Определение № 5865 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 712/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. И., чрез адв. Д. С., срещу въззивно решение № 142 от 19.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 210/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след отмяна на решение № 226 от 24.02.2023 г., постановено по гр. д. № 2786/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, е: 1/ прието за установено в отношенията между ищеца Г. В. Г. и ответника К. И. И., че сключеният между тях договор за покупко-продажба от 13.09.2021 г., с който ищецът е продал на ответника свой недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. „В. В.“ № 4-6, вх. А, ет. 3, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 152 ЗЗД; 2/ отхвърлен предявеният от К. И. И. против Г. В. Г. насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС за приемане за установено в отношенията между страните, че К. И. И. е собственик на процесния недвижим имот, находящ се в гр. Варна, както и за осъждане на ответника да му предаде владението върху имота; 3/ отхвърлен предявеният от К. И. И. против Г. В. Г. евентуален насрещен иск с правно основание чл. 34 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 30 000 лева, твърдяна, че представлява заплатената по договора за покупко-продажба от 13.09.2021 г., продажна цена; сумата от 2 035,44 лв., представляваща заплатен по сключване на договора местен данък в полза на община Варна; сумата от 67,85 лв., представляваща заплатена такса в полза на Агенция по вписванията; сумата от 746,09 лв., представляваща заплатени нотариални такси по сключване на договора. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е страна по договор за покупко-продажба на недвижим имот (продавач) при липса на обратен документ или начало на писмено доказателство, да доказва в съдебно производство с другата страна (купувач) единствено със свидетелски показания, че договорът е сключен за обезпечаване на задължение по договор за заем, което е забранено съгласно разпоредбата на чл. 152 ЗЗД?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 39 от 02.05.2018 г., постановено по гр. д. № 1859/2017 г. на I г.о., решение № 108 от 24.09.2010 г., постановено по гр. д. № 1113/2020 г. на III г.о. и решение № 205 от 25.11.2013 г., постановено по гр. д. № 3243/2013 г. на II г.о.; 2/ „При прехвърляне на имот в противоречие с разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, ищецът следва ли задължително да докаже наличието на фидуциарна договорка между него и трето в производството лице?“ – твърди се противоречие с решение № 33 от 28.05.2018 г., постановено по гр. д. № 2112/2017 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 92 от 06.04.2012 г., постановено по гр. д. № 761/2011 г. на III г.о. на ВКС; 3/ „При противоречиви показания следва ли съдът да кредитира твърденията на група свидетели, които са обективно заинтересовани лица по смисъла на чл. 172 ГПК и обслужват тезата на ищеца? Може ли съдът въз основа на тези показания да приеме за доказан правнорелевантния факт, че сключеният договор за покупко-продажба цели единствено да обезпечи съществуващо облигационно отношение между ищеца и трето за спора лица?“; 4/ „Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства? При установено явно противоречие на групата свидетели, разпитани по почин на всяка една от страните, следва ли съдът да изложи съображения защо кредитира показанията на свидетелите, разпитани по почин на ищеца и респективно защо не кредитира показанията на свидетелите, разпитани по почин на ответника? Задължен ли е съдът да обсъди и направените от страните доводи и в частност изложеното от ищеца твърдение в самата искова молба относно формулираното му вътрешно намерение да продаде имота, а не да го заложи като обезпечение?“ – във връзка с третия и четвърти въпрос касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 33 от 28.05.2018 г., постановено по гр. д. № 2112/2017 г. на IV г.о., решение № 92 (посочено с № 217) от 06.04.2012 г., постановено по гр. д. № 761/2011 г. на III г.о., решение № 381 от 21.03.2012 г., постановено по гр. д. № 756/2010 г. на I г.