателят И. Н. е признат за собственик въз основа на нотариални актове № 149 от 1981 г. и № 53 от 1981 г., през време на брака му със З. Ц., сключен на 18.10.1959 г. и прекратен със смъртта му на 29.09.2004 г. От представените удостоверения за наследници и решение по гр. д. № 2409/1972 г. на СРС е прието, че негови наследници по закон са съпруга З. Ц., сестра Р. Г. и наследникът на починалата на 01.07.1978 г. преди наследодателя сестра Ц. Н. – И. Г. (ищец по производството), осиновен от нея при непълно осиновяване по чл. 55 СК (1968 г., отм.) неин племенник - син на сестра й Р. Г.. Посочено е също, че получената по наследяване от Р. Г., починала на 06.04.2007 г., от преживелия й съпруг А. Г. 1/18 идеална част от тези имоти е дарена на сина му В. Г., който с договор за продажба по НА № 176 от 27.10.2011 г. е прехвърлил притежаваните от него по наследяване от Р. Г. и по дарение общо 2/18 идеални части от имотите на своя брат И. Г.. Последният и неговата съпруга М. Г., видно от удостоверение за сключен граждански брак на 19.05.1983 г., е прието, че са придобили въз основа на договор за дарение по НА № 79 от 12.06.2009 г. дарените им от преживялата съпруга З. Ц. 2/6 идеални части от процесните апартамент и гараж, получени от последната по наследяване от съпруга й И. Н.. Същият е посочен за оспорен по съдебен ред с искове по чл. 31 и 29 ЗЗД на дарителя З. Ц. и ответника Р. Г., конституирана като наследник по завещание на починалата в течение на образуваното по същите исково производство З. Ц., които са отхвърлени с влязло в сила на 27.11.2018 г. решение по гр. дело № 23381/2012 г. на СРС. Посочено е за установено, че на ответника Р. Г. въз основа на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане по НА № 26 от 25.03.2010 г., сключен със З. Ц., са прехвърлени 4/6 идеални части от процесните апартамент и гараж – 3/6 идеални части от прекратената съпружеска имуществена общност и 1/6 идеална част останала в наследство от съпруга й.

Прието е за установено, че със завещателно разпореждане по нотариално завещание от 22.07.2011 г. З. Ц. се е разпоредила за след смъртта си в полза на ответника Р. Г. и с придобитите от нея по наследяване от съпруга й част от имоти в землището на [населено място], собствеността върху които е възстановена по ЗСПЗЗ на наследниците на П. Н. П. и на И. Н.. Тези имоти е установено, че са прехвърлени от З. Ц. на ищеца И. Г. с договори за дарение по НА № 152 от 18.09.2009 г., НА № 88 от 27.11.2009 г. и НА № 63 от 22.12.2009 г., като с разпоредителната сделка от 27.11.2009 г. е дарена и притежаваната от нея част от дворното място с построената в него къща в [населено място]. След тези сделки и въз основа на представен договор за доброволна делба от 19.04.2011 г. между ищеца И. Г., В. Г. и А. Г. е прието за установено прекратяване на съсобствеността и поставяне в дял на ищеца и изключителна собственост на четиринадесет от имотите, включващи и дворното място.

Обсъдени са и събраните по наведеното възражение за придобивна давност гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Г. Х., А. Н., В. Д. и А. Н.. Същите са възприети за достоверни като непротиворечиви и свидетелстващи за едни и същи факти относно познаването на праводателите И. Н. и З. Ц. и страните в делбеното производство, възникнали спорове относно собствеността на процесните апартамент и гараж след 2009 г. и полагани от ищците И. Г. и М. Г. грижи за З. Ц., която живеела в процесния апартамент и която те посещавали. Посочено е също за установено и знание на св. А. Н. за прехвърляне през 2009 г. на част от тези имоти на ищците И. Г. и М. Г..

При така установените фактически данни съдът е приел, че съделителите са съсобственици само на процесните апартамент и гараж в сграда на ЖСК „Р.“ в [населено място], предмет на първоначалната искова молба, при дялове 2/6 идеални части за И. Г., 1/6 идеална част за М. Г. и 3/6 идеални части за Р. Г., при които следва да се допусне извършването на делбата. Изложени са съображения, че праводателят З. Ц. на съделителите през 1981 г. е придобила в режим на съпружеска имуществена общност собствеността на тези имоти, която след продължил повече от десет години брак със съпруга й И. Н. е прекратена със смъртта му на 29.09.2004 г. и тя е придобила с прекратяването й на лично основание 1/2 идеална част от собствеността на имотите (чл. 27 СК, 1985 г., отм.) и по наследяване от нейния съпруг И. Н. още 2/3 идеални части от притежаваната от него 1/2 идеална част (чл. 9, ал. 2 ЗН). Така е изведен извод, че след смъртта на съпруга й праводателката З. Ц. е притежавала 5/6 идеални части от собствеността на тези имоти. Останалата 1/6 идеална част (1/3 идеална част от притежаваната от наследодателя И. Н. 1/2 идеална част) от имотите е наследена от другите му наследници по закон – неговите сестра Р. Г. и племенник И. Г., заместил в наследяването починалата преди наследодателя сестра Ц. Н.. Прието е, че след смъртта на рождената му майка Р. Г. нейната част от 1/12 идеална част от имотите е наследена поравно от ищеца И. Г. и неговите баща А. Г. и брат В. Г., дяловете на които въз основа на разпоредителни сделки по НА № 110 от 19.11.2007 г. и НА № 176 от 28.10.2011 г. са прехвърлени на ищеца И. Г.. Изложено е, че между тези разпоредителни сделки праводателката З. Ц. валидно се е разпоредила с договор за дарение по НА № 79 от 12.06.2009 г. в полза на ищците И. Г. и М. Г., като е дарила на същите поравно (при липса на друга уговорка) 2/6 идеални части от притежаваните от нея 5/6 идеални части от тези имоти или по 1/6 идеална част от същите. Възражението на ответника Р. Г. за неговата унищожаемост на основание чл. 27, пр. 1 ЗЗД е прието за неоснователно въз основа на установеното със сила на пресъдено нещо между страните с решението за отхвърляне на иска за оспорване на действителността на договора за дарение на посоченото основание. За неоснователно е прието също и възражението на ответника за недействителност на договора за продажба по НА № 176 от 28.10.2011 г. поради неспазване на изискванията на чл. 33, ал. 1 ЗС за нея като съсобственик, тъй като неспазването им няма за последица недействителност на сделката, а и поради приложимост на тези изисквания само при продажба на идеална част от съсобствен имот на външно на собствеността лице, каквото ищците И. Г. и М. Г. не са.

Изложено е, че към момента на сключване на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане праводателката З. Ц. е притежавала 3/6 идеални части от собствеността на имотите и същите са придобити от ответника Р. Г. въз основа на този договор. За неоснователно е прието наведеното от нея възражение за придобиване по давност на останалата част от собствеността на имотите поради отсъствие на доказано за осъществявано върху тях владение в изискуемите от закона срокове (чл. 79 ЗС). Изложени са съображения, че със смъртта на наследодателя И. Н. имотите са притежавани от преживялата му съпруга З. Ц. в съсобственост с останалите негови наследници, поради което тя като сънаследник е владяла своите идеални части и държала тези на останалите сънаследници, като промяна в намерението й е следвало да се демонстрира несъмнено пред останалите сънаследници, което в случая не е установено за нея от събраните по производството доказателства, включително и от свидетелските показания. Липсата на такова намерение е изведено и от установяване на заявяваната от нея съсобственост по наследяване пред св. Г. Х. и А. Н. и в поредицата от извършените разпоредителни сделки по НА № 79 от 12.06.2009 г. и НА № 26 от 25.03.2010 г. в полза на съделителите.

Прието е, че искът за делба на включените по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК имоти, представляващи земеделски земи и гори в землището на [населено място], правото на собственост върху които е възстановено по реда на ЗСПЗЗ, и дворно място в същото село, заедно с построена в него къща, е неоснователен поради липса на съсобственост между страните. Изложени са съображения, че за тях извършеното в полза на съделителя Р. Г. нотариално завещание не е породило вещнопрехвърлително действие и тя не е станала съсобственик на същите, тъй като тези имоти, респ. части от същите, не са принадлежали на завещателя З. Ц. към момента на откриване на наследството (т.е. в момента на смъртта й на 17.01.2013 г. по арг. от чл. 1 ЗН), предвид извършените със същите дарствени разпореждания по НА № 152 от 18.09.2009 г., НА № 88 от 27.11.2009 г. и НА № 63 от 22.12.2009 г.