о. и решение № 87 от 04.09.1958 г., постановено по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС. Касаторът поддържа също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата Г. В. Г., чрез адв. М. Ж., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че с договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № 56/03.10.2006 г., В. Г. Д. е придобил собствеността върху процесния недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ул. „В. В.“ № 4-6, вх. А, ет. 3; В. Д. е починал на 14.02.2020 г., като негов единствен наследник по закон е ищецът Г. В. Г., който след смъртта на наследодателя си се е легитимирал като едноличен собственик на недвижимия имот; с договор за покупко-продажба, обективиран в н. а. № ***/13.09.2021 г., ищецът е продал горепосочения недвижим имот на ответника К. И. за сумата от 30 000 лв., платена, съгласно посоченото в акта, от купувача по банкова сметка на продавача преди подписване на нотариалния акт; посочената в акта данъчна оценка на продавания имот възлиза на 67 847,90 лв.; съгласно представена вносна бележка от банков клон от 13.09.2021 г., на посочената дата по сметка на Г. Г. е внесена в брой от наредителя К. И. сумата от 30 000 лв. с посочено основание „покупка апартамент“, като от извлечение от банковата сметка на ищеца е установено, че внесената сума от 30 000 лв. е изтеглена от сметката също на 13.09.2021 г. Съдът е кредитирал показанията на св. Д. Н., дадени пред първоинстанционния съд, като от тях е приел за установено, че същият търсил да си закупи жилище; посетил апартамента няколко пъти и го харесал; Г. му казал, че апартаментът е заложен при някакъв лихвар – Д. лихваря, когото свидетелят тогава не познавал; когато разговарял с Д. /Д./ от телефона на Г., той му казал, че апартаментът е прехвърлен на някакъв негов човек – К., и че няма абсолютно никакъв проблем, когато му се върнат парите /22 000 лв. - 23 000 лв. към този момент/ да върне апартамента на Г.; при среща на свидетеля с Д. в с. Т., последният му казал с леко заплашителен тон изобщо да не се гласи да вземе този апартамент, т. к. той няма да бъде върнат, да си търси друг; казал „ние сме направили една схема с него, не се меси, няма защо да се разправяш изобщо, потърси си друг апартамент, ние този апартамент няма да го върнем“. При разпита си пред въззивната инстанция свидетелят е изложил, че понастоящем не си търси вече апартамент, както и, че година след процесната сделка, братът на свидетеля е закупил от ищеца и неговия чичо техен наследствен имот. От показанията на майката на ищеца – св. И. С., преценени при условията на чл. 172 ГПК, въззивният съд е посочил за установено, че Г. е заложил апартамента понеже му трябвали пари – родила му се дъщеричка, като е намерил пари от един лихвар – Д., от когото и преди е вземал, но сега Д. поискал да се заложи апартаментът защото парите стават много; на 13.09.2021 г. Д. взел Г. от апартамента, като отишли заедно до банка, а след това и при нотариус, но не знае какво са подписвали; после Г. й казал, че изобщо не е взел пари. От показанията на св. Д. Д., при разпита му пред първоинстанционния съд, въззивният състав е установил, че същият познава К. И. от с. Т., т. к. и двамата са от там; с Г. се запознал през 2021 г. и никога не му е давал пари назаем; самият той му се обадил и предложил да закупи апартамента му за 30 000 лв., но т. к. свидетелят нямал тогава такава възможност, казал, че ще попита свои приятели; К. не е ходил в апартамента на Г., срещнали се пред кооперацията и се разбрали; ищецът помолил свидетеля да отидат до Добрич за скици и той го завел; в деня на сделката свидетелят и К. взели Г. с кола от апартамента, после отишли в банката, където К. превел парите по сметка на Г.; след превода с бордерото отишли и изповядали сделката пред нотариус, който прочел нотариалния акт и К. и Г. се подписали; К. купил апартамента без да го гледа; след сделката Г. изтеглил парите от банката, взел ги от гишето и помолил свидетеля да му ги държи, за да не му ги дръпне някой от ръцете, и помолил да му ги даде в колата; виждал е свидетеля Д. Н. покрай ищеца, но не е водил разговори с него и не са се срещали без да присъства Г.. От разпита на свидетеля Д. Д. пред въззивната инстанция е установено, че той е ходил заедно с Г., без К., за предварителното уговаряне на сделката при нотариуса, защото К. сигурно е имал някаква работа, а при този нотариус отишли, защото и преди е минавал сделки с него по повод негов личен имот; в банката бил с К. и Г., защото е техен приятел, но понастоящем вече не е приятел с ищеца; заявява, че не познава свидетеля Д. Н.. При извършената пред въззивния съд очна ставка между свидетелите Д. Н. и Д. Д., последният заявил отново, че не познава Д. Н., не се сеща да е говорил по телефона с него, не са се срещали лично в центъра на с. Т., може и да го е виждал, но не си спомня. При тази фактическа обстановка въззивният състав е намерил от правна страна, че съгласно последователната практика на ВКС, сделка, сключена в хипотезата на чл. 152 от ЗЗД е абсолютно нищожна и не поражда целените с нея правни последици; тази сделка е резултат на конкретно съглашение между страните /кредитор и длъжник/ по друго облигационно правоотношение и цели удовлетворяването на вземането на кредитора по начин, различен от установения със закона. Споделил е разрешението в съдебната практика, съгласно което са допустими свидетелските показания, когато страната твърди, че договор между нея и противната страна е нищожен поради противоречие с чл. 152 от ЗЗД. Съобразил е още, че при наведени твърдения за нищожност на договор за покупко-продажба като противоречащ на забраната на чл. 152 от ЗЗД ищецът, чрез пълно главно доказване, следва да установи факта на съществуващото съглашение, в което е уговорен начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона, а когато се твърди, че сделката за прехвърляне правото на собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното главно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот. Споделил е и разбирането в съдебната практика, че когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 от ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение, в който случай не се претендира да се установят чрез гласни доказателства последиците на договора за заем, поради което е неприложима и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем; да се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД са допустими всички доказателствени средства. Въззивният съд е посочил, че в настоящия случай се твърди, че главното правоотношение, включващо няколко договора за заем, не е между страните по процесния договор, а между прехвърлителя и свидетеля Д. Д.. Въпреки изявленията на този свидетел, че никога не е давал заеми на ищеца, както и, че не познава свидетеля Д. Н., съдът е приел, преценявайки съвкупно всички събрани по делото гласни доказателства, вкл. тези на майката на ищеца, при условията на чл. 172 ГПК, но и като непротиворечащи на останалия събран доказателствен материал, че между ищеца и този свидетел са съществували заемни правоотношения, вкл. обещан заем, предвид необходими средства по повод раждането на дете на ищеца. Кредитирал е показанията на св. Д. Н., а не тези на св. Д. Д., предвид подкрепата на първите показания от останалите събрани доказателства, вкл. и оглед чрез възпроизвеждане в съдебно заседание пред въззивния съд на 2 бр. оптични СD дискове, представляващи копия от иззетите от клон на банката дискове. Съвкупно от огледа чрез възпроизвеждане на дисковете е установил, че на 13.09.2021 г., в 11,12ч., в клона на банката са влезли ищецът, ответникът и свидетелят Д.; последният наставлявал ищеца и ответника за действията, които следва да се извършат по повод внасяне на сумата по сметка на ищеца, води всички разговори с банковите служители, вкл. обяснява на касиера каква операция иска да се извърши и заплаща всички банкови такси, а ответникът И. стои отстрани на гишето, говори почти през цялото време по телефона и не участва в разговорите с банковите служители, влиза в кадър тогава, когато свидетелят му подава за подпис изготвените от банков служител документи. След като при преброяването на парите се установява от касиера, че сумата е 29 100 лв., а не 30 000 лв., свидетелят Д. изважда от джоба си пари, отброява сумата от 900 лв. и я подава. На въпроса на касиера за произхода на сумата от 30 000 лв. свидетелят Д. заявява, че те са от спестявания от чужбина, от 5 години работа в чужбина. След началното объркване, т. к. първоначално извършената банкова операция е за лично внасяне на сумата от Г. по сметката му в тази