Изложено е също, че разноски по производството не следва да се присъждат, тъй като то е особено исково производство и съдебната делба е винаги възможна. Предявяването на иск за делба не зависи от поведението на другата страна, поради което и отговорността за разноски не е уредена като санкция по арг. от чл. 355 ГПК. Не са и предявени искове по чл. 343 ГПК. Направеното е искане по чл. 248 ГПК от съделителите И. Г. и М. Г. за изменение на решението в частта за разноските, което е оставено без уважение с решение от 26.11.2020 г., имащо характер на определение.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на съделителя Р. Г. и насрещна въззивна жалба на съделителите И. Г. и М. Г., като от последните е подадена и частна въззивна жалба против определението по чл. 248 ГПК (неправилно наименувано решение).

Пред въззивната инстанция от жалбоподателя Р. Г. са наведени оплаквания за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд по наведените възражения за придобивна давност на процесните апартамент и гараж и придобиването от нея на качеството наследник, правата в което й качество са накърнени с извършените дарствени разпореждания, въз основа на които решението е постановено и в нарушение на закона, а от жалбоподателите И. Г. и М. Г. - за неправилно определяне на дяловете на всеки от тях. Последните навеждат в частната жалба и доводи за дължимост на разноските им по производството.

С въззивното решение, предмет на производството пред касационната инстанция, въззивният съд е потвърдил изцяло решението по чл. 344, ал. 1 ГПК на първата инстанция за допускане до делба на процесните апартамент и гараж в жилищна сграда на ЖСК „Р.“ в [населено място] и за отхвърляне на иска по чл. 34 ЗС за делба на останалите недвижими имоти, включени по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК в делбената маса. С формираната воля в мотивите на решението и решението от 31.07.2024 г., имащо правното значение на определение, от въззивната инстанция за неоснователност на искането на съделителите за присъждане на разноски в делбеното производство, до който извод е достигнал и районният съд, по същество въззивният съд с част от тях е оставил без уважение частната им жалба против определението от 26.11.2020 г. по чл. 248 ГПК на районния съд (наименувано решение). Със същото определение (решение от 31.07.2024 г.) въз основа на искане по чл. 248 ГПК въззивният съд е и присъдил на съделителите И. Г. и М. Г. сумата от 2 700 лева – разноски за процесуално представителство и защита във въззивното производство.

За обосноваване на изводите за основателност на иска за делба на делбените имоти, представляващи апартамент и гараж в сградата на ЖСК „Р.“ в [населено място], и за неоснователност на същия относно имотите, включени по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК в делбената маса, въззивният съд въз основа на преценка на всички събрани по производството доказателства и съобразявайки доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК за установяването на релевираните от страните факти, чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е приел съществуването на съсобственост въз основа на наведените придобивни основания (наследяване и разпоредителни сделки за дарение, покупко-продажба и договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане) между съделителите само за процесните апартамент и гараж и при установените за тях дялове, но не и за останалите имоти при липсата на съсобственост помежду им. Изложил е съображения за неоснователност на оплакванията в жалбите, които възпроизвеждат изцяло и наведените от страните доводи в течение на първоинстанционното производство, включително и относно възраженията за придобивна давност на чуждата идеална част от собствеността на процесните апартамент и гараж и за извършените дарствени разпореждания с имуществото на завещателя, и за съответствие на тези изводи с приложимите към тях императивните материалноправни норми на ЗН и ЗС за придобивните основания на собствеността и определянето на дяловете в имуществената общност.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Едновременно с това е необходимо той да обоснове и осъществяването на някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, т.е. правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационно обжалване се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, съдържащите се в касационната жалба на Р. Г. и изложението към нея доводи, настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поддържаните от нея основания.