банка, Д. обяснява „Ние ги внасяме, той ги внася от негово име“ и сочи ответника И. и обяснява, че парите се превеждат от К. на Г. за покупка на апартамент, след което касиерът извършва сторно на първата операция, за да се извърши последваща, при която И. да бъде вносител на сумата по сметка на Г., обяснявайки, че трябва да й се даде личната карта на И., а не, както й е била дадена, картата на Г., а И. изобщо не го е видяла, както и, че таксата ще е различна, ако се запише, че И. внася сумата, на което свидетелят Д., обяснява, че няма проблем. От огледа на записите въззивният съд е установил още, че при оформянето на втората операция свидетелят Д. започва да разговаря с касиера за изтегляне на внесената сума и обяснява, че иска да направи заявка за изтегляне на сумата, на което касиерът му отговаря, че може и същия ден да ги изтегли, след един час, но таксата ще е по-голяма с около 20 лв. От възпроизвеждането на втората част от файловете, започващи с час от 13,00 ч., въззивната инстанция е посочила, че в банката се връщат свидетелят Д. и ищецът. Отново свидетелят Д. е този, който разговаря с банковия служител /същия касиер/, ищецът стои зад него, подава се личната карта на ищеца, Д. обяснява, че са за изтеглянето на парите и, че ще плати таксата за изтеглянето отделно. Подава се документ на Г. да го подпише и след преброяването на парите от касата се връщат три пачки с банкноти, които ищецът Г. събира една върху друга, а свидетелят Д. държи в ръка и отваря черна найлонова торбичка. Ищецът подава парите на свидетеля Д., който ги прибира в найлоновата торбичка, Г. си взема само документа, двамата си тръгват от гишето, като Д. носи найлоновата торбичка с парите и така излизат от банката. Посоченото поведение на свидетеля Д. в деня на сделката, въззивният състав е преценил в съвкупност с поведението му по повод подготовката й – той е лицето, което инициира предварителната среща с избран от него нотариус, уговоря сключването на договора и води ищеца в гр. Добрич за по-бързо снабдяване със схема на апартамента, както и до данъчната служба за снабдяване с данъчна оценка, а после присъства и на самата сделка. Съобразил е също, че според показанията на св. Д., ответникът не е оглеждал и не е влизал в апартамента преди да сключи процесния договор за покупко-продажба, като е житейски малко вероятно покупката на недвижим имот да се осъществи по този начин. Взел е предвид, че няма данни и ответникът извънсъдебно да е настоявал да влезе в апартамента и същият да му се предаде от живеещия в него продавач след сключване на договора за продажба до датата на предявяване на насрещния ревандикационен иск, което е период от 6 месеца. Обстоятелството, че действителната пазарна стойност на имота възлиза на 190 800 лв. към датата на сделката, е преценил като косвена индиция относно действителните правоотношения между страните. С оглед изложените обстоятелства и показанията на св. Д. Н. относно съдържанието на проведените от него разговори със свидетеля Д., въззивният съд е приел, че в съвкупност фактите, водят до извода, че сключването на процесния договор за покупко-продажба между ищеца и ответника е резултат на конкретно съглашение между тях, което обаче е по повод облигационното правоотношение между ищеца и свидетеля Д., възникнало от договори за заем, и цели обезпечаване удовлетворяването на вземанията на кредитора Д. по начин, различен от установения със закона. Приел е още, че дори и да са налице предпоставките на чл. 172 ГПК, показанията следва да се ценят с оглед всички други данни по делото, а те в съвкупност, само с изключение показанията на св. Д., които са възприети като защитна теза, индицират именно изложеното от свидетеля Д. Н.. При тези съображения в обжалваното решение е формиран извод, че на основание чл. 152 ЗЗД, съглашението по сключване на процесния договор за покупко-продажба, целящо обезпечаване удовлетворяването на вземанията на кредитора Д. по начин, различен от установения със закона, е недействително поради противоречието му със закона, предвид което и предявеният главен иск за прогласяване нищожността на договора е основателен и следва да бъде уважен, съответно не подлежи на разглеждане предявеният евентуален иск за унищожаване. По предявения главен насрещен иск