Процесуалноправният въпрос от изложението към касационната й жалба, който се отнася до правомощията на въззивната инстанция, отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретното дело, но по него не се установява да е налице въведената от касатора специална предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз и в решенията по чл. 290 ГПК, на които касационният жалбоподател се позовава, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първата инстанция, но само като приеме, че обжалваното решение подлежи на потвърждаване (чл. 272 ГПК).

В случая, поради съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, въззивната инстанция е препратила към мотивите на първостепенния съд и по този начин ги е направила свои, като така се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и осъществява своята решаваща дейност. Чрез препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК и излагане, макар и на кратки други мотиви, въззивният съд е извършил преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и е дал отговор на твърденията и оплакванията на ответника Р. Г. (въззивник и сега касатор). Приел е по тази начин за неоснователно правоизключващото възражение за придобивна давност на чуждата идеална част от собствеността на имотите в сградата на ЖСК „Р.“ в [населено място] поради отсъствие на осъществявано давностно владение, респ. демонстрираната промяна в намерението за своене на съсобственика З. Ц. при съсобственост, възникнала от наследяване (със смъртта на наследодателя И. Н. на 29.09.2004 г.), предвид и на съществувалите отношения на взаимопомощ и разбирателство между съсобствениците относно ползването на съсобствените имоти, и възникналите помежду им спорове относно процесните имоти едва след 2009 г., приети за установени въз основа на събраните доказателства, включително и свидетелски показания. Липсата на установяване на твърдяната от ответника Р. Г. промяна в намерението за своене като субективен елемент от фактическия състав на придобивната давност е изведена и от доказаните за извършени от съсобственика и праводател З. Ц. разпоредителни сделки по НА № 79 от 12.06.2009 г. и НА № 26 от 25.03.2010 г., при които е налице признание от нея относно съществуващата по наследяване съсобственост и правата на другите съсобственици в съсобствените имоти. При приетата липса на такава промяна в намерението за своене на осъществяваната фактическа власт на чуждата идеална част, включително и въз основа на свидетелските показания, и договор за наем от 12.05.2007 г., сключването на който е действие на управление и като такова може да се осъществява от всеки съсобственик, съдът е изключил и възможността за присъединяване по чл. 82 ЗС на осъществявано от праводателя З. Ц. владение (каквото в случая е прието, че и не е установено за осъществявано от нея) към владение на нейния частен правоприемник по договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 25.03.2010 г., респ. към наследника по нотариалното завещание от 22.07.2011 г. - Р. Г. (ответник и сега касатор), за което да е изтекъл предвиденият в чл. 79 ЗС срок към момента на предявяване на иска за делба – 19.03.2015 г. Предявяването на такъв иск на основание чл. 84 ЗС във вр. с чл. 116, б. „б“ ЗЗД прекъсва давността, а към този момент не са изтекли и пет години от извършеното със сделката от 25.03.2010 г. разпореждане с чужди права (над притежаваните от праводателя З. Ц. 3/6 идеални части от процесните имоти).

С изложените съображения относно качеството на наследник по завещание на ответника Р. Г., който не е необходим наследник по закон по чл. 28, ал. 1 ЗН (низходящ, родители или съпруг) и за който разпоредбите на чл. 30 – 37 ЗН са неприложими, в обжалваното решение е даден отговор и на оплакването относно дарствените разпореждания с имотите, включени по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК в делбената маса. Решаващ извод на съда за неоснователността на иска за делба за тези имоти не е видът на завещателното разпореждане, респ. качеството на ответника Р. Г. въз основа на него съгласно чл. 16 ЗН, а липсата на вещнопрехвърлително действие на завещателното разпореждане, тъй като завещателят З. Ц. не е притежавала към момента на смъртта си процесните имоти в землището на [населено място] и в границите на същото село, респ. претендираните части от тях, по който не са и изложени доводи. Приетото е и в съответствие с правната същност на завещателното разпореждане на едностранна безвъзмездна и отменима правна сделка, с която едно лице се разпорежда изцяло или отчасти с имуществото си в полза на друго лице за след смъртта си и поражда действие със смъртта на завещателя, т.е. за имуществото му към този момент (решение № 229 от 2.10.2012 г. по гр. д. № 279/2012 г. на ВКС, II г.о.).

Несъгласието на касатора с така формираните от въззивния съд фактически и правни изводи по тези оплаквания, обосновали и поставянето на процесуалноправния въпрос, подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не са от естество да обосноват наличие на противоречие с посочената в изложението към касационната жалба практика. Необсъждането и на конкретни аргументи и доводи на страната, може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало за крайния извод за основателност или неоснователност на предявения иск, каквито в случая не са налице. Затова поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос липсва.

Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на обжалваното въззивно решение и по втория въпрос, свързан с приложението на института на придобивната давност в отношенията между сънаследниците. При приетото относно наведеното от ответника Р. Г. (въззивник и сега касатор) правозащитно възражение за придобивна давност на чуждата идеална част от съсобствените имоти, въззивният съд се е съобразил както със задължителната, така и с трайно установената практика на ВКС по въпросите, относими към осъществяването на фактическия състав на придобивната давност в отношения между съсобственици. Според тази практика, когато съсобствеността произтича от наследяване и един от съсобствениците е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията, установена в чл. 69 ЗС се счита за оборена (ТР № 1/2012 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС). В подобна хипотеза, за да се приеме, че този съсобственик упражнява фактическа власт върху целия имот с намерението да придобие по давност идеалните части на останалите съсобственици, той следва да демонстрира спрямо тях намерението си да владее цялата вещ за себе си, т.е. с намерението да придобие собствеността.

Съобразявайки задължителната и трайно установената практика на ВКС, е отчетено и че ответникът Р. Г. по предявения по първоначалната искова молба иск за делба (сега касатор) не е ангажирала доказателства за установяване на твърденията за изтекла в полза на нейния праводател З. Ц., респ. в нейна полза придобивна давност, за да бъде обвързан ефектът на изтеклата давност с извършеното позоваване на това придобивно основание. В тази насока е прието, че не са доказани осъществявани от нея действия, които да надхвърлят обикновеното ползване на имотите, респ. да превръщат държането във владение, да са възприети от другите съсобственици и те да не им се противопоставяли и такова владение да е продължило в предвидения в чл. 79 ЗС срок. Посочени са обаче за установени такива на взаимопомощ и разбирателство между съсобствениците относно ползването на съсобствените имоти до края на 2009 г. и на извършването на разпоредителни сделки по НА № 79 от 12.06.2009 г. и НА № 26 от 25.03.2010 г. с тях, сочещи за признаване от праводателя З. Ц. на съществувалата съсобственост и правата на другите съсобственици в нея. При липсата на приети за установени от въззивния съд действия от З. Ц., които да надхвърлят обикновеното ползване на имотите, респ. да превръщат държането във владение, не е налице и несъответствие на обжалваното решение с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика (решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І г. о.), разрешението по която е дадено и при различна от настоящата хипотеза, а и при липсата на такива установени действия не може да се приеме и даденото в него разрешение за наличие на уговорка с праводателя за предаване на владение на чуждата идеална част.