по чл. 108 ЗС, въззивният състав е намерил, че въведеното от ищеца придобивно основание е сключеният от него като купувач договор за покупко-продажба от 13.09.2021 г. Предвид установената в производството нищожност на този договор, е приел, че ищецът по насрещния иск не е придобил правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на договора, поради което е отхвърлил ревандикационния иск като неоснователен. Относно предявения евентуален насрещен иск по чл. 34 ЗЗД, въззивният съд е посочил, че съгласно посочената разпоредба, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Установил е, че съгласно посоченото в нотариалния акт от 13.09.2021 г., продажната цена по договора в размер на 30 000 лв. е заплатена от купувача по банкова сметка на продавача на 13.09.2021 г. преди подписване на нотариалния акт. Посочил е, че по делото е представено и платежното нареждане за внасяне в брой от К. И. по банковата сметка на Г. Г. на сумата от 30 000 лв. Изложил е съображения, че когато договорът за продажба е оформен с нотариален акт, то същият може да служи само като доказателство, че изявленията за плащане, съответно за получаване на цената, преди сключването на договора, са направени от двете страни по него, но не и за обстоятелството, че плащането е действително извършено, тъй като то не е направено пред нотариуса / чл. 179, ал. 1 ГПК /. От огледа на видеозаписите в офиса на банката за времевите периоди на внасяне на сумата, за която е издадена вносната бележка, и теглене на сумата от сметката на Г., въззивната инстанция е установила, че веднага след изтегляне на сумата същата е предадена на свидетеля Д.. Намерила е, че видно от установените правоотношения по повод нищожността на договора, самото предаване на сумата не е извършено от Г. като вид разпореждане с негови собствени парични средства /придобита продажна цена/, а е извършено връщане на сумата, която е внесена, за да се състави вносна бележка относно посочената в акта продажна цена, която вносна бележка е било необходимо да бъде представена пред нотариуса за сключване на договора за покупко-продажба. Предвид горното е формирала извод, че сумата от 30 000 лв. не съставлява полученото от Г., дадено му от И., по нищожния договор за покупко-продажба, поради което и не подлежи на връщане на основание чл. 34 ЗЗД. Същото е приела и за внесените данъци и такси за прехвърлянето, поради което предявеният иск за връщане на сумата от 32 849, 38 лв. е преценила като неоснователен. Предвид несъвпадане изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение е отменено и вместо него постановено друго, с което искът по чл. 26, ал. 1, вр. чл. 152 ЗЗД е уважен, а насрещният иск с по чл. 108 ЗС, както и евентуалният насрещен иск по чл. 34 ЗЗД са отхвърлени. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от касатора в изложението първи въпрос е свързан с допустимостта на свидетелски показания в случаите когато страната твърди, че договорът за покупко-продажба е сключен за обезпечаване на задължение по договор за заем в противоречие с чл. 152 ЗЗД. Така поставен въпросът е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, доколкото в обжалваното решение е прието, че свидетелските показания са допустими в процесния случай. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по поддържаното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По наведения въпрос е формирана последователна практика на ВКС ( решение № 60204/25.11.2021 г. по г. д. № 3376/2020 г. на III г. о., решение № 226/08.12.2016 г. по г. д. № 1349/2016 г. на III г. о., решение № 331/12.01.2016 г. по г. д. № 1870/2015 г. на III г. о., решение № 461/11 от 16.01.2012 г. по г. д. № 1206/2010 г. на IV г. о. и др.), съгласно която с фидуциарната сделка страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел – заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок на сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД. За установяване на заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, предвид което ограничението по чл. 164, ал.1, т. 6 ГПК за симулативните сделки не може да намери приложение. Разяснено е още, че когато страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. В този случай не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем; да