По третия формулиран в изложението към касационната жалба въпрос също не е налице поддържаното от касатора Р. Г. основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване. Така формулиран от касатора въпрос, свързан с добросъвестно владение въз основа на правно основание с разпореждане с чужди права, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора, поради което той не изпълва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът е приел, че ответникът Р. Г. не е установила твърдяната за изтекла в полза на нейния праводател З. Ц., респ. в нейна полза придобивна давност, което да е продължило в предвидените в чл. 79 ЗС срокове до предявяване на иска за делба, в производство по който тя се е позовала на давността. В мотивите на обжалваното решение не е приемано, че при установено владение върху имот на годно да прехвърли собствеността правно основание не е налице добросъвестно владение, за което липсва и изрично позоваване (извън наведения в касационната жалба довод), а че липсва осъществявана върху имотите фактическа власт с намерение за своене на чуждата идеална част като оригинерно придобивно основание на собствеността в предвидените в закона срокове, т.е. в сроковете според вида владение. Така е съобразено не само отсъствието на изтекли пет години от сключване на договора за издръжка и гледане по НА № 26 от 25.03.2010 г. до предявяване на иска за делба (19.03.2015 г.), а и че при присъединяване на владение, което е възможно само при наличие на правоприемство (общо или частно) между двамата владелци и е разнородно - владението на праводателя е недобросъвестно, каквото владение в случая е прието за недоказано в обжалваното решение, а на правоприемника – добросъвестно, води до незачитане на вида на последното владение и необходим срок за придобиване по давност на недвижим имот от десет години, което е в съответствие и с тълкуването в установената практика на ВКС (решение № 178 от 9.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 17 от 2.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г. на ВКС II г.о.). Последното също е прието за неосъществило за този срок по чл. 79, ал. 1 ЗС за чуждата идеална част от съсобствените имоти, предмет на първоначалната искова молба, като такова не е налице дори и при приемане на осъществявано владение от края на 2009 г., предвид приетите за установени фактически данни в обжалваното решение. Липсата на общата предпоставка по този въпрос води и до отсъствие на твърдяното несъответствие с посочената към него практика на ВКС, респ. на поддържаното по него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение обжалваното въззивно решение по чл. 344, ал. 1 ГПК не следва да се допуска до касационно обжалване по подадената от Р. Г. касационна жалба.

Поради недопускане до разглеждане на касационната жалба на Р. Г., не следва да се разглежда насрещната касационна жалба, подадена от И. Г. и М. Г..

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване и на въззивното решение и решението от 31.07.2024 г., с характер на определение, в частта им, с която е оставено без уважение частната им жалба с искане за отмяна на решението от 26.11.2020 г., представляващо определение по чл. 248 ГПК, за отказа на първоинстанционния съд да измени решението по чл. 344, ал. 1 ГПК в частта за разноските с присъждането им.

В изложението към частната жалба поддържат основанията по чл. 288, ал 1, т. 1 и 3 ГПК. Твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС по въпроса дължат ли се и съответно присъждат ли се разноски между насрещните страни в производството по съдебна делба, включително и такива за адвокатско възнаграждение, в случаите, когато искът за делба се оспорва с наведени от насрещната страна възражения, изключващи съсобствеността и правата на ищците, както и когато в същото производство са съединени и други искания и оспорвания, които са включени в предмета на делото и на са уважени с постановеното съдебно решение. Посочват за относима практика по този въпрос ППВС № 7 от 28.11.1973 г., определение № 4 от 06.01.2011 г. по гр. д. № 542/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 194 от 11.10.2019 г. по гр. д. № 4748/2017 г. на ВКС, I г.о., определение № 252 от 11.07.2014 г. по гр. д. № 2024/2014 г. на ВКС, I г.о., определение № 692 от 29.09.2014 г. по гр. д. № 4283/2014 г. на ВКС, III г.о., определение № 373 от 02.07.2013 г. по гр. д. № 1242/2013 г. на ВКС, I г.о., определение № 131 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 2471/2018 г. на ВКС, I г.о., определение № 12 от 29.01.2018 г. по гр. д. № 5300/2017 г. на ВКС, I г.о., определение № 83 от 24.04.2014 г. по гр. д. № 948/2012 г. на ВКС, II г.о., определение № 255 от 09.10.2013 г. по гр. д. № 563/2012 г. на ВКС, I г.о., определение № 234 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2791/2017 г. на ВКС, I г.о., и определение № 78 от 02.05.2018 г. по гр. д. № 1521/2018 г. на ВКС, II г.о.

Поддържат значение за точното прилагане на закона отговора по въпроса дали само когато оспорванията, които са изрично посочени в чл. 353 ГПК, и на претенции по сметки в производството по съдебна делба се следват разноски съобразно чл. 78 ГПК или такива се следват и в случаи, когато делбата и правата на страната са оспорени и чрез други правоизключващи възражения, както и чрез включване в процеса за делба и на други имоти, и тези оспорвания, възражения и искания са приети изцяло за неоснователни и не са уважени с постановеното по делото решение.

По така поставените въпроси, макар и част от тях да се изведени от решаващите изводи на въззивния съд за разноските в производството по съдебна делба пред първата инстанция, не са налице специалните предпоставки по чл. 288, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Посочените в изложението определения и решение на ВКС не представляват постановена от касационна инстанция практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), която да обосновава наличието на тази специална предпоставка за допускане на обжалвания въззивен съдебен акт до касационно обжалване, с изключение на ППВС № 7 от 28.11.1973 г., на което обжалваният въззивен акт не противоречи, и определение № 78 от 02.05.2018 г. по гр. д. № 1521/2018 г. на ВКС, I г.о., което разглежда различна от настоящата хипотеза. Последното разглежда определянето на разноски при прекратяване на производството по съдебна делба пред първата инстанция, а разноските, претендирани от частните жалбоподатели по представените списък по чл. 80 ГПК от 25.02.2020 г. и приложенията към него, са за сторените от тях по производството по съдебна делба пред първата инстанция относно допуснатите до делба съсобствени имоти.

Касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото не се обосновава и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в нито една от посочените в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС форми. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Извън твърдението за липса на практика на касационната инстанция не се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване и по втория поставен от частните жалбоподатели въпрос.

Неоснователно е и искането на частния жалбоподател Р. Г. по чл. 274, ал. 2 ГПК за отмяна на въззивното решение от 31.07.2024 г. в частта за изменение на постановеното въззивно решение за разноските с присъждането на сумата от 2 700 лева като разноски за въззивното производство и имащо характер на определение по чл. 248 ГПК, постановено от въззивната инстанция.

Така обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Присъдените от въззивния съд разноски са направени от насрещната страна – ищците И. Г. и М. Г., след пренасяне на спора относно съществуването на съсобственост пред горната инстанция (в случая въззивния съд) от жалбоподателя Р. Г., поради което те се дължат на общо основание по реда на чл. 78 ГПК, а не по правилото на чл. 355, изр. 1 ГПК (определение № 60125 от 18.10.2021 г. по ч. гр. д. № 3563/2021 г. на ВКС, II г.о.). Същите, видно от приложените списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие и искане по чл. 78 ГПК, са направени от тях по подадената от жалбоподателя Р. Г. въззивна жалба, и не са прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, дори и при сходство на защитата и осъществяването й от един адвокат. Уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото, изведена от включените в делбената маса имоти и наведените от страните твърдения, обосноваващи доводите им за съществувала или не съсобственост помежду им и за частите на всеки от тях в имуществената общност, и по които са изложени аргументирани съображения в подадения от техния представител отговор на въззивната жалба на Р. Г. (сега частен жалбоподател).

В случая материалният интерес за представляваната насрещна страна във въззивното производство, определен въз основа данъчната оценка на имотите - предмет на исковете за делба, възлиза съответно на 61 260.86 лева (47 396.75 лева за претендираната общо 1/2 идеална част за имотите в [населено място] и 13 864.11 лева при отричаната съсобств еност за имотите в [населено място]), определен съобразно правилото на чл. 355, изр. 1 ГПК. Съгласно чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (с предишно загл. Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, наричана Наредбата) в редакцията, актуална към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие (29.12.2020 г.) - ДВ, бр. 68 от 2020 г., за процесуално представителство, защита и съдействие по дела за делба възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 600 лева за всяка фаза, а за дела за делба само на земеделски земи възнаграждението - съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 300 лева за всяка фаза. Определеното по това привило възнаграждение за адвокат е в размер на 2 367.83 лева, към който размер е уговореното за дължимо от двамата ищци И. Г. и М. Г. адвокатско възнаграждение. Съобразявайки изложеното и предоставената защита и съдействие от адвоката по въззивната жалба на другата страна във въззивното производство, така уговореното и заплатено от тях по договора възнаграждение е разумно и пропорционално за предприетата и предоставената им защита, а възражението на въззивника по чл. 78, ал. 5 ГПК - неоснователно.

При този изход по жалбите в настоящото производство пред касационната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК имат само ответниците по касационната жалба И. Г. и М. Г., които възлизат на 1 703.62 евро (с левова равностойност 3 332 лева). Разноски за разглеждането на частните жалби против съдебните актове, постановени в производство по чл. 248 ГПК, не се следват по арг. от чл. 81 ГПК и такива не се присъждат.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г.о.