се заобиколи забраната на чл. 152 ЗЗД, поради което за установяване, че сделката е сключена в нарушение на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са допустими всички доказателствени средства. В процесния случай въззивният съд е съобразил изложените разяснения, поради което не е налице допълнителната предпоставка на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираните от жалбоподателя решения са неотносими към конкретиката на настоящия казус, доколкото при тях отрицателен отговор на поставения въпрос за допустимостта на свидетелските показания при липса на обратен документ или „начало на писмено доказателство“ е даден с оглед на твърдения на страната за привидност на сделката, а не за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречието й на закона, вследствие заобикаляне на забраната по чл. 152 ЗЗД (в какъвто смисъл са твърденията на ищеца в настоящото производство, а и произнасянето на въззивния съд). Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по втория повдигнат въпрос. В обжалваното решение въззивният съд не е отричал необходимостта в случаите на сделка, сключена в хипотезата на чл. 152 ЗЗД, ищецът да докаже наличието на фидуциарна договорка. Напротив – изложил е мотиви, че с оглед наведените твърдения за нищожност на договора за покупко-продажба, ищецът следва да установи факта на съществуващото съглашение, в което е уговорен начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Съобразил е още, че при твърдения сделката за прехвърляне правото на собственост да е извършена в обезпечение на паричен дълг, именно ищецът е този, който следва да установи твърдяното главно правоотношение и обезпечаването му с прехвърления имот. Ето защо, въззивният състав не се е произнесъл в сочения от касатора смисъл, а чрез поставянето на въпроса, жалбоподателят на практика изразява несъгласието си с приетото от съда. При тези данни, наведеният въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая касаторът не е установил и наличието на последните. В цитираните в изложението решения, с които жалбоподателят обосновава основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е споделено становището, че забраната на чл. 152 ЗЗД се отнася само до съглашения, които се сключват преди или едновременно със сделката, от която възниква главното вземане; когато съглашението за продажба се постигне след главното вземане и след настъпване падежа на задължението и неизпълнението, прехвърлителната сделка не е в нарушение на общата забрана за обезпечаване на задължение в отклонение от предвидените в закона начини, а е налице уговорка за даване вместо изпълнение. Посочените разрешения са ирелевантни за настоящия случай, доколкото след преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че между ищеца и свидетеля Д. са съществували заемни правоотношения, включително обещан заем, по повод на които е сключен процесният договор за покупко-продажба, целящ обезпечаване на вземанията на кредитора Д. по начин, различен от установения със закона, т. е. съгласието за продажба не е постигнато след падежа на задължението и неизпълнението на главното вземане. Наведените от касатора в изложението трети и четвърти процесуалноправни въпроси са привързани към доводите му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въпросите се извеждат от становището на жалбоподателя, че при формиране на крайния си извод за основателност на предявената искова претенция, въззивният съд е дал превес и е кредитирал показанията на свидетелите, разпитани по почин на ищеца. Отделно от горното, въззивният съд не е отчел формираното вътрешно намерение на самия ищец да продаде процесния имот, още преди сделката, предмет на настоящия иск. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Въззивният състав е пристъпил към извършване на очна ставка между водените от страните свидетели, предвид различието в показанията им. Съобразил е също така, че дори и да са налице предпоставките на чл. 172 ГПК, свидетелските показания следва да се ценят в съвкупност с оглед останалите данни по делото, тоест обосновал се е защо кредитира едните показания, за сметка на другите, противно на твърденията на касатора. Следва да се посочи още, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,